Р Е Ш Е Н И Е № 26 София,07.09. 2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 12.02.2010 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева Мария Славчева при участието на секретаря Л.Златкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията В. АЛЕКСИЕВА т.дело № 397 /2009 година Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. Г. Г. и Н. Г. Г., двамата със съдебен адрес гр.София против въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 61 от 06.02.2009 год., постановено по в. гр. д. № 405/2008 год., с което е: обезсилено решение № 1 / 21.02.2008 год., по гр.д.№ 112/2006 год. на Балчишкия районен съд, в частта относно присъдената в полза на настоящите касатори, като ищци, неустойка по раздел V - ти, т.1 от договор за аренда № 15 от 05.12.2009 год., вписан под № 99,т.ІІІ,вх. рег.№ 1900/05.12.2000 год. в размер на сумата от по 1924.32 лв., представляваща в същия горницата над заявената с искова молба вх.№ 323/ 11. 05. 2006 год. сума от 2 197 лв. до присъдената от 4121.32 лв. и е прекратено производството по делото в тази му част; отхвърлени са като неоснователни предявените от същите при условията на чл.103 ГПК /отм./ срещу ЕТ М. С. П., упражняващ търговска дейност под фирма „М. П.” обективно и активно субективно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сума от по 237 лв. на всеки от тях, представляваща неплатени арендни вноски за обработката на ниви с площ от по 74 дка, ІІІ категория, имот № 06124 по плана за земеразделяне на с. Г., община Б. в размер на 30% от средния добив за декар, съобразно раздел ІІІ, т.2 от горепосочения договор за аренда и по чл.92, ал. 1ЗЗД за заплащане на сумата от по 2 197.00 лв. на всеки, представляваща неустойка за забавено изпълнение по раздел V , т.1 от договора за аренда за периода 30.11.2005 год. до 30.04.2006 година. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от настоящата инстанция. Касаторите поддържат, че доколкото с подадената от тях исковата молба не е бил определен периодът, за който са претендирали вземане за неустойка по сключения с ответника по реда на Закона за арендата в земеделието договор за аренда, то направеното в хода на делото уточнение, не представлява извършено в нарушение на процесуалното правило на чл. 116 ГПК/ отм./ изменение на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД и въвеждане на нов иск за неустойка за забава, а отстраняване на приетата за разглеждане нередовна искова молба, поради което изграденият от Д. правен извод, че е налице произнасяне от БРС по непредявен иск е в нарушение на процесуалния закон- чл.209, ал.1 ГПК/ отм./. Подробни съображения са изложени и срещу извода на решаващия съд, че настъпилата през времетраене на процесния аренден договор промяната във вида на платежното средство, уговорено между съконтрахентите има за своя правна последица неопределеност на дължимата от длъжника престация и нищожност на конкретната договорна клауза. Ответната по касационната жалба страна не е взела становище по основателността и. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.292, ал.2 ГПК, намира: С определение № 557 от 26. 08. 2009 год. състав на второ търговско отделение на ВКС е допуснал касационното обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд, на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Прието е, че липсата на съдебна практика по обусловилия крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с възможността да се превалутира без допълнително споразумение паричното задължение на страната, уговорено в излязла от гражданския оборот към момента на сключване на договора, парична единица при официално прието съотношение между съответните валути е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съставът на касационната инстанция е приел, че критерият за селектиране по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е приложим и по отношение на поставения от касаторите въпрос на процесуалното право - липсата на конкретизация в заявената с исковата молба претенция за неустойка по размер и период, съставлява ли нередовност на същата, която независимо от направено в хода на делото изрично уточнение в тази насока, обосновава процесуална недопустимост на постановеното решение. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. За да постанови обжалваното решение Добричкият окръжен съд е приел за недоказано виновното неизпълнение на ответника ЕТ М. П. като страна по валидно сключения с ищците по реда на Закона за арендата в земеделието аренден договор № 15 от 05.12.2000 год., поради което е изградил правен извод, че в случая не са налице елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.8 от Закона за арендата в земеделието, поради което отсъства законово основание за ангажиране гражданската договорна отговорност на последния, като арендатор както за реално изпълнение над заплатените суми до пълния размер на претендираните арендни вноски, така и за договореното в раздел V-ти, т.1 от договора обезщетение за забава, под формата на неустойка. При обосноваване приетото за основателно възражение на ответника за изпълнен договор решаващият съд се е позовал на предприетото от страни-членки на Европейския съюз, между които и Г., ратифициране на Римския договор, по силата на който, считано от 01.01.1999 год. като платежно средство за същите автоматично е въведено „еврото” и местните парични единици, вкл. „германската марка” са излезли окончателното от употреба от 01.01.2002 год.. Следователно, доколкото всички разплащания след посочената дата са в общото европейското за посочените страни –членки „евро” и най- късно от 01. 07. 2002 год. националните банкноти и монети на последните са въобще изтеглени от обръщение, то според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, договореният на 05.12.2000 год. между страните по спора размер на минимално арендно плащане - равностойността на 20 германски марки за декар годишно, обосновава правен извод, че към момента на изискуемост на задължението на арендатора за всяка стопанска година, следваща горепосочената дата, вкл. за процесната 2004/2005 се явява неопределяемо. Поради това и договорната клауза на т.2 от раздел ІІІ, според която арендаторът е поел задължение за арендно плащане в размер на 30% от средния добив на декар, но не по –малко от равностойността на 20 германски марки за декар годишно в тази и част е недействителна. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране въззивният съд е възприел данните от неоспореното заключение на в.л. по изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, че последният курс на така изоставената от съответната държава парична единица, съгласно междубанковия валутен пазар на Б., е от две години преди настоящето дело. По съображения, че недействителната договорна клауза не е породила вземане в полза на ищците в размер на претендираните суми, а съобразно възприетото заключение на изслушаната ССЕ определената в съответствие с чл.8 ЗАЗ в размер на 30% от средния добив на декар дължима от ЕТ П. , като арендатор, на всеки един от арендодателите за общо предоставените му за възмездно ползване от ищците 148 дка земеделски земи арендна вноска възлиза на по 921.16 лв., то при получените от тях суми за процесната стопанска година от по 1243 лв., предявените на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД искови претенции за реално изпълнение се явяват неоснователни. При липсата на виновна длъжникова забава Добричкият окръжен съд е отрекъл основателността и на претендираната, като обезщетение, неустойка, чийто првопораждащ юридически факт е виновното договорно неизпълнение на ответника, каквото по делото не е доказано. Решението е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон. В нарушение на закона- чл.26, ал.4 във вр. с ал.2 ЗЗД и чл.29 ЗБНБ /ДВ бр. 46/ 97 год./ въззивният съд е счел, че в случая е налице предвидено от законодателя основание за нищожност, която би могъл и служебно да констатира, тъй като въведеното от касатора в тази насока правопогасяващо възражение е само по отношение на договорената неустойка и то поради противоречието и с добрите нрави, с оглед нееквивалентността на размера и спрямо претърпените от арендодателите вреди. Действително при сключване на процесната аренда, по силата на който договор ищците са предоставили на ответника ЕТ М. С. П., упражняващ търговска дейност под фирма “М. П.” стопанисването на собствените им земеделски земи с обща площ от 148 дка, находящи се в землището на с.Г., община Б. за срок от пет стопански години, съконтрахентите са договорили дължимата от арендатора сума за съответната стопанска година в нейния минимален размер да е съизмерима с валута, която към момента на изискуемост на претендираното вземане не съществува. Това, обаче не означава, че е налице хипотезата на чл.26, пр.2 ЗБНБ и като извадена от обръщение парична единица „германската марка” не материализира стойност, явява се незаконно платежно средство и следователно е в невъзможност да удовлетвори кредитора. Освен, че от анализа на съдържанието на договорната клауза на т.2, раздел ІІІ от договора, която ясно и недвусмислено изразена не се нуждае от тълкуване, се налага извод, че уговореното между страните плащане не е в германски марки, като чужда валута, а в тяхната левова равностойност, самото обстоятелство, че дори и с отмяната на чл.10, ал.1 ЗЗД чуждестранните пари не са обявени от законодателя като платежно средство/ единица мярка за стойност в Република България/ и продължават да се считат за особен вид стока, обосновава правен извод, че уговорката за плащане със същите не е същинско плащане, а datio in solutum, поради което сочената хипотеза на частична недействителност на визираната договорна клауза – отсъства. Отделно от това следва да се посочи, че макар и „германската марка” да е изтеглена от обръщение като законно платежно средство във Ф. република Г., поради приемане на общата валута на Европейския съюз – „еврото”, то щом по силата на чл.29, ал.2, във вр. с ал.1 ЗБНБ /изм.ДВ бр.20/99 год./ посочената от договарящите чужда валута се конвертира в левова равностойност, която подлежи на обнародване в „Държавен вестник”, не е налице и приетата от Д. неопределяемост в размера на поетото от ответника задължение, което несъмнено изключва необходимост от допълнително споразумение от съконтрахентите. В този смисъл следва да се отговори и на поставения от касаторите материалноправен въпрос. Що се касае до оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон – чл.209, ал.1 ГПК/ отм./, във вр. с чл.116 ГПК/ отм./, при действието на които процесуалноправни норми е постановен обжалвания съдебен акт, то е неоснователно. Вярно е, че последователно в практиката си ВКС е застъпвал становището, че изменение на иска е налице само ако ищецът се позове на нови фактически твърдения, или измени търсената с иска защита. Поради това не е налице изменение на иска по см. на чл.116 , ал.1 ГПК/ изм./, нито се явява предявен нов иск извършеното от ищеца в хода на делото уточнение на периода на длъжниковата забава, когато с исковата молба е заявена самостоятелна искова претенция за неустойка за забава в глобална /обща/ сума и това е отговорът, който според настоящия съдебен състав следва да получи поставения от касаторите процесуалноправен въпрос. В случая, обаче, видно от съдържанието на исковата молба сочената хипотеза, на която касаторите се позовават, не е налице. Предявените от ищците при условията на чл.103 ГПК/ отм./ искови претенции, основани на чл.92, ал.1 ЗЗД са за заплащане на неустойка за забава за периода 30.11.2005 год.-30.04.2006 год. в размер на сумите от по 2197 лв. за всеки. Следователно направеното в хода на делото пред първоинстанционния съд искане за присъждане на неустойка за забава, за предхождащ посочения в исковата молба период - от 2001 до 2005 год., считано от деня на падежа на всяко задължение за заплащане на рента в минимално определения от съконтрахентите размер, до прекратяване на сключения между страните договор, възлизаща общ с дължимото арендно плащане на по 4 440 лв. за всеки ищец и обективирано в молба без дата, по което БРС се е произнесъл с първоинстанционния съдебен акт, обосновано е възприето от Д. не като изменение на иска, за допустимостта на което изричното или не приемане от решаващия съд е ирелевантно, ако подлежи на разглеждане от същия, а до прибавяне на нов допълнителен иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД, към вече предявения, което е недопустимо и обуславя приложението на разпоредените от чл.209, ал.1 ГПК /отм./ правни последици. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено частично в неговата отхвърлителна част. Изчислено въз основа на неоспореното заключение на в.л. по допуснатата и изслушана във въззивното производство съдебно –счетоводна експертиза на в.л. Е. Й., което настоящият съдебен състав възприема за компетентно и обективно, основано на най- пълна счетоводна документация за средния добив в района на отделните земеделски култури, отглеждани от арендатора, дължимото на арендодателите арендно плащане за стопанската 2004/2005 год. при договорената левова равностойност на 20 германски марки за декар и официалния валутен курс, установен към датата на падежа по правилото на чл.29, ал.2 ЗБ., възлиза на сумата от по 1480 лв. за всеки. От същата следва да бъде приспаднат размера на осъщественото от ответника безспорно плащане от по 1243 лв.. Или предявените искови претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД се явяват основателни за сумата общо от 474 лв.- от по 237 лв. за всеки . При установената виновна длъжникова забава, основателна се явява и претенцията за неустойка, която по заключението на възприетата ССЕ и договорената неустоечна клауза на р.V-ти, т.1 от сключения договор, в нейния максимален размер възлиза на сумата от по 630.53 лв. за всеки един от ищците. Като неоснователно, предвид датата на исковата молба -11.05.2006 год. и законовото правило на чл.111, б.”б” ЗЗД, във вр. с чл.114, ал.4 ЗЗД, следва да бъде отхвърлено въведеното от ответника правопогасяващо възражение за давност. С оглед изхода на спора в настоящето производство на осн. чл.78, ал.1 и ал.2 ГПК на страните следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски по к о м п е н с а ц и я , като се съобрази липсата на данни за реално внесено договореното адвокатско възнаграждение за ползваната от ЕТ П. адвокатска защита, съобразно приложения по делото договор с адв. Николов. Водим от изложените съображения и на осн. чл.293 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 61 от 06.02.2009 год., по в. гр. д. № 405/2008 год., в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. Г. Г. и Н. Г. Г., двамата със съдебен адрес гр.София, против ЕТ М. С. П., упражняващ търговска дейност под фирма „М. П.”, с адрес на управление – гр.Б. искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата общо от 474 лв./ четиристотин седемдесет и четири лева/ или по 237 лв./ двеста тридесет и седем лева/ за всеки един от тях, представляващи арендно плащане по договор за аренда № 15 от 05.12.2000 год., вписан под № 99, т.ІІІ, вх.рег.№ 1900/ 05. 12. 2000 год. на СВ гр. Б. и по чл.92, ал.1 ЗЗД са сумата общо от 1261.06 лв./ хиляда двеста шестдесет и един лев и шест ст./ или от по 630.53 лв./ шестстотин и тридесет лева и петдесет и три ст./ за всеки за периода 30.11.2005 год.- 30. 04. 2006 год. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЕТ М. С. П., упражняващ търговска дейност под фирма „М. П.”, с адрес на управление – гр.Б. да заплати на Д. Г. Г. и на Н. Г. Г., двамата със съдебен адрес гр.София сума от по 867.53 лв. / осемстотин шестдесет и седем лева и петдесет и три ст./ за всеки един от тях, включваща арендно плащане от по 237 лв. / двеста тридесет и седем лева/ за стопанската 2004/2005 год. по договор за аренда № 15 от 05.12.2000 год. и неустойка за забава за периода 30.11.2005 год.-30.04.2006 год. от по 630.53 лв./ шестстотин и тридесет лева и петдесет и три ст./, ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от датата на исковата молба- 11. 05.2006 год. до окончателното им изплащане. ОСТАВЯ в сила въззивното решение на Добричкия окръжен съд в останалата му част. ОСЪЖДА Д. Г. Г. и на Н. Г. Г., двамата със съдебен адрес гр.София да заплатят общо на ЕТ М. С. П., упражняващ търговска дейност под фирма „М. П.”, с адрес на управление – гр.Б. сумата 51 лв./ петдесет и един лев/ деловодни разноски по компенсация за всички инстанции. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: