Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр. София, 03 май 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми март 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря ............И. ПЕТКОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........К. СОФИЯНСКИ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 248/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на служебния защитник на подс. С. А. О. срещу нова въззивна присъда № 280 от 14.11.2017 г., постановена по ВНОХД № 4511/2017 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), с която е била отменена първоинстанционната присъда в частта, в която подс. О. е бил признат за невиновен и вместо нея подс. О. е бил признат за виновен по обвинението в извършване на престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 вр. чл. 130 ал. 2 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК. В жалбата се сочат основанията по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК за касационен контрол предвид неправилното приложение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Прави се искане за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на подсъдимия. В допълнение към касационната жалба е посочено, че въззивната присъда е немотивирана, тъй като фактическата обстановка не кореспондирала със събраните по делото доказателства: неоснователно не били кредитирани показанията на св. К. А. и обясненията на подс. О.; не била съобразена приетата по делото комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза (КСППЕ) за частния обвинител М. И., съгласно която същият не разполагал с много висок интрапсихически контрол и бил склонен към прибързана реакция. По естеството си това са доводи за необоснованост на въззивния съдебен акт, които не биха могли да бъдат подведени под което и да е касационно основание поради което и не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство. На последно място, в жалбата се излага твърдение, че липсват хулигански подбуди у подс. О. при възникналия инцидент, който бил битов. Неговото участие било свързано с това, че той и св. А. се намесили, за да сложат край на конфликта между подс. П. и пострадалия И.. В съдебно заседание пред ВКС служебният защитник на подс. О., адв. С. от АК – София, моли за уважаване на касационната жалба. Подсъдимият О. излага съображения, че не е искал да нарани по никакъв начин пострадалия М. И., а само го е разтървал. Моли да бъде оправдан. Частният обвинител М. Р. И., редовно уведомен по телефона, не се явява. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира касационната жалба срещу новата присъда на СГС за неоснователна. Счита, че в жалбата е поставен акцент на оценъчната дейност на втората инстанция, която сама по себе си не подлежи на касационен контрол. Оценката, към която в жалбата е изразено несъгласие е проява на вътрешното убеждение на проверявания съд. Намира, че волята на проверявания съд, обективирана в мотивите на проверявания акт, отговаря на процесуалните изисквания за форма и съдържание. Предлага присъдата на въззивната инстанция да бъде оставена в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: С присъда от 11.04.2017 г., постановена по НОХД № 8483/2015 г., Софийският районен съд (СРС ) е признал подс. С. А. О. за невиновен по обвинението в извършване на престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 вр. чл. 130 ал. 2 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК за това, че на 05.11.2014 г., около 00:10 часа в [населено място], пред денонощен магазин, находящ се на [улица], пред [жилищен адрес] в съучастие като съизвършител с лицето П. Н. П., чрез нанасяне на удари с юмруци и крака по главата и лицето на М. Р. И. да е причинил лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието да е извършено по хулигански подбуди. Със същата присъда другият подсъдим - П. Н. П., бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 вр. чл. 130 ал. 2 от НК, като на осн. чл. 78а от НК същият бил освободен от наказателна отговорност и му е било наложено административно наказание глоба в размер на две хиляди лева. Подс. П. П. бил оправдан в това деянието да е извършено в съучастие като съизвършител с лицето С. А. О. и за правната квалификация по чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Въззивното производство по делото е било образувано по протест на Софийска районна прокуратура срещу постановената първоинстанционна присъда в частта за подс. О.. С присъда № 280 от 14.11.2017 г., постановена по ВНОХД № 4511/2017 г., СГС, наказателно отделение, 16-ти въззивен състав, на осн. чл. 334 т. 2 вр. чл. 336 ал. 1 т. 2 от НПК е отменил първоинстанционната такава в частта, в която подс. С. А. О. бил признат за невиновен. Вместо това го признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 вр. чл. 130 ал. 2 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като на осн. чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, изпълнението на което отложил за срок от три години. Касационната жалба е основателна. Проверката на въззивната присъда сочи на допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правата на подс. О.. Видно от мотивите на новата присъда, СГС е приел отчасти различна фактическа обстановка, която макар и като цяло да съвпада с установеното от първата инстанция, е обосновала коренно различни правни изводи на контролираната инстанция относно обективната и субективна съставомерност на извършеното от подс. О., а именно че същият е осъществил състав на престъплението по чл. 131 ал. 1 т. 12 вр. чл. 130 ал. 2 от НК в съучастие под формата на съизвършителство по смисъла на чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК с подс. П. П.. На стр. 3 от мотивите на атакувания въззивен съдебен акт съдът е приел, че подс. О. „застанал зад гърба на пострадалия И., хванал го за ръцете и го съборил на земята...“, а „двамата подсъдими започнали да ритат пострадалия в лицето“. Умисълът на подсъдимия О. въззивният съд обосновал със следните действия, осъществени от подсъдимия: „нанасяне на удари с юмруци и крака по главата и лицето на М. Р. И.“ / стр.6 от мотивите/. По този начин с атакувания въззивен акт са били приети за установени фактически действия на извършеното от подс. О., посочени от прокурора с обвинителния акт. Те, обаче, не кореспондират с приетото за установено от фактическа страна с първоинстанционния съдебен акт, в който е посочено, че: „подсъдимият О. застанал с гръб към пострадалия И. и хванал ръцете му, за да ги разтърве /с другия подсъдим/. … Докато се намирал зад гърба на И. и го бил обездвижил, подсъдимият О. залитнал и паднал заедно с И. на земята… докато О. държал И., подсъдимият П. продължил да му нанася удари по цялото тяло включително с ритници по главата.“ /стр.3 от мотивите/. Няма спор, че въззивната инстанция като втора инстанция по фактите е в правото си да възприеме различни фактически положения от тези, които е приела за установени първата инстанция. В мотивите си, обаче, тя е длъжна да посочи кои са причините за това, въз основа на кои доказателствени източници прави своите нови или различни фактически изводи, както и в какво се състои неправилността на изведените фактически положения от първата инстанция. От мотивите към въззивната присъда по никакъв начин не е видно втората инстанция да е направила задълбочен анализ на доказателствената съвкупност. Оценката на доказателствата е мисловна дейност на съда, при която той взема решението си по предмета на делото, ръководейки се от своето вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото /чл. 14 от НПК/. Мотивите към въззивния съдебен акт в конкретното дело не отговарят на критерия, заложен в чл. 339 ал. 3 вр. чл. 305 ал. 3 от НПК. Анализът на доказателствената съвкупност е формален, а не пространен и задълбочен. На стр. 4 от мотивите към присъдата въззивният съд декларативно е изброил доказателствата, които е ползвал за постановяването й, както и че дава вяра не на обясненията на двамата подсъдими, а на показанията на пострадалия М. И. (конституиран като частен обвинител в съдебната фаза; посочен в някои части на въззивната присъда като Р. И.), който свидетелствал, че подс. О. „го хванал през ръцете, обездвижил го, като застъпил ръцете му с колене и го държал с две ръце силно за гърлото, след което подс. П. започнал да му нанася удари по главата, съборили го на земята и започнали да го бият“. Липсата на задълбоченото познаване на делото е лишило съдебния акт от аналитичност и оценъчност на доказателствената съвкупност и тази пълноценност, която трябва да е присъща на всеки контолиращ съдебен акт, какъвто е този на въззивната инстанция. Ако беше изпълнил стриктно задълженията си по чл. 339 ал. 3 вр. чл. 305 ал.3 от НПК, съставът на СГС щеше да констатира съществено противоречие в показанията на пострадалия, депозирани в съдебната и досъдебна фаза. В показанията си св. М. И., разпитан в съдебно заседание на 04.10.2016 г. пред първата инстанция /л. 116 - 117, нохд № 8483/2015 г. на СРС/, свидетелства, че докато подс. О. го държал, подс. П. го ритал в лицето. Този свидетел двукратно е бил разпитван на досъдебното производство /на 06.11. и 13.11.2014 г., съответно л. 38 и л. 41 от ДП/, като в разпита си, приложен на л. 38 от ДП, св. И. сочи, че подсъдимите О. и П. започнали да нанасят удари с крака в областта на главата и лицето. Налага се изводът, че почти изцяло фактическите си изводи СГС е основал върху свидетелските показания на пострадалия М. И., депозирани на л. 38 от ДП, които, обаче, са били приобщени от първоинстанционния съд само относно датата на деянието, с приложение на процедурата по чл. 281 ал. 4 вр. ал. 1 т. 2 пр. 2 от НПК /вж л. 117 от съд. протокол от 04.10.2016 г./. В останалата им част те не са станали доказателствено средство, което може да се ползва от съдилищата при изграждане на фактическите изводи по делото. Поради това въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е използвал доказателствен източник, който нито е събрал непосредствено, нито е приобщил по надлежния процесуален ред. Предвид изложеното настоящият състав на касационния съд намира, че от контролирания съд са допуснати нарушения на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, тъй като са ограничили правата на подс. О. в процеса, доколкото въпросите за вината и отговорността са такива по установяване на фактическите положения (по доказването), след направени надлежни и обосновани изводи по фактите, каквито в случая липсват, тъй като изразеното в обжалвания съдебен акт вътрешно убеждение на съда е формирано въз основа на ненадлежно събран доказателствен източник за правно релевантни факти. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от СГС, който да извърши цялостен задълбочен анализ на доказателствата, събрани от първоинстанционния съд, а не само на изолиран кръг от тях. При необходимост въззивният съд следва сам да събере или провери вече събрани доказателства чрез използване на процесуалната техника на чл. 281 от НПК по отношение на показанията на пострадалия от ДП. Едва след това следва да бъде изготвен прецизен въззивен съдебен акт, отговарящ на изискванията на чл. 339 от НПК. От него трябва да е видно какви са съображенията на второинстанционния съд за достигане до определени фактически и правни изводи, а ако те са различни от тези на първата инстанция – на какво се дължи това различие – на различна интерпретация на събрани доказателства от първия съд или на новосъбрани доказателства от въззивния. Констатираното съществено процесуално нарушение поради естеството си не би могло да бъде отстранено от касационната инстанция. Това налага производството да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от етапа „допускане на доказателства“. По отношение на твърдяното в касационната жалба нарушение на материалния закон настоящият състав не би могъл да изрази позиция по същество предвид констатациите за допуснатите съществени процесуални нарушения, опорочили изграждането на вътрешното убеждение на въззивния съд. Ето защо и на основание чл. 354 ал. 3 т. 2 вр. ал. 1 т. 5 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 280 от 14.11.2017 г., постановена по ВНОХД № 4511/2017 г. по описа на Софийски градски съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от етапа „допускане на доказателства“. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.