Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 22
гр. София, 21.01.2021 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и двадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1072/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното :



Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Х. и Ю. Т. А. - двамата чрез адв. Н. Д., срещу решение № 459 от 21.02.2020 г., постановено по гр. д. № 2821/2019 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 757 от 01.02.2019 г. по гр. д. № 10726/2016 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от С. И. Х. и Ю. Т. А. против ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.432 КЗ за разликите над сумите 12 500 лв. и 20 000 лв. до сумите 50 000 лв., претендирани като обезщетения за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 13.03.2016 г. Решенията са постановени при участие на Л. Л. Е. в качеството на подпомагаща страна на страната на ответника ЗК „Лев Инс“ АД.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на исковете до размер на сумите 50 000 лв. с присъждане на разноски. Касаторите поддържат, че изводите на въззивния съд относно размера на дължимите обезщетения са необосновани и формирани в нарушение на чл.52 ЗЗД, като обезщетенията са занижени и не кореспондират с действителния обем и интензитет на установените от доказателствата неимуществени вреди. Навеждат оплаквания за необоснованост на извода за установен принос от тяхна страна за настъпване на вредите и за нарушение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД при произнасяне по възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД със седалище в [населено място] - чрез юрк. М. В., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в депозиран на 06.07.2020 г. отговор по чл.287, ал.1 ГПК. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред ВКС.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от подпомагащата страна Л. Л. Е..
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че за претърпените при ПТП на 13.03.2016 г. неимуществени вреди ищците С. Х. и Ю. А. имат право на справедливи обезщетения в размер съответно на 25 000 лв. и 40 000 лв., дължими от ответника ЗК „Лев Инс“ АД в качеството на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на виновния за настъпване на произшествието водач Л. Е., които следва да бъдат намалени с 50 % до размер на 12 500 лв. и 20 000 лв., съразмерно на доказания по делото принос на пострадалите за настъпване на вредите.
Въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвена от вещо лице - ортопед, въззивният съд е приел за установено, че при произшествието на 13.03.2016 г. ищецът С. Х. е получил мозъчно сътресение в лека степен, без последващи неврологични увреждания; контузия и охлузване на меките тъкани на дясната скулна област на главата; разкъсно – контузна рана на долната устна; охлузвания на лицето; контузия на белия дроб; линейно – амиелични фрактури на 9-ти и 10-ти гръдни прешлени, причинили трайно затруднение в движенията на снагата за около 6 месеца. След инцидента С. Х. е постъпил в болнично заведение, където е приведен в реанимация за стабилизиране на състоянието, а впоследствие е поставен на постелен режим на неоперативно лечение до 17.03.2016 г., когато е изписан и лечението е продължило домашно - амбулаторно с предписани медикаменти, при постелен режим за първите два месеца. Във връзка с увреждането на гръбначния стълб ищецът е провел рехабилитация и в продължение на 4 месеца е носил корсет. Лечебният и възстановителен период са продължили 6 месеца, през които ищецът е търпял болки и страдания по повод на травмите, по-интензивни през първите 30 дни и по време на рехабилитацията. Движението на гръбначния стълб е възстановено за срок от 4 месеца, като фрактурата на 9-ти и 10-ти гръдни прешлени е стабилизирана, но от рентгенографиите са установовени снишения на телата на прешлените; Функцията на белия дроб е възстановена в рамките на 30 дни; Мекотъканните увреждания са зарастнали за две седмици, но при прегледа е констатиран траен напречно разположен белег с дължина 3 см. в областта на долната устна.
От заключението на съдебномедицинската експертиза съдът е установил, че в резултат на произшествието ищецът Ю. А. е получил контузия на главата и гърдите; мозъчно сътресение; открита фрактура на голямопищялната кост в долната й част; дълбока разкъсно - контузна рана на лявата подбедрица; изкълчване на дясната тазобедрена става. Фрактурата на голямопищялната кост е причинила затруднение в движението на десния долен крайник за срок от 5 месеца, а изкълчването на тазобедрената става - затруднение в движенията на крайника за срок от 6 месеца. Непосредствено след инцидента Ю. А. е постъпил в лечебно заведение, където му са му направени изследвания, извършено е спешно хирургично обработване на раната на лявата подбедрица и под анестезия е наместена изкълчената дясна тазобедрена става, след което десният крак е поставен на екстензия. На 15.03.2016 г. пострадалият е претърпял хирургична операция за открито наместване на счупения голям пищял и стабилизиране на фрактурата с интрамедуларен пирон и на 24.03.2016 г. е изписан от лечебното заведение. Лечението е продължило в домашни условия, като през първите 4 месеца пострадалият е бил на постелен режим заради забраната да стъпва на десния крак и нуждата от възстановяване на счупването на голямата пищялна кост. Общият период на лечение и възстановяване е продължил 6 месеца, като през първите два месеца след инцидента и по време на провеждане на рехабилитация ищецът е търпял интензивни болки и страдания, които по-късно са имали спорадичен характер и са се проявявали при обща преумора на крайниците и влошаване на времето. Раната на лявата подбедрица е зарастнала за 15 дни, а счупената голяма пищялна кост - за 4 месеца, през които на ищеца е било забранено да стъпва на десния си крак. При извършения за целите на експертното заключение преглед е констатирано, че счупената голямопищялна кост е зарастнала напълно, без да е изваден металния пирон за стабилизирането й, което може да стане при бъдеща операция, свързана с нови болки и страдания за период от 30 дни и нова рехабилитация; Движенията на лявата колянна и глезенна стави са в пълен обем и сила и ищецът се придвижва самостоятелно, без помощни средства; Дясната тазобедрена става също е зарастнала, но ищецът изпитва затруднения при клякане и продължително изкачване на стълби; В областта на дясната подбедрица е видим груб кожен белег 4/5 см., покрит с пластика от кожа, взета от лявото бедро, и представляващ траен козметичен дефект.
След като е взел предвид установените с помощта на експертното заключение травматични увреждания, продължителността и особеностите на лечебния и възстановителния период, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания, остатъчните последици от травмите и състоянието на всеки от ищците към момента на извършване на прегледа от вещото лице, въззивният съд е направил извод, че за удовлетворяване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД на ищеца С. Х. следва да бъде определено обезщетение в размер на 25 000 лв., а на ищеца Ю. А. - обезщетение в размер на 40 000 лв. При определяне на обезщетенията съдът е съобразил също възрастта на ищците към момента на реализиране на произшествието - 26 г., съответно 27 г., обстоятелствата, при които е настъпило произшествието (по време на пътуване на ищците в лек автомобил, движещ се със скорост около 110 км/ч, водачът Л. Е. е изгубил управление и автомобилът се е ударил в челно в електрически стълб, като при удара е починал на място намиращият се на предната седалка до водача пътник), обществено - икономическите условия в страна към датата на произшествието и лимитите на застрахователни покрития към същия момент. По повод оплакванията във въззивната жалба на ищците, че определените от първоинстанционния съд обезщетения не кореспондират с лимитите на застрахователно покритие, въззивният съд се е позовал на възприетото в трайната практика на ВКС разрешение, че лимитите нямат самостоятелно и водещо значение при прилагане на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, а обезщетението следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди.
В пределите на сезиране по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл и по своевременно направеното от ответника - застраховател възражение за съпричиняване на вредите от пострадалите ищци вследствие непоставянето на предпазни колани и съгласието да пътуват в автомобил, управляван от водач, за който са знаели, че е употребил алкохол. При разглеждане на възражението въззивният съд е изходил от застъпеното в практиката на ВКС становище, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а съпричиняването следва да бъде доказано пълно и главно от страната, която го твърди. След съвкупна преценка на доказателствата съдът е направил категоричен извод, че с поведението си преди и по време на произшествието ищците са допринесли за настъпване на голяма част от получените при произшествието травми и за обема на претърпените вреди.
Въззивният съд е изходил от твърдението на ищците в исковата молба, че водачът е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила, и с оглед влязлата в сила присъда срещу последния е приел този факт за несъмнен. За да установи дали към момента на качване в автомобила ищците са знаели за употребения от водача алкохол, съдът е обсъдил показанията на свидетелката Р., която е заявила, че преди инцидента всички пътуващи в автомобила посетили заведение в Студентски град, за да се забавляват, били на една маса и консумирали алкохол. От посочената от свидетелката цел на пребиваване в заведението съдът е направил извод, че цялата компания, в т. ч. и водачът, са престояли продължително време заедно на една маса и че поради липса на твърдения и на доказателства за психическа или емоционална незрялост, както и на неспособност да ръководят постъпките си, ищците са били в състояние да възприемат употребата на алкохол от страна на водача и количеството на изпития алкохол. С оглед на възприетата на база свидетелските показания фактическа обстановка и като се е позовал на т.7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е заключил, че поведението на ищците, изразяващо се в качване и пътуване в лек автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач при очакван и предвидим риск за реализиране на ПТП от негова страна, е проява на съзнателен и свободно формиран избор и представлява обективен принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, който се намира в пряка причинна връзка с вредоносния резултат и предпоставя намаляване на определените по правилото на чл.52 ЗЗД обезщетения.
В резултат на обсъждане на заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи - техническа и медицинска, съдът е приел, че лекият автомобил, в който са пътували ищците, е бил оборудван с предпазни колани на задните седалки и че в нарушение на чл.137а ЗДвП ищците са пътували в автомобила без поставени колани, което е улеснило настъпването на част от получените при произшествието травми. Като категоричен въззивният съд е преценил извода на вещото лице - лекар, че при поставен колан ищецът С. Х. не би получил уврежданията в областта на главата и в горната част на гърдите, а ищецът Ю. А. не би получил изкълчването на дясната тазобедрена става с частично разкъсване на ставните връзки, раната в лявата подбедрица и откритата фрактура на лявата голямопищялна кост. Въз основа на констатациите в заключенията, които не са оспорени от страните, съдът е формирал извод, че неизползването на предпазните колани е улеснило настъпването на вредите и е от значение за техния обем, поради което съставлява форма на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и наред с предприемането на риска за пътуване в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач, съставлява основание за намаляване на определените обезщетения за неимуществени вреди.
Съотнасяйки установените форми на принос спрямо поведението на виновния водач, въззивният съд е направил решаващия извод, че приноса от страна на всеки от ищците за настъпване на вредите възлиза на 50 % и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намалил обезщетенията до сумите 12 500 лв. - за ищеца С. Х., и 20 000 лв. - за ищеца Ю. А..

По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС : „1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото; Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост (противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 226/08.12.2016 г. по т. д. № 2940/2015 г. на I т. о.); 2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС критерии и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените (противоречие с практиката по чл.290 ГПК в решение № 31/25.03.2014 г. по т. д. № 2032/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 217/20.12.2017 г. по т. д. № 90/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т. о., и др. решения, цитирани според касаторите „формално“ в мотивите към обжалваното решение); 3. Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ/чл.226, ал.1 - отм./ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД (противоречие с ППВС № 17/1963 г. - т.7, и с практиката в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 5910.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о., и решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о.); 4. Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ/чл.226, ал.1 - отм./ обезщетение за вреди и начина за определяне конкретната степен на приноса на увредения в хипотезата, когато е пътувал в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол (противоречие със задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК, формирана с решение № 141/31.08.2017 г. по т. д. № 2272/2016 г. на ВКС, II т. о.); 5. При определяне степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие (противоречие с ППВС № 17/1963 г. и с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 96/29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, II т. о, и решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о.); 6. Следва ли съдът да изложи мотиви защо не кредитира изцяло или отчасти прието по делото експертно заключение (противоречие с практиката по чл.290 ГПК в решение № 108/16.06.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 762/20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на ВКС, IV г. о.); 7. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона (противоречие с ППВС № 1/1953 г. и с практиката по чл.290 ГПК в решение № 470/16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 127/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о.).“.
Настоящият състав на ВКС намира, че основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено по отношение на формулирания в т.2 въпрос - за съобразяване на обезщетението за неимуществени вреди с икономическата конюнктура в страната и с нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и по отношение на въпросите по т.3 - 5, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
В практиката на ВКС, формирана при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., в т. ч. цитираната в изложението, е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съобразно правилото на чл.52 ЗЗД съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Според решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., лимитите следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил изрично, че при определяне на обезщетенията съобразява обществено - икономическата конюнктура в страната и действащите към момента на реализиране на произшествието и настъпване на вредите лимити на застрахователна отговорност, което означава, че решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Твърдението на касаторите, че съдът се е позовал формално на тази практика, не кореспондира с мотивите към въззивното решение и не може да обоснове необходимост от допускане на решението до касационен контрол по обсъждания въпрос.
Въпросите, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, са изведени от оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд е направил извод за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, без по делото да е доказано, че с поведението си преди и по време на произшествието ищците - сега касатори, са допринесли за настъпване на вредите. Поставените въпроси са относими към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор и макар да са зададени хипотетично, могат да се счетат за значими за изхода на делото - чл.280, ал.1 ГПК, доколкото частичното отхвърляне на исковете по чл.432 КЗ е обусловено и от прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. По отношение на въпросите обаче не е изпълнено допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд за съпричиняване на вредите вследствие неизползването на предпазни колани от ищците и предприемането на риска да пътуват в автомобил, управляван от употребил алкохол водач, въпреки знанието за употребата на алкохол над допустимото от закона количество, са изградени в съответствие с посочената в изложението задължителна практика на ВКС. За да намали определените обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд не е изходил от формалното нарушение на чл.137а ЗДвП, а от приетия за категорично доказан факт, че неизползването на наличните в автомобила предпазни колани е улеснило настъпването на значителна част от травмите, за които касаторите са претендирали обезщетения с исковете по чл.432 КЗ. Намаляването на обезщетенията е обусловено и от извода за доказано знание у касаторите, предхождащо качването им в автомобила, че водачът е употребил алкохол и то в количество, което създава риск за алкохолното му повлияване и за реализиране на ПТП - знание, квалифицирано като своеобразна форма на принос по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД в т.7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Изводите, с които въззивният съд е мотивирал намаляването на обезщетенията, са формирани в пълно съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради което няма основание обжалваното решение да бъде допускано до касационно обжалване по въпросите относно предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса на пострадалия като условие за намаляване на претендираното с иска по чл.432 КЗ/чл.226 КЗ (отм.) обезщетение. Степента на съпричиняване не би могла да бъде определена по друг начин, освен чрез съпоставяне на поведението на пострадалите с поведението на делинквента, с оглед на което формулираният в т. 5 въпрос е лишен от логика.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените в т.6 и т.7 процесуални въпроси, които не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС. При постановяване на решението въззивният съд е обсъдил всички доказателства, относими към спорния във въззивното производство предмет на делото, и е формирал изводите си за размера на дължимите обезщетения и за наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД съобразно фактите, които е приел за установени въз основа на доказателствата. Съдът е обсъдил подробно заключенията на съдебните експертизи и е направил от тях съответните фактически и доказателствени изводи, чиято правилност не е предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК, но се оспорва от касаторите чрез задаването на въпроса по т.6. Мотивите към въззивното решение не позволяват да се приеме, че при обсъждане на заключението и преценката на доказателствата съдът се е отклонил от цитираната в изложението задължителна практика на ВКС, от което следва, че за въпросите по т.6 и т.7 не е изпълнен допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Решението на въззивния съд следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по включените в т.1 от изложението въпроси, свързани с критериите по чл.52 ЗЗД, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ, респ. чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Посочените въпроси са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на тях е доказана специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. От мотивите към обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимите обезщетения въззивният съд се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и от създадената при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. практика на ВКС (част от която е посочена от касаторите), като не е взел предвид и не е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
С определение № 4059 от 07.12.2016 г. по ч. гр. д. № 5475/2016 г. касаторите са освободени на основание чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на 50 % от дължимата държавна такса, но само за разглеждане на исковете в производството по гр. д. № 10726/2012 г. по описа на Софийски градски съд. Поради това за разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК следва да бъде внесена държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 459 от 21.02.2020 г., постановено по гр. д. № 2821/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 757 от 01.02.2019 г. по гр. д. № 10726/2016 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от С. И. Х. и Ю. Т. А. против ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.432 КЗ за разликите над сумите 12 500 лв. и 20 000 лв. до сумите 50 000 лв., претендирани като обезщетения за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 13.03.2016 г.

УКАЗВА на касаторите С. И. Х. с ЕГН [ЕГН] и Ю. Т. А. с ЕГН [ЕГН] - двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], полуетаж 4, офис 4, адв. Н. Д., в едноседмичен срок от уведомяването да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 750 лв. (седемстотин и петдесет лв.), съответно 600 лв. (шестстотин лв.), на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание с призоваване на главните страни и на подпомагащата страна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :