Р Е Ш Е Н И Е №48 гр. София, 03 февруари 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари, през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 3099/ 2011 година. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. В., срещу решение №359 от 24.10.2011г. на Апелативен съд-София, постановено по внохд №635/2011г., с което е потвърдена присъда №224 от 22.06.2010г. на Софийския градски съд, по нохд №5125/2009г. В депозираната касационната жалба се релевират оплаквания за допуснати от съдебните инстанции съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимото лице. В подкрепа на визираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се излагат фрагментарни съображения за неспазване на предписанията на чл.271 от НПК, с уважаване на искането на пострадалия Л. за отлагане на делото, за ангажиране на адвокат и предявяване на граждански иск. Аргументира се и наличие на пороци в доказателствената дейност на съда, обосновали осъдителен съдебен акт, при съществуващи предположения относно механизма на нанесените на Велико Л. удари и на използваните средства, и предпоставили неправилно приложение на материалния закон. Поставя се акцент на очевидната недостоверност на изтъканите от противоречия и несъответни на заявеното от свидетеля Д., показания на жертвата на престъпление; на съмнителната доказателствена стойност на писмения протокол от 12.01.2009г. за извършен „повторен” оглед; и на процесуалната негодност на съдебно-психиатричната експертиза, изготвена от вещо лице, лишено от възможност за практикуване на професията си. Предлага се отмяна на атакуваното решение на основание чл.354, ал.1, т.2 от НПК и оправдаване на Т. В. за извършено престъпление по чл.129 от НК, за което е ангажирата неговата наказателна и гражданска отговорност. В съдебно заседание на 24.01.2012г., подсъдимото лице се представлява пред касационната инстанция от защитник, който поддържа жалбата. Частният обвинител и граждански ищец В. Л., редовно уведомен не участва в настоящото производство. Прокурор от Върховната касационна прокуратура дава убедително заключение, че обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №224 от 22.06.2010г., постановена по нохд №5125/2009г., Софийски градски съд е признал Т. Н. В., за виновен в това, че на 09 януари 2009 година, в умишлено причинил на В. Н. Л. средна телесна повреда - разстройство на здравето, временно опасно за живота, изразяващо се в остра кръвозагуба и травматичен шок, поради което на основание на чл.129 от НК и чл.54 от същия закон го осъдил на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, с приложение на института на чл.66 от НК за ПЕТГОДИШЕН изпитателен срок, като го оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл.115, ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК. С визирания съдебен акт е уважен приетият за съвместно разглеждане граждански иск за неимуществени вреди срещу подсъдимото лице - за сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените на пострадалия Л., с престъпното посегателство, болки и страдания. По жалба на подсъдимия е инициирано съдебно производство по внохд №635/2011г., финализирало с въззивно решение №359 от 24.10.2011г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдена първоинстанционната присъда. Касационната жалба на Т. В. е НЕОСНОВАТЕЛНА. Процесуалните права на подсъдимото лице в съдебната фаза на наказателното производство не са накърнени с уважената претенция на Велико Л. в съдебно заседание на 17.12.2009г., за отлагане на делото.При стриктно спазване на предписаната в чл.271-275 от НПК процедура и след изслушване на явилите се процесуални участници първостепенният съд е взел мотивирано решение за липса на предпоставки за даване ход и разглеждане на делото, словно материализирано в обявеното определение. Изрично заявената от пострадалия воля за встъпване в производството в качеството на частен обвинител и граждански ищец, и за необходимост от оказване на професионална адвокатска помощ при реализиране на тази възможност, е наложило предоставяне на разумен срок за ангажиране на повереник, с цел охрана на установените и гарантирани от закона права на жертвата на престъпление да бъде конституирана като страна в процеса. При упражнения инстанционен контрол, настоящият съдебен състав не констатира и претендираното неизпълнение на императивните предписания на чл.чл.13, 14 и чл.107, ал.3 от НПК за анализ и оценка на доказателствата. В рамките на възложената от процесуалните норми на чл.313 и чл.314 от НПК компетентност, след обективна интерпретация на приобщения доказателствен материал и с демонстриран професионализъм, Софийски апелативен съд е формирал вътрешното си убеждение по основния факт, включен в предмета на доказване по чл.102 от НПК – извършеното престъпно деяние и неговото авторство. Некоректни са възраженията в касационната жалба за изградени в атакувания съдъбен акт фактически положения по отношение на механизма на нанесените на В. Л. удари и на използваните средства, единствено при съблюдаване на обстоятелствата, очертани в свидетелските показания на пострадалия, лишени от нужните безпристрастност и истинност. Задълбочено, с проявен юридически усет е обсъден визирания доказателствен източник, като доказателствените стойност и тежест на установените чрез него фактически данни, ценени с оглед конкретиката на тяхното съдържание и предвид наличното съответствие с останалата доказателствена съвкупност. Убедително и последователно жертвата на инкриминираното насилие пресъздава непосредствените си възприятия за процесния инцидент. Свидетелят е категоричен, че на 09.01.2009г. Т. В. посетил обитаваното от него жилище и изненадващо го нападнал с нож в гърба. Правдиво звучат и твърденията му досежно последвалия физически сблъсък, при който той усетил пробождане, причинило ”дълбока рана в корема”, съпроводена с обилно кръвотечение, като след счупването на използваното от подсъдимия хладно оръжие и постигнатото от жертвата надмощие при оказаната активна съпротива, В. успял да се „отскубне”, взел намиращата се в антрето брадва на Л. и му нанесъл още няколко удара по главата и рамото, с тъпата част на секирата. Съмнения в достоверността на разказа на пострадалото лице за начина на осъществената спрямо него агресия и за съпричастността на Т. В., не внасят доводите на защитата за налични противоречия. Последните, относими към упражняваното от Л. като занятие –„лихварство”, са преодоляни чрез съпоставяне с останалата доказателствена маса и обяснени с предоставената от чл.121, ал.1 от НПК възможност на свидетеля да откаже да дава показания по въпроси, отговорите на които биха го уличили в незаконна дейност. Описаната от коментираното гласно доказателствено средство фактология се подкрепя в кореспондираща връзка от дадените свидетелски показания на Д. И, А. Д., Я. Н. и Н. И.; от приложения писмен доказателствен материал /протоколи за оглед на местопроизшествие с фотоалбуми към тях, протоколи за доброволно предаване, протокол за оглед на веществени доказателства, служебна бележка и епикриза от ВМА-К., фиш за имунохематологично изследване /; от предявените веществени доказателства; и от изготвените съдебни експертизи. В контекста на изложеното изискуемият се доказателствен интензитет на повдигнатото срещу подсъдимия обвинение за извършено посегателство против личността на В. Л., не се разколебава от схематично поднесените в жалбата аргументи за липса на споделени от А. Д. впечатления за държан от В. нож, преди конфликта. Действително според волеизвленията на разпитания свидетел при срещата с подсъдимото лице пред дома на пострадалия, Т. В. е бил леко облечен и не е носел оръжие в себе си-„...Нямаше нищо в ръцете си...” Визираните обстоятелства обаче не опровергават достоверността на депозираното от В. Л., доколкото не изключват възможността подсъдимият да е укривал употребения при престъплението нож в дрехите. В разисквания аспект промяна в изведеното заключение за доказаност на обвинителната теза не внасят и релевираните бланкетни оплаквания за опорочен от органите на досъдебното производство „повторен” оглед, при който е намерено оспорваното средство на престъплението и инкорпорирано като веществено доказателство по делото Процесуално-следствено действие, осъществено на 12.01.2009г. е последващо реализирания на 10.01.2009г. /в 01,55 часа/, непосредствено след инкриминираното престъпно деяние оглед на дворно място с постройка, находящи се в гр.Нови Искър, ул.”Юриий Гагарин” №1. По своята същност и характеристики използваният в хода на досъдебното производство и атакуван способ за доказване не индицира на повторност. Предмет на последния е вътрешността на сградата на посочения адрес, която според съставения протокол е намерена запечатана по надлежния ред.Огледът е осъществен в съответствие с установения в чл.155-156 от НПК нормативен регламент, през деня, в присъствието на поемни лица и с участието на специалист-технически помощник, като иззетите биологични следи и откритите вещи в помещенията на процесния обект, са описани в удостоверяващия процесуално-следствената дейност писмен акт и предадени за изследване, с цел изясняване на обстоятелствата по казуса. В рамките на предписаната и съобразена от разследващите процедура, недоумение буди лансираната теза за хипотетична възможност от подхвърляне на дръжката и острието на намерения нож от пострадалия, още повече, че през периода от 09.01.2009г. до 12.01.2009г., видно от представената по делото медицинска документация, Велико Л. е бил в Катедрата по анестезиология, реанимация и интензивно лечение на ВМА-София, където по спешност му е оказана лекарска помощ, чрез обработка на раните и противотетанична профилактика. В очертаната насока несъстоятелни са и възраженията за процесуална негодност на изслушаната и приета съдебно-психиатрична експертиза, изготвена от вещо лице, лишено от право да практикува професията си. Съгласно чл.148, ал.1, т.5 от НПК липсата на необходимата професионална правоспособност, препятства възможността за участие в съдебни експертизи. Съдебният психиатър - доктор Р. Т. обаче не е в обсега на категорията от лица, по отношение на които е съществувала подобна забрана, към датата на изготвяне на експертното заключение. Според приложената по делото присъда по нохд №2529/2008г. на Софийски районен съд, за извършено престъпление по чл.291 от НК, той е лишен от право да упражнява дейност като „вещо лице” за срок от две години, считано от влизане в сила на съдебния акт /11.01.2010г./ Последното е предпоставило замяната на експерта с отнети права по чл.36, ал.1, т.7 от НК с вещото лице Е. С., която след запознаване с материалите по делото и със съдебно-психиатричната експертиза, е приподписала същата, заявила е, че я поддържа изцяло, обосновало и приемането й на основание чл.282 от НПК в съдебно заседание на 05.03.2010г., в присъствието на страните и с тяхното изрично съгласие. При установената и доказателсвено обезпечена фактическа обстановка, ВКС се солидаризира и с обективираните в атакувания съдебен акт правни изводи на контролираната инстанция по приложимия материален закон. Правилно Апелативен съд - София е мотивирал своята позиция, че конкретиката на инкриминираното деяние, сочеща на механизма на неговото извършване, на интензитета на упражненото физическо насилие, на използваните средства и на медикобиологичните характеристики на причинените телесни увреждания на Велико Л., се субсумира от особената норма на чл.115, вр.чл.18, ал.1 от НК, и обосновал допусната от първостепенния състав грешка при преценка на субективните измерения на неправомерното поведение, довела до преквалификация на извършеното от Т. В. престъпно посегателство по чл.129 от НК. Вината е субективен елемент на престъплението, свързан с определено психическо състояние на дееца, отразяващо неговото субективно отношение към общественоопасния характер и общественоопасните последици. Решавайки въпроса за нейното съдържание, респективно за характеристиките на умисъла при престъпните деяния против личността, съдът е длъжен да изхожда от комплексната оценка на всички обстоятелства за извършеното престъпление, като отчете предшествуващото поведение на виновния и пострадалия, техните взаимоотношения, използваните способи и средства при престъплението, броя и силата на нанесените удари, тяхната насоченост и медико-биологичните особености на причинените на жертвата наранявания. За да бъде установен субективният състав на умишленото убийство е необходимо наличието на доказани факти, че деецът е искал да умъртви пострадалия, или за това, че целейки друг правомерен или неправомерен резултат, той е изградил в съзнанието си представи за фаталния край, съгласявайки се или безразлично отнасяйки се към настъпването на смъртта. Доктрината и съдебната практика са категорични, че съзнаването от подсъдимия за нанесени множество удари, с хладно оръжие по жизненоважни части на човешкото тяло, предвиждането на общественоопасните последици на деянието – причинени телесни увреждания, водещи като закономерност или възможност до фатален край, в кумулативна даденост с демонстрираното желание или допускане на този резултат, указват на пряк или евентуален умисъл за убийство, и индицират на трансформиране на параметрите на вината при причиняване на телесна повреда, в такава за лишаване от живот. Те са последователни и в становището, че за умисъла при телесните повреди и убийствата е характерна една неопределеност /алтернативност/ на представите на дееца, който съзнава обществената опасност на извършеното и предвижда най-общо два или повече възможни вредоносни резултата и иска /или допуска/ настъпването, на който и да е от тях. Логическо следствие от това е заключението, че когато авторът на престъпното посегателство действа при евентуален неопределен умисъл, той ще отговоря за реално настъпилите вреди, а не за по-тежките такива, тъй като е невъзможен опит при евентуален умисъл като форма на вина. Когато обаче извършителят действа с пряк неопределен алтернативен умисъл и поради независещи от него фактори причинява по-леките общественоопасни последици, отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат.Такива са установените по делото обстоятелства. Описаните фактически положения за осъществената от Т. В., престъпна дейност, обективирана във физическо насилие спрямо В. Л., при внимателен анализ на множеството нанесени удари в главата, в гърба и коремната кухина на пострадалия; на използваните от дееца опасни средства /нож с дължина на отчупеното острие 188 мм и брадва/, годни да причинят смърт; на проявената упоритост, илюстрирана в агресивните действия на подсъдимия след счупване на ножа и в последващото използване на намерената при бягството от местопрестъплението секира; и на получените от жертвата телесни поражения с кръвозагуба и травматичен шок, които не са довели до летален изход, поради проведеното специализирано лечение, сочат недвусмислено на намерение за умъртвяване и очертават пряк алтернативен умисъл за убийство по чл.115 от НК. Визираният недостатък в правната квалификация на инкриминираното престъпно деяние обаче е несанируем при инстанционната проверка, поради бездействието на представителя на обвинителната власт, който не е подал съответен протест за отстраняване на констатираното нарушение. По изложените съображения, касационният състав счита, че в обсега на възложената му компетентност в настоящото производство, следва да остави в сила атакувания съдебен акт, с който е потвърдена присъда №224 от 22.06.2010г. на Софийски градски съд, по нохд №5125/2009г. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №359 от 24.10.2011г., постановено по внохд №635/2011г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.