4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 137 София, 20.05.2016 година Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 17 май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА ч. гр.дело № 1612 /2016 година Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК. Постъпила е частна жалба от Н. М. Н. против определение № 8622/15.07.2015 г. по ч. гр.д.№ 16870/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено протоколно определение от 14.10.2013г. по гр.д.№ 55209/2010г. на Софийски РС. С последното е оставено без уважение искането, направено от него за възстановяване на пропуснат, определен от съда срок за допускане на доказателства, заявени след изтичането му. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила, тъй като е нарушено правото му на справедлив процес от независим съд и публично разглеждане на делото, с обжалваното определение не е констатирана липса на материализирано определение, респективно липсата на мотиви в първоинстанционното определение. Твърди се немотивираност и необоснованост и на въззивното определение В изложението към частната жалба са формулирани множество въпроси, по които се твърди противоречие на обжалваното определение със практиката по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Ответникът по частната касационна жалба [фирма] оспорва допускането до касация, тъй като поставените въпроси са неотносими. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима Данните по делото са следните: От Н. М. Н. е предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане в размер на 5100 лв. срещу [фирма] и П. Й. Я.. В съдебно заседание на 17.06.2013г. е открито производство по оспорване на представените от ответното дружество писмо КИ-К-13/297 от 07.01.2011г. и решение № 65 от 27.05.2009г. / л. 130 и л. 132-164 от делото на РС/, касаещи принадлежност към Държавна сигурност и органите на разузнаването. Съдът е указал на ищеца, че е негова доказателствената тежест за опровергаване съдържанието на оспорените официални документи, и че не сочи такива доказателства в същото съдебно заседание, когато е срока за това. Ищецът е поискал на основание чл.63 ГПК да се продължи срока, в който да ангажира доказателства във връзка с оспорването. С определение в същото съдебно заседание, съдът е определил едномесечен срок, в който ищецът да заяви доказателствените си искания във връзка с оспорването. Определеният срок, съгласно чл. 63, ал.2 ГПК тече от съдебното заседание, в което е определен – 17.06.2013г. Почти четири месеца по-късно - на 11.10.2013г. ищецът е направил доказателствени искания във връзка с оспорването на приетите официални документи. Следващото съдебно заседание по делото е било на 14.10.2013г., в което съдът е докладвал молбата. Ответното дружество се е противопоставило на допускането и приемането на доказателствата поради това, че искането е заявено след изтичане на определения продължен от съда срок. Ищецът е поискал възстановяване на изтеклия срок на основание чл. 64, ал.2 ГПК, като се е позовал на трудността за опровергаване съдържанието на оспорените документи и големия обем необходими доказателства за това. Съдът подробно е изложил съображения защо не приема искането за възстановяване на срока за основателно. Приел е, че не са налице особени непредвидени обстоятелства, поради които срока е пропуснат, че ищецът е разполагал с достатъчно дълъг срок, за да направи доказателствените си искания, а ако той е бил недостатъчен – да поиска отново продължаване на срока преди изтичането му, което като възможност не е ограничено по брой в ГПК. Затова не са уважени исканията на ищеца. Въззивната инстанция е изложила подробно данните по делото и е приела, че определението е мотивирано и обосновано, не противоречи на процесуалните норми и няма основания за отмяната му. Изрично е посочила, че не на били налице особени непредвидени обстоятелства за ищеца, които да му попречат в определения едномесечен срок да заяви доказателствените си искания. Първата група въпроси касаят оплакване, че въззивният съд не е разгледал публично частната жалба. По частна жалба, съдът не се произнася по същество по предявения иск, а по процесуален въпрос, свързан с разглеждането му. Затова законодателя не е предвидил в чл. 278, ал.1 ГПК, частните жалби да се разглеждат в открито съдебно заседание, освен ако съдът не намери това за необходимо с оглед събиране на доказателства във връзка с оплакванията в частната жалба. В случая подобна необходимост не е съществувала, поради което в съответствие с чл.278, ал.1 ГПК частната жалба е разгледана в закрито съдебно заседание. Постановеното определение по частната жалба не формира сила на пресъдено нещо по предявения иск. Такава се формира с решението по спора, а то се постановява след разглеждане на иска в открити съдебни заседания. Видно от материалите по делото, ищецът ефективно упражнява процесуалните си права, включително и това делото му да се разгледа публично в открити съдебни заседания. Произнасянето по частната жалба в закрито заседание не влияе на крайния извод на съда в случая, поради което този въпрос е неотносим към спора. Затова тази група въпроси не обосновават допускане до касационен контрол. Втората група въпроси касаят необходимостта възивната инстанция да констатира служебно нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт, респективно необходимостта същите констатации да направи и касационния съд. Обжалваният съдебен акт е материализиран в протокола от съдебно заседание, който удостоверява извършените в него процесуални действия от съда и от страните – чл. 152 ГПК. Протоколът е доказателство за тези действия. Определението е постановено от надлежен състав в рамките на компетентността му. Затова въззивния съд не е имал основание да констатира нищожност на акта на първата инстанция. Той не е бил и недопустим. Въззивният съд се е произнесъл по подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 64 ГПК. Молбата за възстановяване на срока е подадена в открито съдебно заседание, в което е присъствала другата страна. Тя не спира разглеждането на делото. Подадената против определението частната жалба от Н. е приета за допустима от въззивния съд. Предвид това, че акта на първата инстанция не е бил недопустим, въззивната инстанция не е констатирала подобен порок. Липсата на мотиви не е основание за недопустимост, а за неправилност. В случая не е била налице подобна неправилност. Съдът се е мотивирал защо счита, че искането по чл. 64, ал.2 ГПК е неоснователно, изходил е от данните по делото, които е възпроизвел и недоказаност на особени непредвидени обстоятелства. Като не е направил констатации за нищожност и недопустимост, въззивният съд не е постановил определение в противоречие със съдебната практика, която го задължава да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, поради което и на това основание не се допуска касационно обжалване. Обжалваното определение на въззивната инстанция е постановено от компетентен състав, обективирано е писмено и е подписано, поради което е валидно. Постановено е по допустима въззивна частна жалба на касатора, поради което е допустимо. Въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС относно нищожността, недопустимостта и необходимостта от мотивиране на съдебните актове, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане до касация.. Наличието на такава съдена практика е основание да не се допуска касационно обжалване и на другото наведено основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № определение № 8622/15.07.2015 г. по ч. гр.д.№ 16870/2013г. на Софийски градски съд ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: