1 Р Е Ш Е Н И Е № 91 гр.София, 02 юли 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Н. Пелова и след становище на прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №332/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по искане, изготвено от адв. Д. М., въз основа на упълномощаване от осъдения Ф. А. Р., с правно основание чл. 423 от НПК. В искането за възобновяване се посочва, че съдебното производство пред първоинстанционния и въззивния съд по нохд № 1717/2015г. по описа на СГС, приключило с присъда от 26.01.2018г., изменена с решение № 274 от 15.06.2027г, се е развило в хипотезата на чл. 269 от НПК и поради това осъденият не е имал възможност да организира защитата си адекватно. Посочва се, че служебно назначеният защитник на осъдения не е реализирал в пълен обем законните му права и интереси. Акцентира се върху обстоятелството, че Р. е предаден на българските власти въз основа на ЕЗА, с дадени гаранции за право на възобновен процес. Иска се възобновяване на нохд № 1717/2015г. по описа на СГС. Пред касационната инстанция преупълномощеният защитник на осъдения Ф. А. Р. – адв. М. М., поддържа искането за възобновяване, като счита, че е налице хипотезата на чл. 423, ал. 5 от НПК. Представителят на ВКП изразява становище, че искането на осъдения е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Посочва, че осъденият е участвал лично на ДП и е запознат с обвинението, като след внасяне на обвинителния акт се е укрил и делото е разгледано при условията на чл. 269 от НПК. Счита, че не е налице хипотезата на чл. 423, ал. 5 от НПК, понеже в издадената и приложена по делото ЕЗА не са поети гаранции за възобновяване на делото. Осъденият Ф. А. Р. моли делото да бъде възобновено и да бъде разгледано в негово присъствие. Върховният касационен съд провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване, направено от осъдения Р. чрез упълномощения му защитник, е процесуално допустимо – подадено е от правно легитимиран субект срещу влязла в сила присъда. Същото е направено в шестмесечния срок по чл. 423, ал. 1 от НПК – от датата на фактическото му предаване, доколкото, видно от писмо № 8476/2012 от 09.06.2020г. на ВКП, осъденият е предаден на органите на РБ въз основа на ЕЗА и е настанен в затвора гр.Белене на 14.02.2020г. Разгледано по същество, искането с основания по чл. 423, ал. 1 и ал. 5 от НПК, е НЕОСНОВАТЕЛНО. По досъдебно производство ЗМ № 804/2018г. по описа на 2 РПУ – СДВР с постановление от 22.05.2001г. Ф. А. Р. е бил привлечен като уличено лице за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като му е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“. Постановлението му е било предявено лично и с участието на защитник, като след предявяването Р. е бил разпитан, като е декларирал, че разбира в какво престъпление е уличен и му е била дадена възможност да даде обяснения /л. 28-29 от ДП/. След привличането на Р. в качество на уличен същият не е могъл да бъде открит на посочените от него адреси, бил е обявен за общодържавно издирване и с постановление от 26.04.2002г. на прокурор от СГП наказателното производство е спряно. След възобновяване на производството оперативно-издирвателните мероприятия за Р. са продължили, но без резултат, което отново е предпоставило спиране на производството. Ф. Р. е бил установен и е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1 т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. а от НК с постановление от 02.10. 2013г., което му е било предявено лично и е бил проведен разпит, в който той се възползвал от правото да откаже да даде обяснения /л. 101-103 от ДП/. Р. е посочил адрес за призоваване в гр.С, както и постоянен адрес в с.Ж. В Софийски градски съд е внесен обвинителен акт по обвинението на Ф. Р. за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1 т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. а от НК. На осъдения е изпратена призовка за съдебно заседание ведно с препис от обвинителния акт, която не е била връчена поради неустановяване на лицето на посочените по делото адреси. Явилият се в съдебно заседание защитник адв. С., упълномощена от лице, с което осъденият е живеел във фактическо съжителство, е поела ангажимент за неговото уведомяване, а за следващо съдебно заседание е представила медицинска документация за него, удостоверяваща пречка да се яви. По-нататък по делото се е явила М. К., която е декларирала, че е във фактическо съжителство с Р., като е представила медицински документ за невъзможност той да се яви в съдебно заседание. За следващо съдебно заседание Р. не е призован от известни по делото адреси, поради това, че не е бил намерен, като са били налице данни за пребиваването му в чужбина, и за него са направени всички необходими справки за установяване на местонахождението му. В съдебно заседание на 08.02.2016г. мярката му за неотклонение е изменена от парична гаранция в „задържане под стража“. Многократно за Ф. Р. са изисквани и прилагани всички относими справки, като резултатите от общодържавното му издирване не са дали резултат. В съдебно заседание на 14.04.2016г. е даден ход на делото в хипотезата на чл. 269 от НПК, като осъденият е защитаван от назначен служебен защитник. Делото е разгледано в отсъствие на осъдения и с присъда № 318 от 06.12.2016г. по нохд № 1717/2015г. на СГС, НО, 6 състав, Ф. А. Р. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 199, ал. 1 т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. б от НК и е осъден на три години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Присъдата е била атакувана с жалба от служебно назначения защитник и е било образувано внохд № 145/2017г. по описа на САС. За съдебното заседание пред въззивния съд са положени всички усилия за установяване на местонахождението и призоваването на Р., които са останали без успех. С решение № 274/15.06.2017г. първоинстанционната присъда е била изменена, като извършеното престъпление е било преквалифицирано по чл. 199, ал. 1 т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. а от НК. Присъдата е влязла в сила на 26.01.2018г. Била е издадена ЕЗА на 22.03.2018г. от ОП Разград, с която е поискано предаване на Ф. А. Р. за изтърпяване на наложеното му наказание по описаната присъда. Във формуляра на ЕЗА е посочено, че лицето не се е явило лично в съдебния процес, вследствие на който е постановено решението и е отбелязано /т. 3.4/, че решението ще бъде връчено лично на лицето след предаването и то ще бъде уведомено за правото му на повторно разглеждане на делото с негово участие. Изложената фактология дава основа за следващите изводи за неоснователност на искането за възобновяване. В искането за възобновяване, инициирало настоящото производство по Глава тридесет и трета от НПК, водещата претенция е за възобновяване на делото на основание чл. 423, ал. 1 от НПК. Видно от съдържанието на приложената по ЕЗА, в случая не се били искани, нито предоставяни гаранции за възобновяване на делото, поради което хипотезата на чл. 423, ал. 5 от НПК е неприложима. След като издаващият орган е отбелязал изрично, че лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, то по т. 3 от раздел (d) от ЕЗА, е посочено поетото задължение на издаващата държава да връчи лично решението на исканото за предаване лице незабавно след предаването и то да бъде уведомено за правото му на повторно разглеждане на делото с негово участие. При тези формулировка в ЕЗА Р. е предаден от компетентните власти в Кралство Белгия. Следователно, във връзка с производството по ЕЗА, българските власти са поели задължение за това, че след предаване на лицето за изпълнение на наказанието, ще му бъдат връчени съдебните актове на СГС и Апелативен съд-София и същото ще бъде информирано относно съществуването на законовата възможност за възобновяване на наказателното производство. Дадената гаранция е свързана с предоставяне на информация на предаденото въз основа на ЕЗА лице относно възможността да иска възобновяване, но не и такава, че производството по делото ще бъде възобновено. Всъщност „гаранцията за възобновяване“ по смисъла, който влага защитата на осъдения, е отпаднала с отмяната на чл. 41, ал. 1 от ЗЕЕЗА и измененията на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗЕЕЗА (ДВ, бр. 55 от 2011 г.). Преди тази законодателна промяна е съществувало нормативно изискване за изпълнение на ЕЗА за предаване на лице за изтърпяване на наказание лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, осъдено в задочен процес, само при уверение от страна на издаващата държава-членка, че лицето ще може да упражни правото си на повторно разглеждане на делото при лично участие в процеса. В актуалната законова уредба гаранции за задължително възобновяване при задочно осъждане не са предвидени, нито има такива в международните актове, регулиращи разглежданата материя. С промените в ЗЕЕЗА (ДВ бр. 55/2011 г.), свързани с транспониране на Рамково решение № 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009 г. за изменение на Рамково решение 2002/584/ПВР, тези гаранции са отпаднали с отмяната на чл. 41, ал. 1 от ЗЕЕЗА и измененията на чл. 40, ал. 1 и 2 от ЗЕЕЗА. Задочното осъждане в издаващата държава-членка представлява факултативно основание за отказ в изпълняващата държава-членка, която принципно има правото да откаже изпълнение на ЕЗА, издадена за предаване на лице за изпълнение на наложено наказание лишаване от свобода в задочен процес. В конкретния случай властите на изпълняващата държава очевидно не са намерили основание за отказ осъденият да бъде предаден за изтърпяване на наложеното му наказание. От изложеното е видно, че за предаването на осъдения Р. на компетентните български власти не са предоставили гаранции за безусловно възобновяване на наказателното производство, проведено спрямо него. Изложените съображения сочат на неоснователност на искането, основано на чл. 423, ал. 5 от НПК и предпоставят обсъждането на предпоставките по чл. 423, ал. 1 от НПК. При изложените по-горе фактически констатации и при направените доводи в искането, настоящият състав извърши преценка за наличието на основание за възобновяване на наказателното дело по чл. 423, ал. 1 от НПК. Проследеното процесуално развитие на воденото срещу молителя наказателно производство и неговото процесуално поведение обуславят извод, че не са налице предпоставки за възобновяване на наказателното производство на основание чл. 423, ал 1 от НПК. Нормата на чл. 423, ал. 1 от НПК и установената в нея възможност за възобновяване на наказателното дело цели възстановяване на правото на обвиняемия/подсъдимия да участва лично в процесуалните действия, предприети в рамките на наказателното производство срещу него, когато това не е било реализирано в проведеното производство в негово отсъствие. В тази връзка, основателността на искането за възобновяване на делото на посоченото основание се преценява с оглед на предпоставките, визирани в нормата на чл. 423, ал. 1 от НПК. Ако наказателното производство е проведено задочно, искането се уважава, с изключение на случая, когато осъденият след предявяване на обвинението в досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл. 247б /чл. 254, ал. 4-стар/ от НПК не може да бъде изпълнена или след като е изпълнена, не се е явил в съдебното заседание без уважителна причина. Така предвиденото основание за възобновяване на делото съдържа изискванията задочно осъденият да не е знаел за наказателното преследване срещу него и незнанието му да се дължи на причини, извън негова недобросъвестност. Когато правото на подсъдимия на лично участие в съдопроизводствените действия по конкретното наказателно обвинение срещу него е останало нереализирано поради незаконосъобразни действия на компетентните органи при провеждане на задочно производство, ще е реализирано основанието за възобновяване на делото, отмяна на постановения в нарушение на процесуалните правила акт и връщане на делото за ново разглеждане от стадия, в който е започнало задочното производство. Доколкото правото на обвиняемия/подсъдимия на лично участие в процедурата за реализиране на наказателното преследване е с диспозитивен характер, то ако обвиняемият/подсъдимият е демонстрирал поведение на напускане на адреса си и укриване и по този начин сам е създал ситуацията за неучастието си в действията по наказателното производство, манифестирайки отказ от упражняване на правото си, той не би следвало да се ползва от установената в закона възможност за възобновяване на наказателното дело, възстановяваща правото му на лично участие. В настоящия казус, видно от изложената по-горе фактология, осъденият Ф. А. Р. е бил информиран за наказателното обвинение срещу него, на досъдебното производство е бил уличен, а впоследствие е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем. След като е бил наясно с естеството на воденото срещу него производство, включително и със задълженията си, произтичащи от процесуалния му статут, осъденият е прекъснал връзката си адресите, които е посочил за призоваването му по делото, не е съобщил на органа по ръководство и решаване за нов адрес и е напуснал пределите на страната, като неговото поведение е обусловило няколкократно спиране на досъдебното производство. Причините за неприсъствено разглеждане и решаване на делото в съдебната фаза се коренят в процесуалното поведение на самия искател. С недобросъвестното си поведение Р. сам се е отказал да упражни правото си да присъства при извършване на действията в рамките на съдебното производство срещу него и да упражни правото си на защита. На осъдения не е бил връчен препис от обвинителния акт, инициирал съдебното производство, но именно неговото недобросъвестно поведение е довело до невъзможност да бъде изпълнена процедурата по чл. 254, ал. 4 от НПК /отм./. Първостепенният съд, освен това, напълно законосъобразно е преминал към разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия, като е събрал необходимите доказателства за наличието на предпоставките по чл. 269 от НПК и е мотивирал основанията за разглеждане на делото в тази хипотеза. Развитата в искането теза за нереализиране в пълен обем на правата и законните интереси на осъдения от страна на назначения служебен защитник, не може да бъде възприета като основателна. Само по себе си непредприемането на касационно обжалване на въззивното решение от страна служебния защитник не може еднозначно да се тълкува като злепоставяне на интересите на искателя, доколкото защитникът е инициирал проверка на присъдата пред въззивна инстанция, която е цялостен контрол за законосъобразността на съдебния акт, а касационната проверка, макар и да е част от редовния инстанционен контрол, изисква преценка и от защитата за наличие на формулираните в закона касационни основания. Посочените аргументи при преценката на основателността на искането от Ф. А. Р. обосновават извода на касационния съд за липса на предпоставки за възобновяване по чл. 423, ал. 1 и ал. 5 от НПК. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Ф. А. Р. за възобновяване на производството нохд № 1717/2015г. по описа на Софийски градски съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.