Ключови фрази
Ревандикационен иск * предаване на владение * реституция * изменение на регулационен план * държавна собственост

Р Е Ш Е Н И Е № 298/14 г.
гр. София, 30.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 447 по описа за 2012 г.
Производството е по чл. 295, ал. 2, изр. 2 ГПК, като §2, ал. 2 ПЗР на ГПК обоснова приложението на ГПК (отм).
С решение № 162/ 24.09.2013 г. по настоящото дело при условията на чл. 295, ал. 2, изр. 1 ГПК е отменено въззивно решение № 540/ 23.01.2012 г. по гр. д. № 159/ 2011 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 1039/ 28.05.2007 г. по гр. д. № 654/ 2006 г. на Районен съд – Банско.
С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС на В. А. К. срещу [община] следните имоти: парцел VІІІ с пл. № 1170 в кв. 64 по плана на [населено място] от 1958 г, представляващ по сега действащия ЗРП на [населено място] от 1990 г. УПИ VІІІ-110 в кв. 64 и изградените в него жилищна сграда и второстепенна постройка.Твърденията в исковата молба са, че собствеността произтича от наследствено правоприемство и са осъществени предпоставките на реституционното основание на чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ, тъй като през 1966 г. е започнала процедура по отчуждаване на имота по ЗПИНМ (отм) за изграждането на битов комбинат, но собственикът не е бил обезщетен и имотът съществува реално в размерите, в който е бил отчужден не по установения законов ред.
Д. А. К. и Е. А. П. са конституирани на мястото на В. А. К., първоначалната ищца, починала в хода на производството. Ищците претендират разноски.
Ответникът [община] признава, че владее имота, но оспорва исковете с възражението, че той е неговият собственик. Твърди, че наследодателят е бил обезщетен, а имотът не съществува реално до размера, в които е бил отчужден. Двете сгради са преизградени, а до стопанската е изградена нова. Създадена е съвкупност от недвижими имоти - паметник на културата с местно значение, публична общинска собственост. Също претендира разноски.
І. От фактическа страна.
Съдът приема за установено, че със заповед № 25/ 10.01.1966 г. на председателя наОбНС – Б. е одобрено изменение на улично-регулационния план на [населено място], съгласно което процесният имот преминава към съседен поради предвидено с плана изграждане на битов комбинат от ОбНС.
А. Д. Т., на когото първоначалната ищца е пряк и единствен наследник, е участник в административната процедура по отчуждаването на имота по ЗПИНМ (отм) поради отреждане за мероприятието по улично-регулационния план (в протокола за оценка на имота от 12.11.1966 г. на Комисията по чл. 67 ППЗПИНМ (отм) А. Д. Т. е посочен за собственика на имота). За отчуждаването по ЗПИНМ (отм) той не обезщетен с пари или имот. Не по-късно от 1973 г. имотът е завзет от българската държава.
Основната сграда е известна в [населено място] като „Г. къща”и е строена през 1722 г. Известна е също като „Х. метох” към манастира в А.. Била е обитавана от монахини, а в стопанската сграда монахините са отглеждали добитък, осигурявайки изхранването на монасите в А..
Предвиденото по регулационния план мероприятие (битов комбинат), не е реализирано.
С писмо № 115 - 116/ 13.07.1974 г. Н. институт за паметници на културата декларира имота пред Министерство на културата като архитектурен паметник на културата „Х. метох” с местно значение. От тогава той е включен в регистрите на Министерство на културата.
Имотът е обект на реставрация, консервация и ново строителство, финансирани от българската държава. До бившата стопанска сграда е изградена нова, включваща фоайе и склад. В резултат на извършеното е придаден автентичен вид на трите сгради - „Х. метох”, бившата стопанска сграда и новата. Те са издържани в типичния за [населено място] строителен маниер. Ползват се за иконна галерия. Така към 22.11.1997 г. имотът представлява териториално обособима структура от обекти на културното наследство, които се намират в архитектурна връзка помежду си и с прилежащата среда. Съставен е и акт за публична общинска собственост № 30/ 15.09.1998 г. при основанието на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗОС (първоначалната редакция).
Обособената съвкупност е причината да е неотносимо обстоятелството дали сградите, които съществуват към завземането на имота от българската държава, са били не само реставрирани и консервирани, но и преизграждани. За това не може да се определи и прилежаща площ към всяка сграда и няма свободна от застрояване част от УПИ.
ІІ. По доказателствата.
Изложеното се установява от събраните гласни и писмени доказателства. На официалните удостоверителни документи съдът зачете материалната доказателствена сила (чл. 143, ал. 1 ГПК(отм)), включително и тази, с която се ползва удостоверение № 3146/ 21.06.1996 г. на Н. към Министерство на културата и стр. 115/ 13.07.1974 г. от списъка на паметниците на културата с местно значение, деклариран от Н.. За двата документа е открито производство по чл. 154 ГПК (отм).
Твърденията на ищците, че списъкът е неавтентичен поради подправка на реда, касаещ спорните имоти (ред 4, стр. 115), се опровергават от доказателствата, събрани чрез неоспореното заключение на допуснатата и изслушана графологическа експертиза. Действително се установява, че върху първоначално напечатаните цифри в номерата на квартала и на имота са нанесени други. Според вещото лице обаче корекцията има за причина грешка към съставянето на документа на пишеща машина, не извършена впоследствие подправка. Липсват данни за механична интервенция върху този документ. Съдът намира заключението на графологическата експертиза обосновано. От друга страна, доказаната автентичност на списъка и качеството му на официален свидетелстващ документ (съставен е от компетентния орган и при спазване на реда в чл. 12 ЗПКМ (отм)),опровергава твърденията на ищците, че е невярно обстоятелството, което засвидетелства удостоверение № 3146/ 21.06.1996 г. на Н. – спорният имот е включен в списъка от 13.07.1974 г. на паметниците на културата с местно значение, декларирани от Н. пред Министерство на културата. Следователно е недоказано оспорването и на двата официални удостоверителни документа.
Релевантни факти се установяват и от неоспорените заключения на съдебнотехническата експертиза - на вещото лице А. (основното, допуснато и изслушано при първото въззивно разглеждане на делото), на вещото лице Михайлова (допълнителното, допуснато и изслушано при второто въззивно разглеждане на делото) и от заключението на комплексната експертиза, допусната и изслушана от касационната инстанция. Съдът кредитира тези заключения като неоспорени от страните и обосновани.
В тежест на ответника е да установи положителните факти, които да изключат осъществяването на релевантния отрицателен по заявеното реституционно основание – А. Т., на когото първоначалната ищца е единственият наследник, не е обезщетен парично или имотно при отчуждаването на имота по ЗПИНМ (отм). За положителните факти преки доказателства не са събрани. В доклад от 16.08.1971 г. до председателя на НС – [населено място] е посочено, че през 1969 г. в Д. е било преведено парично обезщетение за отчуждаването на Г. къща. Удостоверение № 699/ 10.02.1998 г. от Д. свидетелства обаче, че в периода 1966 – 1973 г.на А. Т. парично обезщетение не е изплащано. Свидетелят Я. дава показания, че за имота собствениците са били обезщетени с друг имот. Съгласно § 91 ППЗПИНМ обаче процедурата по отчуждаване на имот за мероприятие по регулационния план по ЗПИНМ (отм) и обезщетяване на собственика с друг равностоен имот е предвиждала издаването на нарочен индивидуален административен акт (решение на ИК за имота, който се отстъпва в обезщетение) и е приключвала с издаване на нотариален акт. Такива документи по делото няма и липсват твърдения да са съставяни, а чл. 133, ал. 1, б. „в“, пр. 1 ГПК (отм) извежда недопустимост на показанията на свидетеля Я. в тази им част. А. от по-силното основание на чл. 127, ал. 2 ГПК (отм) – разпоредбата, която забранява съдът да обоснове фактическите си констатации единствено на съдебното признание на факт – изключва възможността съдът да стори това и при извънсъдебното признание. Признанието на релевантен факт, което страната извършва по друго дело, е извънсъдебно. Следователно за извода, че А. Т. е получил обезщетение за отчуждаването на имота по ЗПИНМ (отм), е недостатъчно признанието на този факт, направено по приложеното и прекратено административно дело. По административното дело първоначалната ищца е обжалвала отказа за отмяна на отчуждаването на органа по чл. 4 ЗВСВОНИ по ЗТСУ и др. закони и е заявила готовност да върне полученото обезщетение. Поради неуспешното доказване на положителните факти, които опровергават настъпването на отрицателния, съдът е длъжен да приеме, че е осъществен (чл. 127 ГПК (отм).
ІІІ. От правна страна.
Съдът намира, че имотът е бил отреден за мероприятие, предвидено по улично-регулационния план и за неговото отчуждаване по ЗПИНМ (отм) към 1966 г. е висяща административната процедура, предвидена в закона и правилника за неговото приложение. Отчуждаването по този благоустройствен закон настъпва след обезщетяване на собствениците. Парично или имотно обезщетение за имота не е получено, а това означава, че той е завзет от българската държава не по-късно от 1973 г. в нарушение на реда за отчуждаване, установен в ЗПИНМ (отм).
Ответникът не противопоставя свои права към минал момент (преди и към завземането на имота от държавата), а основава своята защита на различни факти. Следователно за реституционното основание на чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ е от значение това, че имотът е отнет от прекия наследодател на първоначалната ищца. Това е така, защото съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или от техните наследодатели. От значение са и останалите предпоставки, визирани в реституционния закон, които следва да бъдат установени кумулативно към 22.11.1997 г. Тогава нормата на чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ стана част от обективното ни материално право.
Една от тези предпоставки е имотът да съществува реално до размерите, до които е бил завзет от българската държава. Когато имотът е станал публична държавна или общинска собственост, неговото предназначение е дотолкова съществено променено, че е достатъчно основание да се приеме, че той е престанал да съществува реално. Това е така, защото въвеждането на основанието на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ с изменение на реституционния закон, заедно с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, която заличава последиците на изтеклата придобивна давност за имотите, обект на реституция по ЗВСОНИ, означава и друго. По законодателен път бе приравнено фактическото завземане на движимите и недвижимите имущества в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. от българската държава към отнемане на собствеността (решение № 25/ 27.02.2015 г. по гр. д. № 5326/ 2014 г. ВКС, ГК, І-во отделение). Следователно съществено за решаване на делото е това дали имотът е публична общинска собственост към 22.11.1997 г.
Общинската собственост бе възстановена като вид собственост с изменение и допълнение на отменената Конституция на НРБ от 1971 г, извършени в ДВ бр. 6 и бр. 29 от 1990 г, а делението на общинската собственост на публична и частна се извърши през 1996 г. със Закона за общинската собственост и при действието на сега действащата Конституция. § 7, т. 6 ПЗР на З. предвиди, че в собственост на общините преминават държавните имоти – обекти на общинската структура с местно значение, предназначени за културно обслужване, а чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС (първоначална редакция) обяви за публична общинска собственост недвижимите и движимите вещи – общинска собственост, обявени по установения ред за паметници на културата от местно значение. Това е и приложимата редакция на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС, защото именно тя е действащата към 22.11.1997 г. Към тази дата, а и към влизане в сила на З., действа Законът за паметници на културата и музеите (обнародван в ДВ бр. 29/ 1969 г. и отменен със Закона за културното наследство, обн. ДВ бр. 19/ 13.03.2009 г). В резултат на извършеното от държавата спорният имот представлява паметник на културата по смисъла на дефинитивната разпоредба на чл. 3 ЗПКМ – като архитектурен комплекс той е произведение на човешката дейност, което документира материалната и духовна култура и има художествено и историческо значение. Неговата класификация като паметник на културата с местно значение е извършена още към 1974 г. от Н. – централният орган, на когото законът е възлагал неговото опазване (чл. 19, ал. 2, вр. чл. 21 ЗПКМ(отм)) и който го е декларирал пред Министерство на културата (чл. 12 ЗПКМ (първоначална редакция)). От тогава имотът се ползва от защитата на специалния закон, включително и новото строителство в него. Следователно на основание § 7, т. 6 ПЗР от З. имотът като съвкупност от недвижими вещи е преминал от държавата в собственост на [община], а с влизане в сила на ЗОС през 1996 г. той е придобил статут на публична общинска собственост. Редът, при спазването на който е бил класифициран и е станал обект на защита по ЗПКМ (отм), е установеният ред по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС. Така по силата на закона той е в обектите, които са публична общинска собственост на ответника. Законът не изисква нарочно решение на общинския съвет на [община]. Такова решение законът изисква за онези имоти и вещи – частна общинска собственост, които след влизане в сила на ЗОС придобиват предназначението по чл. 3, ал. 2 ЗОС (аргумент от чл. 6, ал. 2 ЗОС). Не и за тези, които са имали това предназначение към влизане в сила на ЗОС. Следващите изменения на ЗОС са без значение за преценката, дали към въвеждането на реституционното основание на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ спорния имот съществува реално до вида, в който е бил завзет от българската държава или представлява публична общинска собственост. Искът с правна квалификация чл. 108 ЗС е неоснователен поради липса на активна материална легитимация.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на ищците следва да се поставят разноските, които ответникът е направил. Тъй като ищците са причината за неоснователния правен спор, тяхната отговорност е солидарна (чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС, предявени от Д. А. К. ЕГН ..и от Е. А. П. ЕГН [ЕГН] срещу [община] относно следните имоти: парцел VІІІ с пл. № 1170 в кв. 64 по плана на [населено място] от 1958 г, представляващ по сега действащия ЗРП на [населено място] от 1990 г. УПИ VІІІ-110 в кв. 64 и изградените в него жилищна сграда и второстепенна постройка.
ОСЪЖДА Д. А. К. и Е. А. П. да заплатят солидарно на [община] сумата 11 100 лв. – на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.







ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Геника Михайлова
към решението по гр. д. № 447/ 2012 г. по описа на ВКС, ГК, І-во ГО
Споделям изводите на мнозинството от състава, че: 1) по предявените искове с правна квалификация чл. 108 ЗС e въведено реституционното основание на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ; 2) в релевантния период 09.09.1944 – 1989 г. имотът е завзет от българската държава, тъй като е бил отчужден не по установения ред на ЗПИНМ (отм) и 3) към 22.11.1997 г. той е обект на защита по ЗПКМ (отм).
С въвеждането на реституционното основание на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ законодателят предвиди, че се възстановява правото на собственост върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения ред от държавата, общините и от народните съвети в периода 09.09.1944 г. до 1989 г. Заедно с това заличи последиците на изтеклата придобивна давност по отношение на тези имоти, като създаде и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Няма момент, в който имотът да е станал държавна собственост. Следователно той не попада в обхвата на § 7, т. 6 ПЗР от З., нито на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС (първоначална редакция). За него забраната на чл. 7, ал. 4 ЗОС (Н. – ДВ бр. 17 от 2009 г.) не важи.
За преценката за това, дали имотът съществува реално до размерите, в които е отнет от българската държава през 1973 г, съществено е обстоятелството, че бившата жилищна сграда е била обект на реставрация и консервация. Бившата стопанска е и преизграждана. До нея е изградена новата, която съдържа фоайе и склад към него. Извършените работи са въз основа на одобрени архитектурни проекти от 1973 и 1976 г. и са финансирани от българската държава. Изложеното се установява от заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице М..
Следователно искът с правна квалификация чл. 108 ЗС е основателен относно бившата жилищна сграда. Нейната реставрация и консервация, извършени с цел съхраняване на архитектурния й облик като паметник на културата, не водят до субституционно обособяване на нов обект (така решение № 162/ 24.09.2013 г. по настоящото дело). Исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС относно останалите имоти са неоснователни. Преизграждането на бившата стопанска сграда, изграждането на новата сграда въз основа на надлежните строителни книжа и невъзможността от незастроената част от УПИ да се обособи свободна от застрояване част, е пречка за възстановяване на правото на собственост по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Намирам, че такова следваше да бъде решението.

СЪДИЯ: