Р Е Ш Е Н И Е № 50149 [населено място],25.10.2022г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА при участието на секретаря Райна Стоименова, като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 3125 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Г., чрез адв. М. П., срещу решение № ІV-41/23.04.2019г. на ОС Бургас по гр.д.№ 272/2019г., с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. срещу Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България искове за присъждане на допълнително възнаграждение за некомпенсирани с почивки 1983 часа - отработени над установената месечна продължителност на служебното време, за периода 01.10.2008г. - 21.12.2015г., за разликата над 68,03 лева до пълния предявен размер от 9151,93 лева; акцесорната спрямо този иск претенция за мораторно обезщетение до подаване на исковата молба за разликата над 4,12 лева до 5685, 95 лева; изцяло иска за присъждане на обезщетение от 12 312,45 лева, дължимо при прекратяване на служебното правоотношение за отработено, некомпенсирано с почивка, удължено работно време над нормативно определеното за периода 01.10.2008г. - 21.12.2015г. от 1983 часа, както и акцесорната спрямо последния претенция за мораторно обезщетение в размер на 275, 05 лева за периода от 21.12.2015г. до 11.03.2016г. Касаторът Г. иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковите претенции, като обосновава тезата си, че въззивният акт е постановен в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалния закон и е необоснован. Твърди, че положените от него 1983 часа труд над установената месечна продължителност за исковия период не са извънреден труд, а следва да се компенсират чрез заплащане на възнаграждение като за извънреден труд, както и че тригодишната давност за това компенсационно вземане тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение, от който момент се дължи и лихва за забавеното му изплащане. Ответникът по касация Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България оспорва жалбата. Признава правото на ищеца на възнаграждение за фактически отработените 1983 часа служебно време над установената месечна продължителност за исковия период, но поддържа възражението си, че то е погасено по давност, както е прието от въззивната инстанция. За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция е споделила довода в жалбата на ищеца, че претенцията му за заплащане на превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време за исковия период, вследствие некомпенсирани с почивки дежурства, има основанието си в чл. 203, ал. 2 ЗОВС (отм.)( за периода до 12.05.2009 г.) и в чл. 194, ал. 2 ЗОВС ( за периода от 12.09.2009г. до 21.12.2015г.) Анализирайки разпоредбите на отменения и действащия закон, както и вътрешно-ведомствените нормативни и административни актове, на които се позовават страните,съдът е стигнал до заключението, че превишението на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, е следвало да се компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението, в размерите на възнаграждение за извънреден труд. Посочил е, че в случая не се касае до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи "като извънреден труд" в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка. За погасителния ефект на възражението за погасителна давност въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, съгласно която: при полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за съответния месец, като задължението на работодателя да осигури компенсация е изискуемо от месеца, следващ месеца, през който е следвало тя да бъде извършена; ако работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл. 136а КТ, която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужещия възниква правото сам да определи времето на компенсацията, което право се погасява с тригодишна давност; при прекратяване на договора на военнослужещия, ако компенсиране не е извършено, правото се трансформира във вземане за заплащане на труда, положен в удълженото работно време като извънреден, като вземането възниква от прекратяването на договора; при направено възражение за изтекла погасителна давност трансформация ще настъпи само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация. Касационното обжалване е допуснато с определение № 266/06.04.2022 г. по следните въпроси: 1. Възможно ли е правото сам да определи почивката си по чл. 136а, ал. 4 от КТ /прилаган при непълнота в специалния ЗОВСРБ/ на военнослужещ, работещ в условията на удължено служебно време, да се погаси с кратката тригодишна давност, без да е направено волеизявление на работодателя му за това? 2. Възможно ли е възражението за изтекла погасителна давност да се направи извън исковия процес? 3. Как правото на почивка на военнослужещ е погасено по давност преди прекратяването на служебното му правоотношение след като давността е институт, който не се прилага служебно, а само по възражение на насрещната страна? 4. При наличие на материална разпоредба в специалния закон за отбраната и въоръжените сили на Република България – действащ и отменен, с която се предвижда, че компенсирането с почивка на военнослужещ, работещ в условията на удължено работно време, става единствено по писмена заповед на командира на поделението/военното формирование, без да е предвидена възможност за военнослужещия сам да определи дните си за почивка, как правото на последния да ползва почивка е погасено с кратката тригодишна давност, когато не е могло по законов ред да бъде упражнено единствено по негова инициатива, следователно не е могло да бъде защитено и по съдебен ред? 5. След като военнослужещ, давайки 24-часови дежурства, работи в условия на удължено работно време и няма право на парична компенсация, докато е на военна служба, възможно ли е, без да е възникнало до прекратяване на правоотношението, правото на парична компенсация междувременно да се е погасило? 6. От кой момент възниква вземането на военнослужещия за обезщетение за положения труд в повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, който не е компенсиран с почивка и откога започва да тече погасителна давност за това вземане? По изброените е дадено обобщено задължително тълкуване с ТР № 6/2017г. от 11.02.2022г. по т.д.№ 6/2017г. ( до постановяване на което настоящото дело е било спряно), с което е уеднаквена противоречивата до момента съдебната практика в следния смисъл: Удължаването на работното време е налице при полагане на труд, който превишава нормативно определената продължителност на работното време. Положеният от военнослужещ труд, превишаващ нормативно определената продължителност на работното време при даване на двадесет и четири часови дежурства, е такъв при удължено работно време. Удължаването е допустимо само като временна мярка и се компенсира с намаляване през други работни дни. Доколкото в специалния закон не е налице изрича уредба по този въпрос, приложима е нормата на чл. 136а, ал. 5 КТ. Целта на компенсацията е съхраняване на живота, здравето и работоспособността на военнослужещия и обезпечаване на пълноценното изпълнение на трудовите задължения. Не съществува възможност за парична компенсация докато трае служебното правоотношение. По своя характер същата е обезщетение за неизползвана почивка и възниква при прекратяване на правоотношението, а заплащането е като за извънреден труд. Работодателят изпада в забава след покана, отправена по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Погасителната давност за вземането тече от прекратяване на служебното правоотношение. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото официално тълкуване, което обусловя извод за неточно приложение на материалния закон. По касационните оплаквания: Безспорно е между страните и установено от доказателствата по делото, че в периода 01.10.2008г. - 21.12.2015г. ищецът е бил кадрови военнослужещ; служебно му правоотношение с ответника е прекратено на 21.12.2015г.; по време на кадровата си военна служба ищецът е давал 24 часови дежурства, при които е отработил 1983 часа над нормативно определената продължителност на работното време, вследствие на неизползвани почивки, полагащи се след изпълнявано дежурство по график; паричната компенсация за така отработените часове, изчислена като за извънреден труд, възлиза на 9151,93 лева; преди да подаде исковата молба ищецът не е отправял покана към ответника за изплащане на компенсацията. При така установеното, правилно въззивният съд е приел, че ищецът има право на парична компенсация, чието размер се определя като за извънреден труд (респ. няма право на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, изчислимо по правилата на глава седма, раздел VІІІ от ЗОВСРБ ) т.е. на стойност 9315,93 лева, но неправилно е определил момента, от който е изискуемо. В приложение на задължителното тълкуване с ТР № 6/2017г. от 11.02.2022г. по т.д.№ 6/2017г., този момент в случая е 21.12.2015г. Исковата молба е подадена на 11.03.2016г., което прави възражението на ответника за погасителна давност неоснователно. Или на ищеца се следва и разликата над 68,03 лева до 9151, 93 лева. Работодателят е изпаднал в забава за изплащането й с подаване на исковата молба, тъй като преди това не е канен да плати, поради което искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД е неоснователен. Като краен резултат въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от Г. срещу Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България иск за присъждане допълнително възнаграждение за некомпенсирани с почивки 1983 часа - отработени над установената месечна продължителност на служебното време в периода 01.10.2008г.- 21.12.2015г. и му бъде присъдена разликата над 68,03 лева до 9151, 93 лева, ведно със законната лихва върху нея от 11.03.2016г. до окончателното изплащане, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде оставено в сила. На ищеца се следват сторените по делото разноски за адвокатски хонорар, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, съразмерно на уважената част от иска или 2877, 48 лева. Присъдените на ответника от първата инстанция разноски следва да бъдат редуцирани до 573, 25 лева, а ищецът дължи на ответника 100 лева за юрисконсултско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция. На основание чл. 78, ал.6 ГПК ответникът дължи държавна такса върху уважената част от иска, както следва : 363, 36 лева – по сметка на РС Бургас; 181, 68 лева – по сметка на ОС Бургас и 211, 68 лева – по сметка на ВКС. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № ІV-41/23.04.2019г. по гр.д.№ 272/2019г. по описа на ОС Бургас в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от А. М. Г. с ЕГН [ЕГН] срещу Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България иск за присъждане на допълнително възнаграждение за некомпенсирани с почивки 1983 часа - отработени над установената месечна продължителност на служебното време в периода 01.10.2008г.- 21.12.2015г., за разликата над 68,03 лева до пълния предявен размер от 9151, 93 лева, както и в частта, с която на Министерство на отбраната на Р България са присъдени, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, разноски над 573, 25 лева до 1144,40 лева, И ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България да плати на А. М. Г. с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ, разликата над 68, 03 лева до 9151,93 лева като възнаграждение за некомпенсирани с почивки 1983 часа - отработени над установената месечна продължителност на служебното време в периода 01.10.2008г.- 21.12.2015г, ведно със законната лихва върху тази разлика от 11.03.2016г. до окончателното й изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № ІV-41/23.04.2019г. по гр.д.№ 272/2019г. по описа на ОС Бургас в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България да плати на А. М. Г. с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата 2877, 48 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за всички инстанции. ОСЪЖДА А. М. Г. с ЕГН [ЕГН] да плати на Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България, на основание чл. 78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, сумата 100 лева - юрисконсултско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция. ОСЪЖДА Военно формирование 26720-с.Ч. при Министерство на отбраната на Р България да плати, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, държавна такса както следва: по сметка на РС Бургас – 363, 36 лева; по сметка на ОС Бургас – 161, 68 лева; по сметка на ВКС – 211, 68 лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: