Р Е Ш Е Н И Е № 54 гр. София, 11.07.2011 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: Л. И. Е. В. при участието на секретаря С. С., като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 377 по описа за 2010г., взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Медицински център – І – Б.” Е., [населено място] чрез процесуалния му представител адв. Л. С. срещу решение № 552 от 04.12.2009г. по в. гр. дело № 838/2009г. на Окръжен съд Благоевград, с което след частична отмяна на решение № 3266/12.06.2009г. по гр. дело № 141/2009г. на Районен съд Благоевград са отхвърлени като неоснователни предявените от „Медицински център – І – Б.” Е., [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за заплащане на сумата 10 117,35 лв., представляваща обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за неправомерно ползване на 14 помещения, намиращи се в сградата на Физиотерапия – баня на [улица], [населено място], за периода след прекратяване на сключения между страните договор за наем, считано от 02.06.2006г. до датата на предявяване на исковата молба – 26.01.2009г., както и за сумата 1 983,43 лв. – мораторна лихва върху посочената главница за периода от 02.06.2006г. до 26.01.2009г., ведно със законната лихва, считано от 26.01.2009г. до окончателното плащане на главницата, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 392 лв. – направени съдебно-деловодни разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съразмерно на отхвърлените искове. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че съдът е извършил погрешна преценка на събраните по делото доказателства неправилно е приел, че искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не е доказан по размер. Касаторът изразява становище, че след прекратяване на договора за наем наемателят дължи обезщетение в размер на уговорената наемна цена до предаване на вещта и следва да изпълнява всички свои задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Моли решението да бъде отменено, предявените искове да бъдат уважени и претендира присъждане на направените съдебни и деловодни разноски. Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Й. Х. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на извода на въззивната инстанция, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението на наемателя да върне вещта след прекратяване на договора, както и че по делото не е установено ищецът да е претърпял загуба /вреди/ в претендирания им размер. Позовава се на обстоятелството, че дружеството е заплащало дължимия наем след 02.06.2006г. и разноски за ползване на наетите помещения, в счетоводството на ищеца се води само задължение в размер 175,44 лв. за м. декември 2004г., други задължения не са осчетоводени, поради което не може да се приеме наличието на непогасено вземане. Ответникът релевира доводи за неоснователност на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради това, че обезщетението за пропуснати ползи няма периодичен характер, и липсата на покана от наемодателя. Моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. С определение № 758/06.12.2010г. по т. дело № 377/2010г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните релевантни правни въпроси: длъжен ли е наемателят да заплаща обезщетение в размер на уговорената наемна цена след прекратяване на договора за наем до предаване на вещта; трябва ли да се изследва размерът на средния пазарен наем при претендирано обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД в размер на договорената наемна цена; може ли обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД да бъде по-ниско от уговорения наем. Въззивният съд е констатирал, че между страните на 02.06.2003г. е сключен договор за наем на 14 бр. помещения, находящи се в сградата на Физиотерапия – баня на [улица], [населено място], за срок от три години при наемна цена от 350,89 лв., който срок е изтекъл на 02.06.2006г. В отговор на предложението на наемателя за сключване на нов наемен договор при преференциална наемна цена, наемодателят – ищец е изразил несъгласие за продължаване на договора и е уведомил наемателя, че в десетдневен срок от прекратяване на договора /до 12.06.2006г./ наетите помещения следва да бъдат опразнени и предадени с предавателен протокол. Помещенията не са върнати на ищцовата страна до предявяване на исковата молба. За да отхвърли иска за заплащане на обезщетение за ползване на имота по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, решаващият съдебен състав е приел, че искът не е доказан по размер. Изложил е съображения, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението на наемателя да върне вещта след прекратяване на договора. Обезщетението, дължимо за ползването без правно основание, е различно от уговорения наем и се установява на база среднопазарния месечен наем за други подобни помещения за процесния период. Поради това, че ищецът не е доказал размера на претърпяната загуба /вреда/, въззивният съд е отхвърлил предявените искове. Въззивният съд е обосновал неоснователността на претенцията и с обстоятелството, че с решение № 328 по протокол № 15/23.12.2008г. помещенията – предмет на наемния договор са били извадени от капитала на ищцовото дружество, поради което е направил извод, че от този момент до предявяването на исковата молба ищецът няма основание да претендира обезщетение за вреди по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, тъй като неправомерното ползване на помещенията от ответното дружество не ощетява него, а собственика. По поставените правни въпроси задължителната по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика, обективирана в решение № 146/01.12.2010г. по т. дело № 934/2009г. на ВКС, ТК, Второ отделение по реда на чл. 290 ГПК и която се споделя от настоящия съдебен състав е в смисъл, че доколкото по силата на закона между страните възниква „квазинаемно” правоотношение, задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не престационен характер, което не лишава наемодателя от правото да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът им е по-висок от уговорения наем. Обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем и същото ще бъде съизмеримо със среднопазарната цена, ако ищецът докаже, че в периода, в който е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. Следователно средният пазарен наем на имота – предмет на прекратения наемен договор подлежи на изследване, когато обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД се претендира в размер на средния пазарен наем, но не и когато заявената претенция за плащане на обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем е в размер на договорената наемна цена. При така приетия отговор на поставените в определението по чл. 288 ГПК правни въпроси, съдът намира касационната жалба за основателна. Съображенията на въззивната инстания, че обезщетението за ползване на имота без правно основание след прекратяване на договора за наем е различно от уговорения наем и се установява на база среднопазарния месечен наем за други подобни помещения за процесния период, както и изводът за неоснователност на иска поради недоказване от ищеца на размера на претърпяната загуба /вреда/, са направени в противоречие с даденото разрешение по посочените материалноправни и процесуалноправни въпроси. Неправилен е и изводът на решаващия съдебен състав, че ищецът няма основание да претендира обезщетение за вреди по чл. 236, ал. 2 ЗЗД поради изваждане на помещенията – предмет на наемния договор от капитала на ищцовото дружество, тъй като неправомерното ползване на помещенията от ответното дружество не ощетявало него, а собственика. Основателността на иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е в зависимост от наличието на следните предпоставки: 1/ между страните да е сключен договор за наем на процесния недвижим имот; 2/ договорът за наем да е прекратен; 3/ наемателят да е продължил ползването на имота без противопоставянето на наемодателя, респективно наемателят да не е върнал държането на имота след прекратяване на договора и имотът да не се ползва от друго лице. В производството по този иск собствеността на имота не е предмет на доказване, тъй като задълженията по наемния договор, включително връщане на държането на имота и заплащане на обезщетение за ползване след прекратяване на договора произтичат от договора, имат облигационен, а не вещноправен характер. Основателността на иска произтича от наличието на гореизложените предпоставки, но не и от установяване правото на собственост върху недвижимия имот – предмет на наемния договор, нито от осчетоводяване на дължимото обезщетение в счетоводството на ищцовото дружество. Поради изложените съображения решението в частта по иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД е неправилно, следва да се отмени и тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК, вместо него да се постанови друго, с което искът да се уважи за сумата в размер общо 10 117,35 лв., представляваща остатъка от неплатеното обезщетение в размер на договорения наем за периода от прекратяване на договора за наем – 02.06.2006г. до датата на предявяване на исковата молба – 26.01.2009г., т. е. разликата между дължимото обезщетение в размер общо 11 169,99 лв. и платената сума общо в размер 1 052,64 лв., видно от заключението на съдебно – икономическата експертиза. Решението в частта по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 236, ал. 2 ЗЗД е частично неправилно. Вземането за обезщетение за пропуснати ползи няма периодичен характер и определен срок за изпълнение, каквото е вземането за наем, поради което за да бъде поставен длъжникът в забава, е необходимо да бъде поканен от кредитора. Изпратената от ищеца до ответника нотариална покана, с която е поискано заплащане на дължимите суми за наем и за ползване на помещенията за периода 2005г., 2006г., 2007г. и до края на м. август 2008г., е връчена на ответното дружество на 09.09.2008г., поради което от тази дата длъжникът е изпаднал в забава за плащане на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, дължимо за периода от 02.06.2006г. до 31.08.2008г. общо в размер 8 421,39 лв. Предвид размера на основния лихвен процент, увеличен с 10 пункта, лихвата за забава върху сумата 8 421,39 лв. за периода от 09.09.2008г. до 26.01.2009г. е общо в размер 506,86 лв. Следователно решението на Благоевградски окръжен съд следва да бъде отменено по отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в частта за сумата 506,86 лв. и вместо него да се постанови друго, с което ответникът бъде осъден да заплати посочената сума. В останалата част, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер въззивният съдебен акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищеца съразмерно на уважената част от исковете по чл. 236, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД разноски за всички съдебни производства в размер общо 1 662,71 лв. С оглед отхвърлената част от иска по чл. 86, ал. 1 ГПК дължимите от ищеца на ответника разноски са общо 101,05 лв., поради което въззивното решение следва да бъде отменено в частта за присъдените разноски над 101,05 лв. до 392 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 552 от 04.12.2009г. по в. гр. дело № 838/2009г. на Окръжен съд Благоевград, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от „Медицински център – І – Б.” Е., [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за заплащане на сумата 10 117,35 лв., представляваща обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за неправомерно ползване на 14 помещения, намиращи се в сградата на Физиотерапия – баня на [улица], [населено място], за периода след прекратяване на сключения между страните договор за наем, считано от 02.06.2006г. до датата на предявяване на исковата молба – 26.01.2009г., както и за сумата 506,86 лв. – мораторна лихва върху 8 421,39 лв. /обезщетение за ползване от 02.06.2006г. до 31.08.2008г./ за периода от 09.09.2008г. до 26.01.2009г., ведно със законната лихва, считано от 26.01.2009г. до окончателното плащане на главницата, и в частта за разноските над 101,05 лв. до 392 лв. и вместо това постановява: ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ет. 2 да заплати на „Медицински център – І – Б.” Е., [населено място], [улица] на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата 10 117,35 лв. /десет хиляди сто и седемнадесет лева тридесет и пет стотинки/, представляваща обезщетение за ползване на 14 помещения, намиращи се в сградата на Физиотерапия – баня на [улица], [населено място], за периода след прекратяване на сключения между страните договор за наем, считано от 02.06.2006г. до датата на предявяване на исковата молба – 26.01.2009г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.01.2009г. до окончателното й плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 506,86 лв. /петстотин и шест лева и осемдесет и шест стотинки/ – мораторна лихва върху 8 421,39 лв. /обезщетение за ползване от 02.06.2006г. до 31.08.2008г./ за периода от 09.09.2008г. до 26.01.2009г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 662,71 лв. /хиляда шестстотин шестдесет и два лева и седемдесет и една стотинки/– разноски за всички съдебни производства. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 552 от 04.12.2009г. по в. гр. дело № 838/2009г. на Окръжен съд Благоевград в останалата обжалвана част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.