О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 184

гр.София, 14.03.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на десети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев

Геновева Николаева

като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 3560 по описа за 2021 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К.С.Ф.“ ЕООД против решение № 262750 от 27.04.2021 г., постановено по гражданско дело №9442 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, II „Д“ въззивен състав, с което е обезсилено решение № 118008 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 14740 по описа за 2019 г. на Софийския районен съд, 170 състав, като делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд.
Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е необосновано и неправилно поради съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и т. 1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Когато заявителят по чл.417, т.3 от ГПК поиска издаване на заповед за изпълнение, като се позове на споразумение между страните във връзка с неизпълнението на сключени между тях договори, а ответникът оспорва само валидността на тези договори, може ли съдът да преформулира искането на заявителя, изхождайки от приложените към заявлението доказателства, като приеме, че искането е за връщане на даденото по развален договор? Според касатора разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на т.4а от ТР № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.3 от ГПК за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договор? Налице е противоречие със същата съдебна практика.
3. При определяне на спорното право не следва ли въззивният съд да се съобрази с вида на търсената защита и в рамките на становищата на страните, изложени във въззивната жалба и отговорът срещу нея? Какви са задълженията на въззивния съд, когато за първи път служебно прилага императивна материалноправна норма? Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса противоречи на решения № 18 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на I ГО на ВКС, № 19 от 30.5.2011 г. на II ГО на ВКС, № 22 от 2.7.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на I ТО на ВКС, № 127 от 10.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 679/2017 г. на II ГО и № 176 от 8.6.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на III ГО на ВКС.
Касаторът окачествява решението като очевидно неправилно, тъй като съдът не се е съобразил със становищата на страните в грубо нарушение на основния принцип за диспозитивното начало в гражданския процес.
Ответникът по касационната жалба Мюсюлманско вероизповедание счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
„К.Ф.С.“ ЕООД е подало до Софийския градски съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу Мюсюлманското вероизповедание за връщане на получения наем от 7 100 евро съгласно т.3 от споразумение от 24.04.2011 г. с нотариална заверка на подписите от 10.06.2011 г. В тази точка е предвидено, че ако наемодателят не въведе дружеството тридесет дни след изтичане на уговорения срок във владение на имота, А. Х. А. следва да върне предварително получения наем в двоен размер. Мюсюлманското вероизповедание е подало възражение срещу издадената заповед, поради което дружеството е завело иск за установяване на вземането на основание чл.422 от ГПК.
Софийският районен съд е приел, че на 21.04.2011 г. между страните са сключени четири договора за наем, които са валидни поради наличие на представителна власт от страна на подписалия за Мюсюлманското вероизповедание. Тези договори не са били прекратени, сумата от 7100 евро е получена, а вземането на дружеството не е погасено по давност. Ето защо първоинстанционният съд е признал за установено, че Мюсюлманското вероизповедание дължи на дружеството сума в размер на 13 886,37 лв., представляваща дължим наем за първия месец и част от дължимия наем за втория месец по договорите за наем.
Софийският градски съд е констатирал от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на исковата молба, че е предявен иск за връщане на даденото на отпаднало основание по развалени поради неизпълнение договори за наем. Счел е, че първоинстанционният съд неправилно е приел и разгледал претенцията като основана на искане за реално изпълнение на задължения по договори за наем. Тази неправилна квалификация е довела до необсъждане на правнорелевантните факти и до постановяване на недопустимо решение по непредявен иск. Ето защо въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от стадия на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК.
Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно поради грубо нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, както твърди касаторът. Съгласно разпоредбата на чл.269, изречение първо от ГПК въззивният съд се произнася служебно по допустимостта на решението в обжалваната част. Затова при преценката дали първоинстанционното решение е допустимо второинстанционният съд не е ограничен от оплакванията и доводите на страните във въззивната жалба и в нейния отговор. Ето защо и разрешението на третия въпрос на касатора не противоречи на практиката на ВКС. Не се касае за служебно прилагане на императивна материалноправна норма, а за служебен контрол върху допустимостта на първоинстанционното решение, поради което цитираната от касатора практика на ВКС няма отношение към поставения трети въпрос.
Първите два въпроса на касатора са относими към заповедното производство/т. 4.а. от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС/ и биха могли евентуално да касаят решенията в исковия процес по съществото на спора, но не и въззивното решение, с което се обезсилва първоинстанционното решение. В случая обжалваното решение е съобразено с мотивите на ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, според които правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, когато с него решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Както е посочил въззивният съд, нарушението налага първоинстанционният съд да изготви нов доклад по делото, с който да се дадат указания на страните за ангажиране на доказателства относно други факти от значение за спора
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Разноските за настоящото производство не могат да се присъдят, а следва да се съобразят при разрешаването на спора по същество.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262750 от 27.04.2021 г., постановено по гражданско дело №9442 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, II „Д“ въззивен състав, с което е обезсилено решение № 118008 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 14740 по описа за 2019 г. на Софийския районен съд, 170 състав, като делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: