О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 92 гр. София, 19 септември 2016 г. Върховният касационен съд на Република България, наказателна колегия, трето наказателно отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря и след становище на прокурор Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев ч.н. дело № 756/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е инициирано на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, по повод постановено протоколно определение № 371 от 07.07.2016 г. по ч.н.д. 1256/2016 г., по описа на Районен съд /РС/ – гр. Велико Търново, с което е повдигнат спор за определяне на подсъдност между РС – гр. Велико Търново и РС – гр. Свищов във връзка с разглеждане на предложението за продължаване на наложената спрямо Л. А. Р. принудителна медицинска мярка. В писмено становище, прокурор от Върховната касационна прокуратура на Република България изразява мнение, че делото е подсъдно на РС – гр. Велико Търново, позовавайки се на решение на ОСНК на ВКС от 11.02.2016 г. Върховният касационен съд, в рамките на предоставените му от процесуалния наказателен закон правомощия, за да се произнесе взе предвид следното: В РС – [населено място] е постъпила съдебно-психиатрична експертиза на освидетелстваното лице Л. А. Р., намираща се на лечение в Държавна психиатрична болница /ДПБ/ - [населено място]. Експертизата е била изготвена на основание чл. 91, ал. 1 и 2 от НК и заключението е за изменяването на медицинската мярка на лицето от такава по чл. 89, б. „б” от НК – принудително лекуване в обикновено психо-неврологическо заведение, в предвидената по чл. 89, б. „а“ от НК по-лека медицинска мярка – предаване на близките, при поето от тях задължение за лекуването на освидетелстваната под наблюдение на психо-неврологически диспансер. С определение № 117 от 24.06.2016 г. по ч.н.д. № 226/2016 г. на РС – гр. Свищов, производството по делото е прекратено и същото е изпратено по компетентност на РС – Велико Търново. Съдията-докладчик се е позовал на решение на ОСНК на ВКС от 11.02.2016 г., в което се приема, че в производството по чл. 432, ал. 3 от НПК е компетентен съдът по местонахождение на лечебното заведение, в което е настанено лицето. С протоколно определение № 371 от 07.07.2016 г., по ч.н.д. № 1256/2016 г., съдията-докладчик от РС – гр. Велико Търново, след като преди това с разпореждане № 2460 от 05.07.2016 г. е приел делото за подсъдно, е констатирал въз основа на становището на прокурор при РП – Велико Търново липса на такава, в резултат на което е повдигнал на основание чл. 44, ал. 1 от НПК спор за определяне на подсъдност. Прокурорът по делото е бил на мнение, че компетентен в производството по продължаване, замяна или прекратяване на принудителното лечение е винаги съдът, който първоначално е взел–принудителната–медицинска–мярка. Съдията-докладчик от своя страна, в съобразителната част, преди постановяване на своето определение, е изтъкнал, че в производството по чл. 432, ал. 3 вр. ал. 2 от НПК, съгласно чл. 428 от НПК компетентен да се произнесе е районният съд по местоживеенето на лицето, чието прекратяване или изменяване на принудителното лечение се иска, а в случая това бил РС – гр. Свищов, тъй като Р. е с адрес: [населено място], /община/. Като аргумент в подкрепа на това разбиране е направено сравнение с производството по задълженително настаняване и лечение на лица с психични разстройства, нуждаещи се от специални здравни грижи по Закона за здравето /ЗЗ/. Съгласно чл. 156, ал. 1 вр. чл. 154 от ЗЗ компетентен в това различно от настоящото производство е районният съд по местонахождението на лечебното заведение, в което е настанено-лицето. Съдията-докладчик, въз основа на аргумент от противното /per argumentum a contrario/, е искал да подчертае процесуалната парадигма „различно производство – различен ред“. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, намира, че горепосоченото дело следва да бъде разгледано и решено по същество от РС – гр. Велико Търново. Специалният закон – ЗЗ, по отношение на задължително настаняване и лечение на лицата по чл. 155 от същия предвижда разглеждане на производството от районния съд по настоящ адрес на исканото за настаняване лице. Той борави с легално предвиден в Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ термин „настоящ адрес“. Същевременно, при една доста сходна процедура по раздел I на глава 34 от НПК, макар и различна, за прилагане на принудителни медицински мерки по чл. 89 от НК, какъвто е настоящият случай, процесуалният закон работи с понятието „местоживеене“ на лицето, за да определи съответния компетентен за тази процедура районен съд. Съгласно чл. 89 от ЗГР адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си. Съгласно чл. 93 от същия закон постоянният адрес е такъв в населено място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението и винаги е на територията на РБ. Съгласно чл. 94 от ЗГР настоящ адрес е този, на който то живее. Всяко лице може да има само по един постоянен и един настоящ адрес. Принципно, човек живее, престоява преимуществено на адреса, регистриран като настоящ. Същевременно, несъмнено е възможно, както е в много случаи, лицето да не пребивава нито на постоянния си, нито на настоящия си адрес по смисъла на ЗГР. Особено в процедури като тази по ЗЗ и чл. 427, респективно – чл. 432 от НПК, където за поисканото за настаняване лице се твърди, че е опасно за себе си и за хората, намиращи се именно на мястото, което то фактически обитава, но същевременно там може да получи и лична грижа от близки и роднини, понятието „настоящ адрес“ придобива качествено нов смисъл и не бива да се определя формално според ЗГР, а следва да се изпълни със съдържание дори по-широко от това посочено в чл. 428 от НПК – фактическо местоживеене на лицето. Правната норма на чл. 428 от НПК ясно заявява, че съдът по местоживеене на лицето е всякога компетентен при прилагане на принудителна медицинска мярка по чл. 89 и сл. от НК. Както ВКС е имал възможност многократно да се произнесе, понятието „местоживеене” е дефинирано като „всяка фактическа връзка с дадено място”, независимо от адресната регистрация на лицето и причините за пребиваването му на това място. Буквалното тълкуване на правните норми на чл. 428 – чл. 431 от НПК обосновава заключение, че съдът по местоживеене на лицето е всякога компетентен при прилагане на принудителна медицинска мярка по чл. 89 от НК. Но това е само при първоначалното вземане на такива мерки. След изтичане на шест месеца от настаняването на лицето за принудително лечение, съдът служебно се произнася за продължаване, замяна или прекратяване на медицинската мярка, а също така и преди изтичане на шестмесечния срок от настаняването на принудително лечение, както и в случаите по чл. 89, б. „а“ от НК, съдът може да замени или да прекрати принудителното лечение по предложение на прокурора. Във всеки случай съдът се произнася по продължаването, замяната или прекратяването на принудителните медицински мерки в съдебно заседание, след като вземе мнението на съответното лечебно заведение и заключението на вещо лице – психиатър. По пътя на граматическо и лексикално тълкуване на релевантните правни норми се стига до заключението, че съдът е посочен като родово определено понятие, тъй като само и единствено съд може да се произнася по вече произнесени от друг съд въпроси. Законът не предпоставя изрично изискването това да бъде съдът, постановил първоначално въпросните медицински мерки, нито пък съдът по местоживеенето на лицето. За да се приеме, обаче, че чл. 432, ал. 3 от НПК има предвид някакъв друг местно компетентен съд, а не следващия се такъв от чл. 428 от НПК, изводът трябва да произтича от други способи на тълкуване, които преодоляват граматическото и лексикалното такова. Видно от материалите по делото, през последните месеци, Л. Р. е лекувана, съответно е пребивавала, на територията на медицинско заведение с местонахождение, различно от нейното местоживеене в страната преди извършването на общественоопасното деяние, довело до принудителното й настаняване. Безспорно, най-пълна информация за медицинското състояние на лицето, подложено на принудително лечение, може да бъде дадена от специалистите, а именно: лекари-психиатри, под чието медицинско наблюдение и лечение е било поставено последно, поради което законодателят е предвидил, в нормата на чл. 432, ал. 3 от НПК, съдът да взима първо мнението на съответното лечебно заведение и експертното заключение на вещо лице – психиатър. Казаното, представляващо изследване с оглед на целта на законовата норма на чл. 432 от НПК, т. нар. „телеологично тълкуване“, води до логически обоснован извод, че при разглеждане на принудителната медицинска мярка по чл. 89 от НК подсъдността следва да се определи съобразно местонахождението на лечебното заведение, в което се е осъществявало принудителното лечение. Върховният касационен съд се е произнасял в този смисъл при идентични случаи с определение № 79 от 03.08.2015 г. по ч.н.д. № 1054/2015 г. на трето н.о. и определение № 51 от 31.03.2009 г. по ч.н.д. № 718/2008 г. на първо н.о. Воден от горното и на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд на Република България, наказателна колегия, трето наказателно отделение, О П Р Е Д Е Л И : ИЗПРАЩА ч.н.д. № 1256/2016 г. по описа на Районен съд – гр. Велико Търново, по компетентност на същия съд за разглеждане и решаване по същество. Определението не подлежи на обжалване. Препис от настоящото определение да се изпрати на Районен съд – гр. Свищов за сведение. ПРЕДСЕДАТЕЛ:................................... ЧЛЕНОВЕ:.................................... .....................................