Р Е Ш Е Н И Е № 46 София, 07.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева Жанина Начева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Д.Генчев изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1315 /2016 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия О. М. О. адвокат А. К. К. против решение № 238 от 27.10.2016 г. по внохд № 215 / 2016 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. В жалбата се сочи, че се атакува само тази част от решението, с която е изменена първоинстанционната присъда. Според жалбоподателя въззивният съдебен акт „не съответства на разпоредбите на закона”, не е резултат на всестранно и пълно изследване на събраните доказателства и е явно несправедлив поради наложеното ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В подкрепа на оплакванията си защитникът на подсъдимия оспорва оценките на втората инстанция относно обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за деяниетоq средствата за постигане целите на личната и генерална превенция и съотношението между отегчаващи и смекчаващи обстоятелства. Застъпва разбирането, че принудителното изолиране на подсъдимия от обществото не е оправдано и необходимо. В заключение отправя искане за отмяна на решението на въззивната инстанция и постановяване на друго, съвпадащо с първоинстанционната присъда. Пред касационната инстанция в писмени бележки подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените съображения. Повереникът на частните обвинители възразява срещу основателността на исканията на защитата на подсъдимия. Позовава се на криминогенната обстановка в страната в контекста на целите на генералната превенция. Подчертава значението на многобройните нарушения на правилата за движение, допуснати от подсъдимия, за индивидуализация на наложеното му наказание и настоява обжалваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът пледира за отхвърляне на жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Русенският окръжен съд с присъда № 28 от 07.06.2016 г. признал подсъдимия О. М. О. за виновен в това, че на 07.07.2015 г., на главен път I-5, при управление на моторно превозно средство- лек автомобил „Б.” 325 Т., нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 16, ал. 1, т. 2, чл. 21, ал. 1, пр. 2 и чл. 42, ал. 2 от ЗДвП, чл. 68, т. 2, чл. 63, ал. 1, ал. 2, т. 1 и чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП, като по непредпазливост причинил смъртта на Д. Й. П. и средна телесна повреда на Е. Б. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, пр. 1 пр. 3, вр. с ал. 3, б.”б”, пр. 1 вр. с ал. 1, б.”в”, вр. с чл. 342, ал. 1,вр. чл. 2, ал. 1, вр. с чл. 343г и чл. 54, ал. 1 и чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на две години и осем месеца лишаване от свобода и три години лишаване от право да управлява моторно превозно средство На основание чл. 66, ал.1 от НК съдът отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от пет години. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Великотърновският апелативен съд с решение № 238 от 27.10.2016 г. по внохд №215/2016 г. изменил първоинстанционната присъда, като оправдал подсъдимия по обвинението да е извършил нарушение на чл. 63, ал. 1 от ППЗДвП, отменил приложението на чл. 66, ал.1 от НК, като постановил О. О. да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода в затворническо общежитие от открит тип и увеличил размера на наказанието лишаване от право да управлява МПС от три на пет години. В останалата част присъдата била потвърдена. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. В резултат на този процесуален избор възникнала възможността наказанието му да бъде индивидуализирано по привилегирования ред на чл.58а от НК, който предходните инстанции стриктно спазили. Избраният от подсъдимия ред за разглеждане на делото изключва последващи възражения относно пълнотата на доказателствения материал и необходимостта от изследване на нови версии на фактическата обстановка. Съгласявайки се на съкратено съдебно следствие подсъдимият се отказва от общите правила на състезателния наказателен процес, но получава привилегията на чл. 373, ал.2 от НПК за размера на санкцията. След като е предпочел пътя на защита по глава двадесет и седма от НПК подсъдимият вече е длъжен да съобрази неговите ограничения, изключващи атакуване на веднъж признатите обстоятелства. Ето защо въпреки пространния анализ на доказателствения материал и експертните заключения относно механизма на пътнотранспортното произшествие, изложен на стр.5 - стр.9 от касационната жалба, свързаните с него искания за нови фактически констатации са процесуално недопустими. В обвинителния акт не са посочени данни за внезапно неправомерно заемане на пътната лента на подсъдимия от друг участник в движението. Според обвинението товарният автомобил Т., чието движение коментира защитата, се е движил пред лекия автомобил, управляван от касатора, и започнал да навлиза в средната лента за движение едновременно с него. На следващо място обвинителния акт не съдържа никаква информация за съпричиняване на общественоопасния резултат от починалия Д. Й. П., който пътувал в насрещно движещият се автомобил, блъснат от подсъдимия. Претенцията на защитата за промяна на фактическата изводи в решението би имала основание само при нарушаване на чл. 31, ал.2 от Конституцията на РБ и корелативно свързания с нея чл. 372, ал. 4 от НПК. Несъмнено съдът би допуснал съществено процесуално нарушение, ако събраните в досъдебното производство доказателства не подкрепят самопризнанието, но въпреки това то става база на осъдителна присъда, без да се установят изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. Самопризнанието би загубило процесуалното си значение по глава двадесет и седма от НПК, ако волята на подсъдимия е опорочена или процедурата за неговото депозиране не е спазена. Настоящата касационната проверка не стигна до заключение за такива пороци, а те не се защитават и в касационната жалба. Въззивният съд на стр.3 – стр.9 от проверяваното решение подробно е мотивирал доказателствената подкрепа на обвинението, чиято обстоятелствена част подсъдимият признава. В съображенията му няма противоречия или елементи на необективност и пренебрегване на доказателства. Протоколът от първоинстанционното производство не разкрива и нарушаване на правилата на съкратеното съдебно следствие. То е инициирано с молба от подсъдимия. В съдебното заседание на 07.06.2016 г. О. О., в присъствието на упълномощения от него защитник адвокат К., признал изцяло фактите от обвинителния акт, заявил, че не желае събиране на доказателства за тях и напълно разбира значението на признанието при постановяване на присъда. Няма каквито и да било съмнения за информираността на подсъдимия за следвания процесуален ред и за доброволността на направеното признание. Ето защо доводите на касатора за нарушения на правилата за всестранно и пълно изследване на събраните по делото доказателства и нарушаване на процедурните правила са неоснователни. Неприемливи са и аргументите за явна несправедливост на наказанието. Не търпят укор разсъжденията на въззивния съд относно високата степен на обществена опасност на инкриминирана дейност. Те са базирани на механизма на извършването на престъплението, което се характеризира с груби нарушения на няколко основни групи правила за движение - за безопасно изпреварване, за максимално разрешена скорост и за разположение на нерелсовите пътни превозни средства върху пътя. Автомобилът, управляван от подсъдимия, напуснал своята лента за движение, навлязъл в лентата за насрещно движение със скорост от 113,8 км/ч и ударил правомерно движещият се по нея „О.В.”, в който пътувал пострадалия П.. Освен съставомерните последици от деянието – смъртта на Д. П. и средна телесна повреда на свидетеля Е. М., леки телесни повреди били причинени и на свидетелите П. П. и Г. Д.. Статистическите данни, приведени в касационната жалба относно причините за транспортните инциденти, не защитават позицията на жалбоподателя. Неясно защо защитата намира, че постоянният малък относителен дял на произшествията по причина навлизане в насрещното платно / 3,7 % от общия брой произшествия през последните години/ показва по-ниска степен на обществена опасност на коментираното престъпление. Цитираните цифри подлежат и на друг коментар, противоположен на направения от касатора, тъй като могат да обусловят извод за екстраординарност на допуснатите нарушения, водеща до по-висока степен на обществена нетърпимост. Степента на обществена опасност на конкретно деяние зависи /наред с редица други фактори , безспорни в правната доктрина и практика/ преди всичко от характера и интензитета на отрицателното въздействие върху защитените обществени отношения. То, на свой ред, се определя от начина , по който засяга обекта на престъплението, който включва и обсъждане на настъпилите несъставомерни общественоопасни последици. Поради тези съображения настоящият съдебен състав не намира основание да преосмисли заключението на предходната инстанция за степента на обществена опасност на деянието. Жалбоподателят оспорва и становището на въззивния съд за висока степен на обществена опасност на дееца във връзка с приложението на чл.66, ал.1 от НК. Защитникът полага усилия да разколебае обобщението, изложено в поверявания акт, че О. О. е самонадеян човек и пътен хулиган. Контекстът на последното определение позволява да се приеме, че съдът е имал предвид поведение на водач на моторно превозно средство, който грубо нарушава правилата за движение и проявява незачитане на правата на останалите участници в трафика. В касационната жалба са изброени административните нарушения и наказания, наложени на подсъдимия, но техния анализ не води до различни от направените от съда изводи. За четири години О. О. е санкциониран с шест наказателни постановления и два пъти – с фиш. Временно било отнето свидетелството му за управление. Съмненията на адвоката на подсъдимия относно правилността на последната принудителна мярка са без значение, тъй като тя не е отменена по предвидения законов ред. Сред нарушенията впечатляват повтарящите се случаи на превишена скорост, както и упоритото нежелание на подсъдимия да носи и представи необходимите за проверка документи, за което е санкциониран с осем глоби. По делото също така е установено, че за известен период свидетелството му за правоуправление е било отнето, тъй като не е заплатил наложените глоби, съгласно чл. 171, т. 1, б.”д” от ЗДвП./. Този факт допълнително подкрепя констатацията на въззивния съд за пренебрежението и липсата на респект у подсъдимия към нормативните механизми за дисциплиниране на водачите на моторни превозни средства . Разгледани комплексно опуснатите административни нарушения, макар да са били свързани с глоби, някои от които в малък размер, характеризират подсъдимия като личност с безотговорно и пренебрежително отношение към регламентацията на отговорна дейност, каквато е управлението на моторно превозно средство. Всяко едно от санкционираните нарушения на режима на скоростта е било в състояние да предизвика тежки последици независимо от сравнително по-леката им наказуемост Обсъжданите данни разкриват, че О. О. не е изградил базова култура на водач на моторно превозно средство. Многобройните административни санкции по ЗДвП доказват, че той последователно е пренебрегвал задължителността на правилата за движение и е поставял в риск сигурността на всички останали водачи на МПС и пътници в тях. Въпреки проведените процедури О. О. е продължавал да нарушава ЗДвП, показвайки пълна резистентност към въздействието на административните санкции. Това демонстративно изключване от установения правов ред правилно е послужило на предходната инстанция за основание да отхвърли възможността подсъдимият , като запази статуквото на ежедневието си, да промени своето поведение и да го насочи към спазване на правилата, които е нарушавал в продължение на години въпреки репресивното им припомняне от страна на административните органи. Заключението, че той следва да бъде поставен в условия , които осезателно да го подтикнат към осмисляне на установените правила за функциониране на общността и в същото време да предпазят последната от безотговорното му поведение, е законосъобразно и справедливо. Вярно е, че разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК поставя на първо място поправянето на подсъдимия, но тя не игнорира търсенето на общо превантивния ефект на наказанието. За да може една санкция да въздейства възпитателно и предупредително и върху другите членове на обществото, то трябва да я възприеме като справедлива т.е. обемът наказателна принуда, приложена по отношение на подсъдимия да съответства на неговата и на извършеното престъпление обществена опасност и морална укоримост. Условното осъждане в конкретния казус не би съдействало за постигане целите на наказанието поради ограниченият му принудителен и предупредителен потенциал. За пълнота на изложението и в отговор на жалбата касационната инстанция отбелязва, че всички изброени в жалбата смекчаващи обстоятелства – млада възраст, разкаяние и добри характеристични данни, са съобразени от предходните инстанции, които са единодушни, че наказанието лишаване от свобода следва да се индивидуализира при техния значителен превес близо до легалния минимум от три години лишаване от свобода. В касационната жалба не са изложени никакви съображения относно справедливостта на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство, поради което касационната проверка се изчерпва с констатация, че то е справедливо и съответства на целите на чл.36 от НК както на плоскостта на личната, така и на плоскостта на генералната превенция. В заключение, настоящият съд намира, че не е налице очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца, от друга, и правилно е отказано прилагането на условното осъждане. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 238 от 27.10.2016 г. по внохд №215/2016 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.