Р Е Ш Е Н И Е № 270 гр. София, 18.12.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Ст. Атанасова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1037 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Х. А. Х. против въззивна присъда № 137/30.05.2018 г. на Софийски градски съд, НО, 16-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 1974/2018 г. В касационната жалба и допълнението към нея, поддържани в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Акцентира се върху несъставомерност на деянието поради липса на настъпила вреда, тъй като парите, които подсъдимият е взел от свидетелите, са им били върнати. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага осъдителната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С въззивната присъда, предмет на касационната проверка, СГС е отменил изцяло постановената от СРС присъда № 348960/27.02.2018 г. по НОХД № 16621/2016 г., с която подсъдимият е бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 209, ал. 1 от НК. Вместо това е признал подсъдимия Х. А. Х. за виновен в това, че на 06.07.2011 г., в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение в Д. Т. и Т. А. (че е служител на [фирма] и ще им съдейства за закупуването на три апартамента в жилищна сграда в [населено място], [улица]-..., върху която била учредена ипотека в полза на същата банка) и с това им причинил имотна вреда - на Д. Т. в размер на 6000 лв., а на Т. А. в размер на 3000 лв., поради което и на основание чл. 209, ал. 1 от НК му е било наложено наказание 1 година и 6 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години. Присъдил е в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото съдебни разноски. Касационната жалба е неоснователна. Съдебната практика е константна по въпроса, че за съставомерността на деянието по чл. 209, ал. 1 от НК се изисква деецът, действайки с користна цел – да си набави облага, да е възбудил в пострадалия погрешна представа относно определени факти и обстоятелства и/или да е поддържал тази представа, вследствие на което последният да е извършил имуществено разпореждане, причинявайки на себе си имотна вреда. Изпълнителното деяние по възбуждане на заблуждението представлява въздействие върху съзнанието на измаменото лице и предполага активно поведение, проявено в измамливи действия с цел извличане на облага, чрез които се повлиява волята му да се разпореди с конкретно имущество. Поддържането на заблуждение също изисква активност, но с оглед утвърждаването на създадената заблуда. Користната цел трябва да съществува към момента на започване на изпълнителното деяние – възбуждане или поддържане на заблуждение, като прекият умисъл е задължителната форма на вина. Имотната вреда се явява пряка последица от имущественото разпореждане, а то е следствие от неправилната представа, която е формирана под въздействие на извършителя или е утвърдена от него. Тези принципни положения, съотнесени към възприетата от въззивната инстанция фактология, безусловно налагат извода, направен от въззивния съд, че поведението на подсъдимия се обхваща от състава на чл. 209, ал. 1 от НК. В различие от произволните твърдения в жалбата, въззивният съд по безспорен начин е установил, при това след подробен анализ на доказателствената съвкупност, че подсъдимият никога не е работил като служител по кредитите в [фирма], а доколкото е имал трудово правоотношение с тази институция то е било за охранител и същото е било прекратено две години преди инкриминираното деяние, извършено на 06.07.2011 г. Въпреки това той се е представил за такъв служител и именно в тази връзка е предложил на св. А. и Т. съдействие да закупят ипотекирани в банката и подлежащи на продажба апартаменти, и дори ги е завел до строяща се сграда на [улица], към който обект банката не е имала никакво отношение. Заблудени относно горепосочените обстоятелства, двамата свидетели са предоставили на подсъдимия поисканото им капаро (св. А. – 3000 лв. за един апартамент и св. Т. - 6000 лв.за два апартамента) при обещанието, че той ще внесе сумите и ще им представи вносна бележка. С оглед възникналото още същия ден съмнение на свидетелите, че са жертви на измама, подсъдимият допълнително е представил вносна бележка за внасяне на сумите, което по безспорен начин е установено, че не е сторил. Посочените факти ясно информират както за естеството на измамливите действия и тяхната насоченост, така и за последвалото разместване на имуществени блага, чрез което е реализирана имотната вреда за всеки един от пострадалите. Обстоятелството, че след настъпването й, респ. след довършване на деянието, съпругата на подсъдимия е върнала паричните средства на св. Т. и А. не променя изводите за неговата съставомерност. То може да бъде ценено единствено като смекчаващо обстоятелство, както правилно е приел и въззивния съд. Поради това ВКС намира, че материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, за което са били налице всички обективни и субективни признаци. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. В края на жалбата е заявено, че наложеното наказание е в противоречие с чл. 36 от НК, но не са изложени никакви конкретни съображения, които евентуално да са съотносими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което и ВКС не дължи обсъждане по този въпрос. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 137/30.05.2018 г. на Софийски градски съд, НО, 16-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 1974/2018 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.