Р Е Ш Е Н И Е № 40 Гр.София, 29.06.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Петя Петрова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2448 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 453/09.03.15г., постановено по т.д.№ 4214/14г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 952/20.06.14г. по т.д.№ 149/12г. на Софийския градски съд за признаване за установено по иск на [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], че арбитражната клауза, обективирана в чл.2 на допълнително споразумение от 20.09.07г. към договор за посредничество от 25.07.07г., подписани между [фирма] и [фирма], е нищожна поради липса на съгласие на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно и молят за неговата отмяна. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. С определение № 525/13.06.2016г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпроса за допустимостта на предявен иск за установяване на нищожност на арбитражна клауза. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 25.07.07г. между [фирма] и [фирма] е сключен договор за посредничество, в чл.14 на който е уговорена арбитражна клауза за отнасяне решаването на споровете по договора пред Арбитражния съд при БТПП. На 30.07.07г. е бил подписан анекс, а с приемо –предавателен протокол от 22.08.07г. работата на посредника е приета от възложителя без забележки, поради което договореното възнаграждение от 1000000 евро е дължимо при условията на чл.3 от протокола. По делото е било установено, че подписите на представителя на [фирма] на трите екземпляра на приемо - предавателния протокол и на анекса представляват копия на подписи, съответстващи по графически признаци на подписа на С. К., но същите не са били положени върху конкретните документи, а са пренесени от други документи с технически способи и средства. На 20.09.07г. е подписано допълнително споразумение към договора за посредничество, като с чл.2 е изменена арбитражната клауза по чл.13 в смисъл, че при непостигане на съгласие при възникнал спор, същият да се отнася за решаване пред допълнително посочен от посредника арбитражен съд. Подписът на представителя на [фирма] С. К., положен на трите екземпляра на допълнителното споразумение, представлявал копие на подпис, съответстващ на графическите признаци на подписа на К., но не бил положен на конкретния документ, а е пренесен от друг документ с технически способи и средства. С договор от 14.04.11г. вземанията на посредника [фирма] по договора за посредническо били прехвърлени на [фирма], като и на този документ подписът на представителя на [фирма] е пренесен от друг документ. По иск, предявен от [фирма] срещу [фирма], основан на арбитражната клауза в допълнителното споразумение от 20.09.07г., е било образувано арбитражно дело, което с определение от 08.11.13г. е било прекратено. Изложените съображения са, че лицата, представляващи [фирма], не са положили подписи под документите, включително на допълнителното споразумение, поради което същото не е произвело действие. Становището на състава на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване произтича от следното: Поставеният по реда на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос за допустимостта на предявен иск за установяване на нищожност на арбитражна клауза се разглежда от състава на ВКС с оглед на правния интерес на ищеца от предявяването му. По силата на разпоредбите на чл.8, ал.1 и чл.19, ал.1 ЗМТА произнасянето по действителността, съответно недействителността на сключено арбитражно споразумение по чл.7, ал.1 ЗМТА, е в компетентността на съда (държавен или арбитражен), който е сезиран с материалноправен спор между страните по арбитражното споразумение. Произнасянето на държавен съд по реда на чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА за нищожност на арбитражното споразумение по заявено възражение във висящо производство не представлява процесуална пречка за образуване на арбитражно производство и за постановяване на решение по същото – чл.8, ал.2 ЗМТА. Арбитражното решение по недействително арбитражно споразумение би подлежало на отмяна съгласно чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА. В този смисъл преценката за действителност или недействителност на арбитражното споразумение, направена при проверка на компетентността на сезирания съд (по възражение по чл.119, ал.3 във вр. с чл.19 ГПК на държавен съд или при оспорване на споразумението по чл.19 ЗМТА на арбитражен съд), не е обвързваща за арбитражния съд – в първата хипотези и съответно за държавния съд – във втората хипотеза, в случаите на висящи производства. Колизията в уредената компетентност на държавния и на арбитражния съд относно произнасянето по недействителността на арбитражното споразумение е разрешена в чл.VІ, ал.3 на Европейска конвенция за вътрешнотърговски арбитраж, която е ратифицирана от Република България и намира приложение за арбитражните споразумения между физически или юридически лица, които в момента на сключването на споразумението имат постоянно местопребиваване или съответно седалище в различни договарящи държави. Според правилото на конвенцията, ако по молба на една от страните е било образувано арбитражно производство, съдилищата на договарящите държави, пред които след това е предявен иск по същия спор и между същите страни или иск за установяване, че арбитражното споразумение не съществува, или е нищожно, или е изгубило силата си, трябва да спрат производството си по този иск, докато арбитражът не се произнесе по съществото на делото, освен ако има сериозни съображения за противното. По аналогия на даденото в конвенцията разрешение (и при седалище на страните по спора на територията на една и съща държава), както и според общите правила на гражданския процес и с оглед на независимостта на арбитражното споразумение, включено в договор, от останалите негови уговорки (чл.19, ал.2, изр.1 ЗМТА), принципно не следва да се изключва допустимостта на иск, предявен пред държавен съд, за обявяване на нищожност на арбитражно споразумение. Процесуална предпоставка за правото на иск за обявяване на нищожност на договор или на отделни негови клаузи съгласно общото правило на чл.124 ГПК е съществуването на обоснован от ищеца правен интерес и съответно тази предпоставка подлежи на изследване и при предявен установителен иск за нищожност на арбитражно споразумение. Съгласно нормата на чл.19, ал.2, изр.2 ЗМТА е допустимо позоваване на нищожност на договора, без да се оспорва действителността на арбитражното споразумение, и съответно – да се въвежда възражение за недействителност на договора само в частта за сключеното арбитражно споразумение. В хипотеза на липса на съгласие за сключване на договора по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД нищожността ще има за последица нищожност и на включеното в него арбитражно споразумение, но в хипотеза на липса на форма, например нотариална или с нотариална заверка, писменото арбитражно споразумение ще е действително. Нищожността на арбитражно споразумение за спорове, чието разглеждане от арбитраж е забранено по чл.19 ГПК няма за последица нищожност на договора. Правен интерес от предявяване на иск за нищожност на включена в договор арбитражна клауза би бил налице, ако същият е съединен и произнасянето по него е преюдициално за разглеждането и решаването на спора по иска, основан на материалното правоотношение. В този случай допустимостта на иска може да е обусловена от включения чрез възражение в предмета на делото спор за наличието на арбитражното споразумение и искът може да е предявен като инцидентен установителен иск, като например при договор, съдържащ арбитражна клауза, сключен чрез представител, представляваният може да твърди, че пълномощникът не е разполагал с представителна власт само по отношение на сключеното арбитражно споразумение, но въвежда основание за недействителност на останалите или на отделни клаузи на договора на друго основание. Правен интерес от установяване на нищожност на арбитражно споразумение би могъл да се изведе в случай че, без да оспорва действителността на останалите клаузи на договора, ищецът иска със силата на пресъдено нещо да установи нищожността на арбитражното споразумение, тъй като между страните е било образувано производство пред арбитражен или държавен съд, което е приключило с прекратяване на делото, с оглед на приета от съда недействителност, съответно действителност на арбитражното споразумение. В тези хипотеза, ако страната е длъжник по материалното правоотношение, във всеки следващ случай на предявяване на иск пред държавен или арбитражен съд е поставена пред необходимостта да установява недействителност на арбитражното споразумение. Ако страната е кредитор, тя е изправена пред риска, предявявайки иск пред държавен съд, с позоваване на нищожност на арбитражното споразумение, съдът да приеме, че същото е действително и да прекрати делото, тъй като не е обвързан от приетото разрешение на арбитражния съд образуваното преди това, но прекратено производство. Правният интерес в този случай би могъл да се обоснове и от необходимостта от установяване на действителното правно положение с оглед на съществувалия, но неразрешен със сила на пресъдено нещо от арбитражния съд, спор относно недействителността на арбитражното споразумение. Посочените хипотези са само примерни, доколкото конкретни обстоятелства в развитието на отношенията между страните по материалноправния спор, биха представлявали сериозни съображения за обосноваване на правен интерес от предявяване на иска. По изложените съображения на поставения правния въпрос следва да се отговори, че установителен иск за обявяване на нищожност на арбитражна клауза, е недопустим, ако е налице висящ спор по материалното правоотношение пред държавен или арбитражен съд, а при липса на такъв висящ спор, допустимостта на иска е обусловена от наличието на правен интерес, който подлежи на изследване от съда с оглед конкретните обстоятелства по случая. По същество на касационната жалба. Касаторите са въвели в касационната жалба бланкетни основания за недопустимост на въззивното решение по чл.281, т.2 ГПК и за неправилност на обжалвания акт по чл.281, т.3 ГПК. Основанието за отмяна на решението, като постановено по недопустим иск е мотивирано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с довод, че въпросът за недействителността на арбитражната клауза е разрешен от арбитражния съд, пред който е отнесен спорът и производството по делото е прекратено. Според касаторите първоначалният спор е бил за това кой е компетентният арбитражен съд – уговореният в първоначалния договор или този в допълнителното споразумение, но с прекратяване на арбитражното дело, ищецът нямал интерес от предявения установителен иск. Ответникът по касационната жалба се основава на допустимост на предявения иск предвид претендираното от [фирма] право да определи едностранно компетентен арбитражен съд, което се отрича от ищеца по предявения иск, възможността отново да бъде инициирано арбитражно производство, както и поради обстоятелството, че ответниците оспорват иска и обжалват постановените актове на първоинстанционния и на въззивния съд. По делото е безспорно между страните, че по иск, предявен от [фирма] срещу [фирма], основан на арбитражната клауза в допълнителното споразумение от 20.09.07г., е било образувано арбитражно дело, което с определение от 08.11.13г. е прекратено. Видно от определението на сезирания Арбитражен съд София по арб.д.№ 2/2011г. съдът е приел, че не е компетентен да разгледа спора, тъй като не е доказано наличието на валидна арбитражна клауза по допълнително споразумение от 20.09.2007г. С оглед на отговора на правния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване, ищецът обосновава правен интерес от обявяване на нищожността на арбитражната клауза по чл.2 от допълнително споразумение от 20.09.07г. към договор за посредничество от 25.07.07г., подписани между [фирма] и [фирма]. Ищецът е длъжник по сключеното споразумение, срещу който е бил предявен иск пред арбитражен съд за заплащане на възнаграждение по договора. Постановеното от арбитражния съд определение за прекратяване на делото не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което за него съществува интерес от установяване на нищожността на арбитражното споразумение със съдебно решение, което да се зачита съгласно чл.297 ГПК и да има действието, предписано в чл.298 ГПК. От значение за съществуването на правен интерес от предявяването на иска е и обстоятелството, че в основния договор е посочен конкретен арбитражен съд, а с допълнителното споразумение е предоставен избор на едната от страните да посочи арбитражен съд, който да разгледа спора. При така формулираната клауза едната от страните може последователно да сочи различни арбитражи, пред всеки от които да подлежи на изследване недействителността на арбитражното споразумение. С влизане в сила на съдебното решение по установителния иск клаузата по чл.2 на допълнителното споразумение от 20.09.2007г. няма да се прилага при определяне на компетентния съд, като се преодолява необходимостта във всеки възникнал между страните спор – пред държавен или арбитражен съд, ищецът да доказва нищожността на арбитражното споразумение. Съдебното решение установява действителното правно положение по съществувалия и поддържан от касаторите в настоящото производство спор относно действителността на арбитражното споразумение, който не е разрешен от сезирания преди арбитражен съд с акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо между страните. Съставът на ВКС приема, че предявеният иск за обявяване на нищожност на арбитражната клауза от допълнително споразумение от 20.09.2007г. е допустимо, поради което е допустимо и обжалваното въззивно решение. Касаторите не са посочили конкретни основания за отмяна на решението на Софийския апелативен съд по чл.281, т.3 ГПК, поради което ВКС не би могъл да обсъжда нарушения на материалния закон и на процесуалните правила или необоснованост, когато такива не са посочени и не са обосновани с касационната жалба. По изложените съображения въззивното решение следва да се остави в сила съгласно чл.293, ал.1, пр.1 ГПК. Ответникът е претендирал и има право на разноски, но не е представил доказателства такива да са направени, поради което не се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 453/09.03.15г., постановено по т.д.№ 4214/14г. от Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.