Р Е Ш Е Н И Е № 158 гр. София, 08.11.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 307 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба защитника на подсъдимия Г. Д. Х. против въззивно решение № 324/16.12.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 573/2015 г., с която е била частично изменена и потвърдена присъда № 49/26.05.2015 г. на Окръжен съд–Пловдив по НОХД № 1200/2014 г. относно осъждането му за престъпление по чл. 278а, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В касационната жалба на адв. П. и допълнение към нея, изготвено от адв. Д., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или намаляване на наложеното му наказание. Необжалвалият въззивното решение подсъдим Г. Г., редовно призован не се явява, както и неговия защитник. Не се явява и подсъдимия Г. Х., представляван пред ВКС от адв. Д., която поддържа изцяло направените доводи и искания. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанционната присъда Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Г. Д. Х. и за виновен в извършването на престъпление по чл. 278а, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това, че на 13.12.2011 г., в [населено място], в съучастие като съизвършител с Г. Д. Г., предлагал за отчуждаване на М. А. движими културни ценности (26 бр. монети с подробно описани характеристики и на обща стойност 6270 лв.), които не са идентифицирани и регистрирани, поради което и във вр. с чл. 54 от НК му е наложил наказание 2 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години, както и кумулативно глоба в размер на 6000 лв. За същото престъпление и самостоятелно извършено по чл. 278, ал. 6, пр. 1 от НК е бил осъден и подсъдимия Г. Г., като му е било наложено общо наказание по реда на чл. 23, ал. 1 от НК от 2 години лишаване от свобода, отложено по чл. 66 ал. 1 от НК за 3 години и глоба в размер на 6 000 лв. Първоинстанционният съд се е произнесъл по разноските по делото, които е възложил в тежест на подсъдимите, както и по веществените доказателства. С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, Пловдивския апелативен съд е потвърдил осъждането на двамата подсъдими за престъплението по чл. 278а, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК (а за Г. и по чл. 278, ал. 6 от НК), като е намалил наложеното на всеки един от тях наказание лишаване от свобода от 2 на 1 година, както и глобата от 6000 лв. на 2000 лв. Частично е ревизирал произнасянето за веществените доказателства. Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. В касационната жалба и допълнението към нея са изтъкнати доводи за допуснати в двете фази на процеса нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото му на защита и незаконосъобразно потвърждаване на осъждането на подсъдимия за деяние, което не е извършил. Те са ситуирани в няколко направления, които изискват самостоятелно обсъждане. На първо място се твърди, че на ДП и след проведена процедура по чл. 369 от НПК, обвинителният акт е бил внесен в окръжния съд без на подсъдимия Х. да е било предявено разследването. В тази връзка е било допуснато ново съществено процесуално нарушение, изискващо прекратяване на наказателното производство по реда на чл. 369, ал. 4 от НПК, което не е било сторено нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Прочитът на въззивните мотиви дава ясна представа за причините, поради които е отказано прилагане на въззивните правомощия по чл. 334, т. 4, вр. чл. 369, ал. 4 от НПК, които ВКС споделя. Съвсем очевидно е, а и такива са пространните съображения на съда, че невъзможността за предявяване на разследването на подсъдимия Х. е било свързано с неоткриваемост както на него, така и на защитника му, на съобщени по делото адреси и тел. номера, при това в дадения от съда едномесечен преклузивен срок, което е наложило прилагането на чл. 227, ал. 4, пр. 1 от НПК. Апелативният съд е допълнил аргументацията си за липса на нарушени права и с това, че допълнителните следствени действия, практически останали непредявени на Х., всъщност са касаели другия подсъдим Г. по повод отделно повдигнатото му обвинение по чл. 278, ал. 6 от НК. На второ място в касационната жалба са застъпени възражения относно дефицит на фактическата формулировка на обвинението срещу Х. поради липсата на посочени конкретни нарушения на правилата от Закона за културното наследство, касаещи идентификацията и регистрацията на монетите като културни ценности. Идентично по съдържание възражение е било направено и във въззивната жалба, което Пловдивският апелативен съд подробно е обсъдил (вж. л. 11-13 от мотивите) и е приел за неоснователно, излагайки аргументирани съображения, които не изискват преповтарянето им от ВКС. За осъществяване състава на чл. 278а, ал. 1 от НК е достатъчно културните ценности, предлагани за отчуждаване, да не са идентифицирани и регистрирани и деецът да има знание за това. Вярно е, че въпросът какво представлява движима културна ценност е уреден в чл. 7, ал. 1 от ЗКН, а задълженията за регистрация и идентификация се съдържат в Наредба № Н-3/2009 г., като тези разпоредби са посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт по повод обвинението на другия подсъдим Г.. Както обаче правилно е уточнил въззивният съд, в случая се касае до съучастие и подсъдимият Х. е имал възможност да се информира за естеството на обвинението, както и да проведе активна защита, поради което няма основание да се счита, че правото му на защита е било съществено ограничено. Останалите доводи в касационната жалба и допълнението към нея касаят доказването на изпълнителното деяние „предлагане за отчуждаване”, като в тази връзка са развити възражения относно начина, по който въззивният съд е формирал убеждението си по този въпрос. Застъпени са твърдения за неправилна оценка на доказателствата и основаване на изводите по горния въпрос върху предположения, изведени от подслушани със СРС разговори между подсъдимия Г. и св. А. (в нарушение на чл. 177, ал. 1 от НПК) и при игнориране на обясненията на двамата подсъдими Х. и Г., както и показанията на св. А. и Л. (сочили, че срещата в [населено място] е била проведена, за да бъдат показани монетите и да се прецени тяхната стойност), които единствено са съдържали преки доказателства, относими към изпълнителното деяние. Така изложените възражения ВКС оценява като съотносими към основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, доколкото преценката за правилното приложение на материалния закон е обвързана с изискване приетите фактически положения да са изведени от допустими и внимателно проверени доказателствени източници, като тази доказателствена дейност да е материализирана в мотивите с нужната степен на прецизност и убедителност. Извършената процесуална работа от Пловдивския апелативен съд по събиране на допълнителни доказателства и предложената в мотивите оценка на доказателствената съвкупност демонстрира спазване на изискванията, произтичащи от разпоредбите на чл. 13 и 14, чл. 107, ал. 5, чл. 305, ал. 3, а също и на чл. 339, ал. 2 от НПК. Въззивната инстанция стриктно е изпълнила процесуалните си задължения, като подробно и последователно е анализирала доказателствените материали, изложила е съображения за достоверност и относимост при доказването на конкретни правнозначими фактически обстоятелства и въз основа на тях е градила правните си изводи. Версията, че подсъдимите Х. и Г. не са предлагали монетите за отчуждаване на св. А., а само са искали да му ги покажат, за да се оцени визуално стойността им, е била разгледана и отхвърлена като недостоверна, за което са изложени подробни и убедителни съображения. Вярно е, че данните от подслушаните разговори между подсъдимия Г. и св. А. (за хванатите риби и продажбата им на друг, ако А. не ги вземе) заемат съществен дял в съдебната аргументация за целта на срещата, проведена в [населено място] (а именно предлагане на монетите за отчуждаване), но в никакъв случая те не са единствените, нито пък са такива заявленията на полицейските служители, вкл. на св. З., сочили, че при сходни престъпления дейците употребяват кодови думи като шарани, риби и др., за да обозначат предмета им. Анализирайки доказателствените източници, въззивният съд е откроил противоречия в обясненията на подсъдимите и показанията на св. А., (а и Л.), касаещ повода за срещата в [населено място], а после и в П., съпоставил ги е с подслушаните разговори, а също и с поведението при задържането им, акцентирайки върху опита да се освободят от монетите (които са били изхвърлени от подсъдимия Х., като част от тях паднали в купето, а друга извън автомобила), както и разбира се с липсата на каквито и да са риби. На базата на комплексна и логическа оценка на установените данни, въззивният съд е изградил извода за авторството на деянието и начина на извършването му, поради което и отсъства нарушение по чл. 303 от НПК. Въз основа на приетите за установени фактически обстоятелства материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия Х. за деяние, осъществяващо обективните и субективни признаци от състава на 278а, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Неоснователен е и довода за явна несправедливост на смекченото от въззивната инстанция наказание на подсъдимия Х.. Всички смекчаващи обстоятелства, изтъкнати в жалбата (чисто съдебно минало, семейно положение, добри характеристични данни и процесуално поведение), са били съобразени от инстанциите по същество, като в различие от първата инстанция, въззивната е отдала по-голяма тежест на продължителността на наказателното производство, довело и до намаляване на лишаването от свобода до легалния минимум от 1 година (и прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК), а глобата – на 2000 лв. (при минимум от 1000 лв.) При съпоставка с отегчаващите обстоятелства и индивидуалната специфика на деянието, както и минимума на предвидените наказания, които не разкриват несъразмерна тежест, законосъобразно не е приложена нормата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В посочените размери наказанията съответстват на извършеното и са достатъчни за успешното постигане на целите по чл. 36 от НК. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 324/16.12.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 573/2015 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: