13
РЕШЕНИЕ
N 49
София, 03.07.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение в съдебно заседание на двадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
при секретар: Милена Миланова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията: Ел. Чаначева
т.дело N 603/2016 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
К. Д. К. от [населено място], чрез пълномощниците му - адв. Т. П. и адв. А. К. е подал касационна жалба срещу решение №979 от 14.12.2015г. по т.д.388/15г. на Варненски окръжен съд.
Касаторът е поддържал недопустимост на постановения съдебен акт. Освен това е развил и подробни оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението, поради допуснати процесуални нарушения – развито е оплакване, че съдът игнорирал несвоевременното въвеждане на фактическите твърдения на противната страна за липса на изрично упълномощаване за процесните сделки, че спорните пълномощни не били изрични, не е била осигурена възможност на ответника по спора да докаже официалният характер на извършените нотариални удостоверявания на пълномощните от 1998г. и 1999г., както и за недопускане събирането на други допустими и относими доказателства, като съдът не разгледал и обсъдил и представените доказателства, което довело до непълна фактическа обстановка и съответно до неправилни правни изводи относно основателността на исковете. Развити са и подробни доводи за допуснати нарушения на материалния закон. Касаторът е изложил своите оплаквания относно приетото от съда за потвърждаване действията на пълномощника Ч. А., както и относно приложението на чл.301 ТЗ по отношение на процесните договори, като в тази насока са развити пространни съображения, изведени от представените доказателства за последващите осъществени действия на упълномощителя, както и от обстоятелството, че сделките според страната били търговски, поради указания предмет на дейност на дружеството ищец, изведена от учредителния договор – т.4. Касаторът е развил и разбирането си за приложение на чл.301 ТЗ, дори и да се приеме, че сделките не са търговски. Развити са още оплаквания относно неприлагането на чл.293,ал.3 ТЗ, относно обема представителна власт на пълномощника Ч. А., както и относно неправилност на приетото за това, че двете процесни сделки противоречали на морала, тъй като отразената в тях продажна цена на дяловете била много по-ниска от номиналната им стойност.
Ответникът по касация –„О. с. л.”, дружество учредено на Б. В. о., чрез пълномощника си – адв. В. Г. е на становище, че не е налице нито недопустимост на съдебният акт, нито неправилност, поради което и касационната жалба е неоснователна, а постановеният съдебен акт правилен.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С решението, предмет на обжалване, състав на Варненски окръжен съд е отменил решение № 6068 от 17.12.2014г. по гр.д. 3980/13г. в частта, с която са били отхвърлени предявените от „О. с. л.”, дружество учредено на Б. В. о. против К. К. за прогласяване нищожност на основание чл.26, ал.2, пр..3 ЗЗД, чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД на договор от 08.11.2001г., сключен между страните за продажба на 60000 дяла от капитала на [фирма] и договор от 15.05.2002г. за продажба на 21340дяла от същото дружество и по същество е уважил исковете.За да постанови този резултат, съдът е очертал предмета на спор като заявени с исковата молба три основания за нищожност на оспорените сделки – липса на съгласие, поради ненадлежна представителна власт, договаряне във вреда на представлявания и накърняване на добрите нрави. Прието е в тази връзка, че след като първостепенния съд не се е произнесъл по иска по чл.40 ЗЗД, и доколкото липсва искане за допълване на съдебният акт, то предмет на разглеждане с решението, следва да бъдат само разгледаните от първостепенния съд основания. Така по иска по чл.42,ал.2 вр. чл.26, ал.2 прдл. 2-ро ЗЗД е прието, че относими към процесните сделки са пълномощните от 15.10.1998г. и от 20.05.1999г.- и двете без апостил, с които У. Я., в качеството му на изключителен директор на О. лтд. е упълномощил Ч. А. да представлява компанията по всички въпроси свързани с нея. Подписът на пълномощните е удостоверен от нотариус на остров А.-М. А. Е.. Прието е в тази връзка, че нотариалната заверка е осъществена на остров А. и за да се ползват пълномощните с официална доказателствена сила в Република България, то същите следва да бъдат апостилирани. Този извод е направен във връзка с изискването на чл.129,ал.2 ТЗ, съгласно което за оспорените сделки е установена законово форма – с нотариална заверка на подписите, а съобразно чл.37 ЗЗД, същата форма следва да бъде изискуема и за упълномощаването. Съдът е извършил преценка и на удостоверяването от ответника, че М. Е. е осъществявала към момента на заверяване на пълномощните, длъжността „нотариус на остров А.”, но този факт е ценен като недостатъчен, за да бъде приета за спазена предвидената от закона форма за действителност на пълномощните. Съдът е мотивирал още и това, че дори и да се приеме за спазена формата на пълномощните, самото упълномощително изявление е общо, а не изрично, поради което и представените пълномощни не учредяват представителна власт за разпореждане с дружествените дялове. Съставът на ВОС е мотивирал още и неприложимост на правилото на чл.301 ТЗ по отношение на процесните сделки, тъй като те нямат характер на търговски. Освен това е разгледал и фактическото противопоставяне на дружеството на вписване на обстоятелства свързани с процесните продажби на дялове. По иска по чл.26, ал.1 ЗЗД макар и приел, че не дължи произнасяне, съдът накратко е мотивирал наличие предпоставките и на това основание, поради несъответствие между продажната и действителна стойност на дяловете.
С определение № 931 от 12.12.2016г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с оглед евентуалната му недопустимост.
Касаторът е развил оплакване, подкрепено с практика на ВКС, обосноваващо липса на правен интерес за ищеца от самостоятелното предявяване на искове за прогласяване нищожност на разпоредителните сделки с дялове от О., след като иска по чл.29 ЗТР съдържа в себе си имплицитно тези искове. Настоящият състав отчита, че цитираната практика на ВКС, обосноваваща такава недопустимост е в хипотеза, при която са разгледани искове по чл.29 ЗТР, предполагащи / в конкретните случаи/ в решаващото си съдържание наличие на мотиви относно недопустимостта на транслиращите собственост върху дяловете договори и намира, че са налице аргументи обосноваващи извод за относимост на тези мотиви и спрямо обратната хипотеза на недопустимост на самостоятелното предявяване на иска по чл.26 ЗЗД по отношение на твърдяна недействителност на договорите за продажба на дялове от О..
В настоящият случай, обаче, недопустимост на самостоятелното предявяване на иска по чл.26 ЗЗД не би могла да бъде обоснована и изведена. С договор от 28.01.2013г. К. К. е дарил на Т. К. 130 000 дяла от [фирма] и съответно на 28.03.2013г. е вписана промяна в обстоятелствата по партидата на дружеството, като е заличен К. като собственик на дяловете и управител на дружеството и е вписана К. като едноличен собственик на капитала и управител. Тези фактически данни, с оглед правният интерес, насочен към преодоляване на вписването на обстоятелствата по чл.119 ТЗ, с оглед осъщественото разпореждане с дяловете предполага атакуване именно на така осъществената от К. К. транслация и съответно атакуването на осъщественото вписване на несъществуващо обстоятелство, предвид твърдението, че К. е придобила дяловете от несобственик. Доколкото в тази хипотеза, предявените искове срещу К. К., с предмет недействителността на договорите, с които той самият е станал собственик на дяловете от [фирма], принадлежали на ищеца, са съпътстващи това производство, тъй като се намират в преюдициална зависимост спрямо исковете срещу Т. К., то същите имат самостоятелно значение, като етап в развитието на защитата на ищеца по спора. Т.е. самостоятелното им предявяване е допустимо. Следователно производството има за предмет допустими искове.
Основното оплакване на касатора е свързано с нарушения по чл.153 и чл.266, ал.3 ГПК, като са развити подробни съображения за това, че съдът не е осигурил правото му на защита в хода на съдебното производство, поради оставяне без уважение на доказателствените искания относно факти, приети от съда като недоказани.Оплакването, страната е свързала конкретно с това, че в противоречие с чл.153 ГПК, въззивният съд е приел, че официалния характер на чуждестранен документ се доказва единствено с апостил, но не и с други допустими от закона доказателства, каквито не бил допуснал. Обосновано е подробно и разбирането, че отказа на съда за събиране на доказателства, чрез съдебна поръчка, съставлява нарушение по чл.266, ал.3 ГПК. Развити са съображения и за това, че отказа за събиране и на други относими към спора доказателства, също така е довел до неправилно решение на състава.
С оглед така въведеното оплакване, следва да бъде разгледана възможността, за доказване на официалният характер на представените пълномощни, с които са осъществени процесните сделки, при липса на положен апостил върху тях. Към момента на заверяване на пълномощните от нотариус на А., Република България не е страна по Х. конвенция за премахване изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Тя се е присъединила към тази конвенция, чрез ратифицирането й със закон приет от 38-то НС на 25.05.2000г. – ДВ , бр.47/09.06.2000г., в сила от 29.04.2001г. Т.е към момента на изповядване на сделките, официалният характер на представените документи се е установявал по реда на тази конвенция. Но дори и оплакването за нейната неприложимост да бъде възприето като основателно, то преди ратифицирането й, официалният характер на издаден в чужбина документ се е удостоверявал със заверка от М. съобразно чл.3-11 Правилник за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, каквато представените пълномощни също така не съдържат. Т.е. спрямо тях не е налице съдържание, съответстващо на въведеното по нормативен път облекчено доказване за официалния характер на документа. К. Н., в състава, на която влиза и А., е страна по Х. конвенция за премахване изискването за легализация на чуждестранни публични актове.Тази конвенция се прилага по отношение на публичните актове, изготвени на територията на една договаряща държава, които трябва да се представят на територията на друга договаряща държава. По смисъла на чл.1 Конвенцията, за публични актове се считат документите, издавани от орган или длъжностно лице, подробно изброени от този текст като в т. „д” е посочено - официалните заверки, като вписвания в регистър или удостоверяване на дата или подпис върху частен документ. Поради това и същата е относима към разглеждания случай. Съгласно чл.3 от Конвенцията, единствената формална процедура, която може да се изисква за удостоверение истинността на подписа, на качеството, в което е действало лицето, подписало документа и при необходимост достоверността на печата и марката е прилагането на описаното в чл.4 удостоверение от компетентния за това орган на държавата, от която произхожда документа, като чл.4 урежда т.нар апостил - удостоверение поставено върху самият документ. Така, само при спазване на тази процедура, публичните актове приети като доказателства по дело се считат за официални документи, със съответните правни последици от това. От така указаното в самата Конвенция се налага извод, че с апостил се удостоверява единствено автентичността на подписа или печата на лицето или органа, който го е подписал или заверил и качеството, в което той е действал, извършвайки това. Апостилът нито удостоверява, нито променя съдържанието на документа, нито санира недостатъците му. Т.е. с полагане на апостил, единствено се облекчава доказването на официалния характер на документа. Липсата на апостил, следователно не води до извод за това, че документа не е издаден от органа, който го е подписал и заверил. Следователно, липсата на апостил може да бъде заменена с установяване официалния характер на документа и с други допустими по действащият процесуален ред средства, като забрана за това не е установена нито от Конвенцията, нито от действащият процесуален закон.
По аргумент от чл. 178, ал.1 ГПК, издаденият в чужбина документ има доказателствената сила, която му придава чуждия закон. Когато се касае за чуждестранен официален документ, нашият съд следва да зачете неговата доказателствена сила, ако при неговото издаване е бил спазен чуждият закон, уреждащ компетентността за издаване на документа в реда и формата за неговото издаване.
Въззивният съд е приложил Х. конвенция, по която както бе отбелязано страна е и К. Н., като е приел, че липсата на апостил върху пълномощните, установяващи представителната власт на А. за сключване на процесните сделки не установява факта, че те са официални документи, съответно не могат да бъдат ценени като нотариално заверени и установяващи спазена форма. Съдът не е отрекъл изрично възможността за доказване на това обстоятелство с други доказателствени средства, а е мотивирал извода си за недоказаност на нотариалното заверяване на пълномощните с това, че страната не била въвела искания за доказване на този характер, а само искания за установяване автентичността на подписа на У. Якобусе. Така приетото не съответства на установените по спора факти.
В съдебно заседание на 26.02.2014г. пълномощника на ищеца – адв. П. е въвел оспорване на автентичността и истинността на приетите в това заседание като доказателства пълномощни от 15.10.1998г. и 31.01.2003г.В същото заседание, съдът с протоколно определение е открил производство по оспорване на автентичността на пълномощно 15.10.1998г. и пълномощно от 31.01.2003г. и на основание чл.193,ал.3 ГПК е указал на К., че негова е доказателствената тежест за установяване автентичността на оспорените документи. С оглед така откритото оспорване и пълномощника на ответника К. е направил искане за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с преписи от нотариалните дела от остров А., като едновременно с това е било поискано и допускането на доказателства, за това че изявлението за упълномощаване на оспорените пълномощни е на У. Я.. С изрична молба по реда на чл.614 ГПК ответникът К., чрез пълномощника си, е заявил и искане за събиране на доказателства- в това число и относно нотариалната заверка на пълномощните, по реда на Регламент №1206/01г. на Съвета на ЕС от 28.05.2001г. относно сътрудничеството между съдилища на държавите- членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела доколкото А. е задморско владение, формиращо състава на К. Н., съответно страна членка на ЕС. С тази молба е въведено, както бе посочено изрично искане за представяне на заверени преписи от нотариалните дела по двете пълномощни. Удостоверяването по официален път, че тези пълномощни са регистрирани в нотариалната служба/ съобразно съществуващия на А. ред/, предвид приложеното по делото официално и апостилирано удостоверяване, че в този период М. Е. е изпълнявала длъжността нотариус на А., биха установили, ако са допуснати и събрани, факта на нотариална заверка на подписите под пълномощните. Отправените искания от страна на ответника относно действията на упълномощилия Ч. А., У. Я. са направени, с оглед оспорване / както се посочи/ на неговия подпис от противната страна. Всичките тези искания са били възпроизведени и изрично посочени /чрез бланкет към молба от 11.09.2014г./, с отговора на въззивната жалба като относими и необходими доказателства, с оглед разбирането за неправилно определена доказателствена тежест от първата инстанция. Т.е. съобразени с разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК. С този отговор изрично отново е поискано и да бъдат представени нотариалните дела на нотариус М. Е., заверила подписите на пълномощните. Съдът не е обсъдил това искане така както е било заявено, нито е указал, след като е счел за неправилно възложена от първостепенния съд доказателствена тежест, с оглед неправилност на решението на първостепенния съд, възможността за събирането им. Следователно, това нарушение е обусловило и неправилност на извода на състава за недоказаност на формата на пълномощните, поради липсата на доказателства за надлежна нотариална заверка на подписите им. Или оплакването на касатора за нарушения по чл.266,ал.2 и 3 ГПК е основателно. Основателно е и оплакването, че съдът неправилно е игнорирал искането направено с отговора на възивната жалба в съдебната поръчка да бъде включено и удостоверяване на обстоятелството дали за периода 17.10.1997г.-31.01.2003г. лицето У. Я. е бил назначен за едноличен директор на О. Л. – дружеството директор на „О. с. Л.”.
Макар и основателни тези оплаквания, обаче са без правно значение за крайният изход на делото, дотолкова, доколкото, съставът е мотивирал основателност на иска по чл.42,ал.2 вр. чл.26,ал.2 пр.3-то ЗЗД, дори и в хипотеза, при която се приема за спазена формата на пълномощните. В тази насока е обоснован извод, че представителната власт на Ч. А. да прехвърли дяловете на [фирма] не е валидно учредена, с оглед общият характер на двете представени пълномощни преди сключване на сделките. Касаторът е направил оплакване за неправилност на тези изводи, която е извел от това, че Ч. А. е бил търговски пълномощник по смисъла на чл.26 и сл. ТЗ, а съгласно чл.26, ал.2 ЗЗД изрично пълномощно е необходимо само по отношение на изброените в текста сделки, сред които процесните не попадали.
Съгласно приетото с тълкувателна практика – т.1 на ТР ОСГТК на ВКС № 5/14 - за упълномощаване с последиците чл. 36,ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане нито техни елементи–определено имущество,цена (стойност) и пр.,нито лице,в полза на което да се извърши разпореждане.Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното.Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно,то следва да отговаря на тях.
С оглед данните по делото и във връзка с така възприетите разрешения със задължителна за съдилищата тълкувателна практика се налага извод, че е напълно достатъчно да бъде изразена именно воля на упълномощителя за разпореждане с имуществото на О.. Такава воля не е налице в конкретния случай, с оглед представените пълномощни, дадени преди сключване на сделките за прехвърляне на дяловете в „ Б. 97 Е..” В пълномощното от 15.10.1998г. упълномощителната компетентност е формулирана лаконично – „ да представлява компанията по всички въпроси”. От така осъщественото упълномощаване не може да бъде изведено, че в неговия предметен обхват е включено разпореждането с дялове от дружеството. Този текст обоснова извод за относимост към упълномощаване, свързано с управление на търговската дейност на дружеството. Същият извод се налага и във връзка с пълномощното от 20.05.1999г., от което, макар и по разширено от предходното, отново не се извежда предоставяне на право на разпореждане с дружествени дялове, необходимо, съобразно посочената тълкувателна практика за да може да бъдат валидно осъществени процесните разпоредителни сделки. Този извод се налага от съдържанието на самото упълномощително разпореждане, което е - „да регистрира, управлява и представя Е. в България, съгласно българското законодателство, с капитала на „ О. с.”л.., също и да взема решения по всички въпроси, които са в компетенциите на едноличен собственик на капитала и да има на собствено неограничено разположение цялото имущество на регистрираното еднолично дружество с ограничена отговорност”. При граматическото тълкуване на тези правомощия се установява предоставянето на представителна власт единствено по отношение управлението на учредено с капитала на упълномощителя дружество, чието имущество упълномощеният може да ползва неограничено във връзка с това управление / вж.правомощията да регистрира, управлява и представя /, включително разпореждане с имущество, но в обслужване търговската дейност на упълномощителя, т.е. за разпореждания- предмет на търговски сделки. Разпореждането с дружествени дялове не е търговска сделка, но изявената воля, настоящият състав не намира за достатъчна да обоснове извод за такова упълномощаване. Още повече, че и твърдението на касатора е, че А. е бил търговски пълномощник, като такъв извод може да бъде направен и от приложеното от 31.01.2003г., след сключване на процесните сделки, пълномощно, което е и апостилирано.Съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД търговският пълномощник е лице, упълномощено от търговец да извършва посочените в пълномощното действия срещу възнаграждение, а при липса на други указания пълномощникът се смята упълномощен да извършва всички действия свързани с обикновената дейност на търговеца, т.е. именно с неговата търговска дейност, сред която не е отчуждаването на собствени дялове на дружеството. Или в случая, крайният извод на въззивният съд е правилен и съобразен с цитираната тълкувателна практика, поради което и постановеният, обжалван краен резултат за уважаване на разглеждания иск 42,ал.2 ЗЗД вр. чл.26, ал.2 ЗЗД следва да бъде потвърден.
Фактически и правно необосновано касаторът счита, че несвоевременното, според него, въвеждане на фактически твърдения на ищеца за общият характер на упълномощаването на Ч. А., има за последица това, че въззивният съд, е „ некомпетентен” да се произнесе по него. По установяване на фактите и обстоятелствата, относими към фактическия състав на иска, съдът е задължен да изложи мотиви, поради това, че следва да разреши правният спор, подведен под конкретна правна норма. В случая обемът на представителна власт, която предоставят цитираните пълномощни е част от преценката за основателност на иска и следва да бъде съобразена дори и при общо оспорване на тази представителна власт. Освен това, оплакването е свързано и с фактически неверни твърдения, тъй като още с исковата молба, ищецът е въвел изрично оплакване, че А. не е упълномощен изрично да извършва действия на разпореждане с дружествени дялове.
Касаторът е развил оплакване за нарушение на правилото на чл.179,ал.1 ГПК. Този извод е обоснован с това, че при нотариалното заверяване от нотариус И. М. на двата процесни договора за прехвърляне на дялове, нотариусът е констатирал наличието на представителна власт на А. и след като тази проверка е включена в задълженията му, спорните пълномощни са официални документи по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК.
Така изложеното не обосновава извод за допуснато нарушение от състава. Разпоредбата на чл.179, ал.1 ГПК указва, че официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставляват доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Т.е. удостоверителната сила засяга само тези действия, осъществени непосредствено пред нотариуса. Следователно, единственото в случая официално удостоверяване е това, че положените пред нотариус И. М. подписи под процесните договори за прехвърляне на дялове от [фирма] са на лицата, които са ги положили. Този извод следва от граматическото тълкуване на разпоредбата. Проверката, извършвана от нотариуса при заверката на подписи, касае единствено функцията му на удостоверяващ подписите орган, а не установяването на факти, относими към валидността на сделката. Поради това и правно необосновано е разбирането на касатора, че самата проверка от нотариуса при заверката на подписите върху спорните договори, прави пълномощните на подписалия договорите официални документи, които при оспорване, както на официалният им характер, така и на представителната власт, която учредяват изключват пълното и главно доказване на тези обстоятелства при предявена искова защита. Нотариусът няма правомощия за такова удостоверяване, тъй като неговите правомощия и удостоверителната сила на неговата заверка са изрично очертани – арг. чл. 589 ГПК. Същият, както и касаторът е посочил, чрез цитираните от него законови разпоредби, удостоверява единствено подписите на лицата под документа и тяхната изразена пред него воля. Обратното, означава нотариалната заверка на подписите да изключва оспорването на представителната власт на пълномощника, което не може да бъде изведено нито от действащият, нито от отменения процесуален ред. Следователно, осъществяваната от нотариуса проверка води до извършване, респ. отказа от извършване на исканото нотариално действие, но нормативната уредба не дава възможност тази проверка да има за правна последица официализиране на представените във връзка с искането за нотариална заверка, документи.
Неоснователно е оплакването на касатора за допуснати от състава нарушения, поради необсъждането на доводите му, относими към приложението на чл.301 ТЗ. В тази връзка, съдът не е допуснал соченото процесуално нарушение, тъй като същият е мотивирал неприложимост на тази разпоредба към разглеждания случай.
Касаторът е направил довод, че съдът в противоречие с чл.20 ЗЗД бил приел, че действията на Ч. А. не били потвърдени с апостилираното с нотариална заверка на подписите пълномощно от 31.03.2003г. Развити са съображения, че от текста на това пълномощно се извежда воля за утвърждаване на действията на пълномощника и това е именно неговия смисъл, макар и същото да е общо както и другите. Доколкото упълномощаването е потвърдим акт и в тази връзка последващото пълномощно, чийто официален характер е без съмнение, тъй като то е апостилирано, може да потвърди действията на пълномощника до този момент, стига да е установено потвърждаването именно на процесните сделки, то същото би имало значението, което му придава касатора. При липса обаче, на такива доказателства, общата формулировка не може да бъде приета за такова изрично потвърждаване на конкретни действия, нито такава воля може да бъде изведена от съдържанието на това пълномощно, в което процесните сделки изобщо не са споменати. В тази насока, правилно, съставът е отчел, че доколкото представеното пълномощно с апостил не съдържа данни за потвърждаване на осъществените сделки, то не може да се приеме, че такова действие е осъществено.
Касаторът, чрез пълномощниците си, е развил съображения за неправилност на изводите на състава относно приложението на чл.301 ТЗ спрямо процесните договори, като е изложено разбиране, че осъществените сделки противно на извода на съда били търговски, което обосновавало и приложение на посочената норма.
Правилно, решаващият съд е отчел фактическата обстановка -късното вписване в ТР на осъществените сделки през 2012г., като веднага след това е налице противопоставяне на ищеца с молба от 12.12.2012г. Законосъобразно е и приетото, че осъществените сделки нямат характера на търговски, поради което спрямо тях е неприложим чл.301 ТЗ. Този извод произтича от това, че сделката по чл.129 ТЗ не е включена в лимитивно изброените абсолютни търговски сделки, нито може да бъде изведена от разпоредбата на чл.286 ТЗ, тъй като в случая са разпоредени собствени на дружеството дялове. Практиката на ВКС е последователна по отношение на това, че сделката по чл.129 ТЗ няма търговски характер. Така например с решение №25 от 10.06.2016г. по т.д. 3113/14г. на ВКС, І т.о. при отговора на поставения въпрос, относно характеристиката на иска по чл.129, ТЗ в мотивната част на отговора на конкретно поставените въпроси, изрично е прието, че договора по чл.129, ал.2 ТЗ не материализира търговска сделка и по отношение на нея чл.293 ТЗ е неприложим.
Неоснователно в тази връзка е пространно развитото разбиране на касатора, обосновано с това, че в обхвата на предмета на дейност на „ О. с. л.” било включено и извършването на инвестиционна дейност, което налагало извод, че ищеца имал предмет на дейност придобиване и разпореждане с акции и дялове, издадени от други дружества на територията на Р. България и съответно процесните разпоредителни сделки, като сключени в изпълнение на неговата дейност имали характер на търговски. В учредителния протокол на Ол сийз лимитид в раздел –„цели и пълномощия”, са изброени като разрешени от закона дейности – търговия, производство, финансова, инвестиционна, кинематографска дейност, радиопредавания и т.н., които очертават предмета на дейност на дружеството. От това изброяване, обаче, не може да бъде изведено твърдението на касатора, че занятието на търговеца, включва в своето съдържание и придобиване на дялове от дружества на територията на Р.България. Споменаването на инвестиционната дейност, като дейност влизаща в заниманията на търговеца не установява, че процесните сделки са сключени именно като част от занятието му. В тази насока липсват доказателства. За да се приеме, че от целия многообразен предмет, в чието съдържание влизат редица дейности, именно инвестиционната е била реализирана, то следва да бъдат налице и конкретни данни за това. Освен това, самата сделка по чл.129 ТЗ не е сделка с придобивна цел, а с разпоредителна т.е. сама по себе си не може да обслужи инвестиционната цел. Без други доказателства, свързани с възприемането на тази сделка като елемент от поредица от сделки осъществяващи такава цел, не може да бъде изведен и търговския характер на процесните договори.
Правно необосновано страната тълкува и разпоредбата на чл.301 ТЗ, считайки, че независимо от това дали сделката има търговски характер, спрямо нея следва да бъде приложено това правило. Систематичното място на тази разпоредба е раздел ІІ на Търговския закон, озаглавен „Сключване на търговска сделка”, като целият раздел, следователно третира уредбата именно на тази материя и е относим само към търговските сделки, а не към сделките въобще.В тази връзка цитираната практика на ВКС, ГК не дава отговор на поставените от касатора проблеми, нито тълкува разпоредбата на чл.301 ТЗ, в смисъла вложен от касатора, поради което е и неотносима.
Касаторът е изложил съображения за неправилност на акта, с оглед приетото от въззивният състав за това, че процесните договори противоречали на морала, тъй като отразената в тях цена била несъответна на номиналната стойност на дяловете. В тази връзка съдът е приел, че не дължи произнасяне по иска по чл.26,ал.1, предл.3-то ЗЗД, с оглед уважаване на исковете по чл.42, ал.2 ЗЗД вр. чл.26,ал.2 ЗЗД и този извод е правилен. Въпреки тази констатация,обаче, за пълнота на изложението, същият лаконично е посочил, че фактически обоснованата от него нееквивалентност на престациите представлява нарушение на добрите нрави. Оплакването на страната е ирелевантно за изхода на спора, тъй като изрично е мотивирана основателност на исковете на друго основание и решението като краен извод е правилно.
С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №979 от 14.12.2015г. по т.д.388/15г. на Варненски окръжен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |