Р Е Ш Е Н И Е № 364 гр. София, 08 октомври 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети септември, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ :САША РАДАНОВА ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретар ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 1177/2012г. Касационното производство е инициирано по жалба на подсъдимия Т. М., подадена от неговия упълномощен защитник срещу решение №144 от 02.05.2012г. на Апелативен съд /АС/ - София, по ВНОХД №358/2012г., с което е изменена постановената на 20.01.2012г. присъда на Софийски градски съд /СГС/, по НОХД № 5685/2011г., в санкционната част. В депозираната жалба се релевира явна несправедливост на наложеното наказание, несъответно на фактическите данни за тежестта на престъплението и на личната опасност на дееца. Поставя се акцент на неправилната интерпретация на предходните осъждания на Т. М., обосноваващи правната квалификация на инкриминираното деяние по чл.199, ал., т.4 от НК /опасен рецидив/ в обсега на отегчаващите отговорността обстоятелства и се обръща подчертано внимание на направените от подсъдимото лице самопризнания и заявеното от него разкаяние. В съдебно заседание на 20.09.2012 година пред ВКС договорният адвокат на Т. М. поддържа жалбата по изложените съображения. Т. М. участва в настоящото производство, като при предоставената му последна дума моли за снизходителност. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 20.01.2012г., по НОХД №5685/2011г., след проведено при условията на чл.371, т.2 от НПК съкратено съдебно следствие, СГС е признал Т. И. М. за виновен в това, че на 10.10.2011 година, при опасен рецидив, отнел чужди движими вещи, на обща стойност 240.00 /двеста и четиридесет/ лева, от владението на Д. Т. В., с намерение противозаконно да ги присвои, като деецът употребил за това сила спрямо жертвата, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б. „А” и ”Б” и чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на ПЕТ ГОДИНИ и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода, при СТРОГ режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от ЗАКРИТ ТИП. Със същия съдебен акт е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимото лице за претърпените от инкриминираното престъпно посегателство имуществени вреди и предявеният от Д. В. граждански иск уважен за сумата от 240.00 /двеста и четиридесет/ лева. Визираната присъда е била предмет на въззивна проверка финализирала с решение №144 от 02.05.2012г. на АС-София, с което е изменена в санкционната част, чрез намаляване на определената наказателна санкция на ЧЕТИРИ ГОДИНИ и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА. Касационната жалба на подсъдимия М. е НЕОСНОВАТЕЛНА. Правилно контролираният съд, на базата на признатите и възприети в рамките на чл.372, ал.4, вр.чл.371, т.2 от НПК факти, при съблюдаване степента на обществена опасност на престъплението и личността на извършителя, в съответствие със смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, и съобразявайки императивно предписаната от чл.58а, ал.1 от НК редукция, е диференцирал наказателната отговорност на Т. М.. При лимитиране на наказанието ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, въззивната инстанция е отчела конкретиката на индивидуализиращите инкриминираното деяние - време; място; механизъм на реализираните неправомерни действия; интензитет на упражнената принуда; възраст на жертвата /78 години/, лишила я от възможността за активна съпротива и ефективна защита; настъпил вредоносен резултат, материализиран в стойностните параметри на предмета на посегателство; измеренията на умисъла, характеризиращ формата на вина; и анализирала квалифициращия инкриминираното престъпление признак. В контекста на очертаната позиция касационният състав не споделя развитите от защитата аргументи за пороци в юридическата оценка на престъпното деяние, при която процесуално недопустимо са обсъждани и включени в категорията на отегчаващите наказателната отговорност обстоятелства - фактическите данни за съдебното минало на подсъдимия М., предпоставили правната квалификация на неправомерния акт по чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1 от НК- грабеж, при опасен рецидив. Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че визираните в особената материалноправната норма задължителни елементи на престъпния състав, очертават в тяхната съвкупност онова типично общественоопасно деяние, което се запретява като престъпление от даден вид Обусловената от тях типична обществена опасност на съответното престъпно посегателство е съобразена от закона при фиксиране на общоустановената в него санкция, поради което и същите не могат след това да се яват едновременно и като такива, определящи индивидуалната тежест на конкретното престъпление от този вид и следващото се за него наказание. Изведеното умозаключение, в съответствие с установения в чл.56 от НК регламент и с приетото от доктрината, и в правораздавателната дейност на съдилищата, се отнася за всички признаци от състава /обективни, субективни и такива свързани с особеностите на личността на дееца/, и е правнозначимо за всеки основен, квалифициран или по-леко наказуем престъпен състав. Очертаната теза не се опровергава обаче от констатациите, че в много случаи, посочените в състава признаци могат да бъдат дадени във варианти, чиито характерни особености оказват влияние върху конкретната степен на обществена опасност на престъпленията от даден вид, поради което и те следва да се вземат предвид при прилагане на разпоредбата на чл.54 от НК. Подобни хипотези са илюстрирани в разглежданото наказателно дело. Настоящият казус обективира консумиран престъпен състав по чл.199, ал.1, т.4 от НК, при налично множество от присъди по НОХД №№74/2009г., 438/2009г., престъпните деяния по които са извършени в реална съвкупност и очертават при условията на чл.25, вр.чл.23 от НК едно субсумиращо изискванията на чл.29, ал.1, б. „А” от НК осъждане; и при кумулативна даденост на лимитираните в букви „А” и ”Б” на чл.29, ал.1 от НК предпоставки за рецидивна дейност, поради осъждането на М. по НОХД №118/2009г., в параметрите на която е допустима и изискуема интерпретация на тежестта на инкриминираното престъпно посегателство. При оценката на обществената опасност на престъплението, с демонстриран професионализъм и с проявен юридически усет, контролираният съд е отчел и присъдите по НОХД №№2166/2005г., 288/2006г. и 15552/2011г., които са извън обсега на очертаната в обвинителния акт правна квалификация. Мотивиращи наложената наказателна санкция са и фактите, свързани с личността на дееца, проектирани в облика и спецификата на престъплението-отражение на обществените, психологически и индивидуални качества на подсъдимия; съдържими се в приложените бюлетини за съдимост и характеристични справки за Т. М., в писмения материал за неговите социален статус, възраст, материално положение и процесуално поведение по време на наказателното разследване, на които въззивният състав е отдал необходимото значение. Убедително са обсъдени предходните осъждания на подсъдимия, сочещи на проявена престъпна упоритост в осъществяването на посегателства против собствеността и предпоставящи заключение за формирани трайни антисоциални навици. Преценена е липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимия и предшествуващи настоящото осъждане присъди, налагаща адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието, санкционни последици. В коментирания аспект ВКС не възприема оплакванията в жалбата за недостатъчна оценъчност на личната опасност на автора на престъплението, при подчертано внимание на оказаното от него процесуално съдействие за разкриване на обективната истина и на изразеното съжаление за случилото се. Направеното от М. признание на фактите в обвинителния акт, предпоставящо съблюдаване на особената процедура по Глава двадесет и седма от НПК /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция/ и прилагане на предвидената в разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК редукция, при определяне размера на наказателната санкция - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, не мотивира безусловна и прекомерна снизходителност. Несъмнено при индивидуализация на отговорността в очертаните от императивните предписания на чл.373, ал.2, вр.чл.371, т.2 от НПК предели се вземат предвид процесуалните прояви на подсъдимия в хода на наказателното производство, в обхвата на които са и депозираните самопризнания. Последните обаче следва да се преценяват стриктно, с оглед техния характер и съдържанието им на доказателствен източник, и на средство за защита. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните органи, те трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство, включително в санкционните рамки по чл.58а от НК. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието, социалният му резонанс и фактическите данни, свързани с личността на подсъдимия, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер на основание чл.58а, ал.1 от НК, или лимитиране на наказателната отговорност, при условията на чл.58а, ал.4, вр.чл.55 от НК. Заявените от М. самопризнания в конкретното дело, обективирани във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл.371, т.2 от НПК ред, не следва обаче да се коментират допълнително като смекчаващо обстоятелство при диференциране на наказателните санкционни последици. Бонусът от този вид признание е предопределен от самия закон /чл.373, ал.2 от НПК, вр.чл.58а от НК/ и то не трябва да се отъждествява с безнаказаност. Констатациите относно правнозначимата за отговорността фактология не обуславят намаляване на наложеното на Т. М. наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и очертават необходимост от социална изолация на подсъдимия през определения период от ЧЕТИРИ ГОДИНИ и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА, за постигане целите на индивидуалната и генерална превенция. Предложените аргументи формират вътрешното убеждение на настоящия състав за несъстоятелност на предявената в касационната жалба претенция за ревизия на въззивното решение в санкционната му част и го мотивират да остави в сила атакувания съдебен акт. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №144/02.05.2012г., постановено по ВНОХД №358/2012г., по описа на Софийски АС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.