2 Р Е Ш Е Н И Е № 141 гр. София, 19.07.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1670/2017 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Енергоремонт - Пловдив” АД - [населено място], срещу въззивно решение № 79 от 29.03.2017 г., постановено по в. т. д. № 47/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 463 от 16.11.2016 г. по т. д. № 455/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е осъдено „Енергоремонт - Пловдив” АД да заплати на „Хидро Ват” ООД сумата 26 000 лв. - част от обща сума 285 353.18 лв., представляваща авансови плащания по договор № 07/ПГ12602 от 15.02.2007 г. за конструиране, производство, доставка, монтаж и пуск на комплексно оборудване на МВЕЦ „Б.”, който е прекратен считано от 18.09.2015 г., и деловодни разноски в размер на 2 220 лв., като са присъдени разноски на „Хидро Ват” ООД за въззивното производство в размер на 1 000 лв. В касационната жалба се поддържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение. Като основание за нищожност се сочи липсата на компетентност /подведомственост/ на сезирания съд, произтичаща от обективирано в чл.40 на сключения между страните договор арбитражно споразумение, предвиждащо всички спорове по изпълнението, тълкуването, недействителността или прекратяването на договора да се разрешават от Арбитражен съд при Стопанска асоциация П.. Относно недопустимостта на решението се поддържа, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и е разгледал иска въз основа на факти, различни от въведените с исковата молба и релевантни за основанието на исковата претенция. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за нарушения на материалния закон - чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, чл.267, ал.1 ЗЗД, и чл.100 ЗЗД и чл.114 ЗЗД, и за съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, изпълнението на задължението за обсъждане в съвкупност на доказателствата и доводите на страните, процедурата за двойна размяна на книжа в производството по чл.365 ГПК и приложението на процесуалната разпоредба на чл.183 ГПК. Ответникът по касация „Хидро Ват” ООД - [населено място], изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 26.06.2017 г. Претендира разноски. С определение № 50 от 26.01.2018 г. е допуснато касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : С депозирана пред Пловдивски районен съд искова молба „Хидро Ват” ООД е предявило против „Енергоремонт - Пловдив” АД осъдителен иск за сумата 5 000 лв. - част от вземане с общ размер 285 353.18 лв. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че на 15.02.2007 г. между „Хидро Ват” ООД и „Енергоремонт - Пловдив” АД е сключен договор № 07/ПГ12602 за изработка, доставка и монтаж на оборудване за МВЕЦ „Б.” на обща стойност 272 000 евро при договорка за авансово плащане на цялата цена по банков път и срок за изпълнение 12 месеца след превеждане на първата авансова вноска; В съответствие с уговореното ищецът - възложител превел на ответника - изпълнител аванс за изпълнение на договора на стойност 285 353.18 лв. с ДДС; След сключване на договора възникнали затруднения от административен характер, които довели до забавяне изпълнението на проекта за МВЕЦ „Б.” с повече от 7 години, като през този период настъпили съществени промени в нормативната уредба на обществените отношения в областта на енергетиката, а ответникът не предприел действия по изпълнение на договора; Вследствие на посочените фактори интересът на ищеца от продължаване действието на договора отпаднал, а поради невъзможността да въведе МВЕЦ „Б.” в експлоатация изпълнението на договора станало безполезно за него; С писмо от 18.09.2015 г. ищецът уведомил ответника, че прекратява действието на договора, и поискал връщане на авансово платените суми, но в определения срок до 25.09.2015 г. ответникът не върнал дължимото. Във връзка с така въведените фактически твърдения ищецът е формулирал петитум за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да му заплати сумата 5 000 лв. - част от общото задължение в размер на 285 353.18 лв. Исковата молба е поправена по реда на чл.129, ал.2 ГПК като е уточнено, че сумата 5 000 лв. се претендира на отпаднало основание поради прекратяване/разваляне на договора. В резултат на допуснато увеличение на размера на частичния иск от 5 000 лв. на 26 000 лв. е променена подсъдността на спора и делото е изпратено по компетентност на Пловдивски окръжен съд. С решение № 463 от 16.11.2016 г. Пловдивски окръжен съд е осъдил „Енергоремонт - Пловдив” АД да заплати на „Хидро Ват” ООД претендираната с частичния иск сума от 26 000 лв. на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Първоинстанционният съд е приел, че договорът от 15.02.2007 г. е прекратен от ищеца с връченото на ответника уведомление от 18.09.2015 г., поради което ответникът дължи връщане на авансово получените суми в съответствие с чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Сезиран с въззивна жалба от „Енергоремонт - Пловдив” АД, Пловдивски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил осъдителното решение на Пловдивски окръжен съд. Въззивният съд е приел за безспорни факта на сключване на договор № 05/ПГ12602 от 15.02.2007 г. и авансовото плащане от страна на ищеца на сумата 237 794.32 лв. За неоснователно е счетено оплакването във въззивната жалба на ответника, че първоинстанционният съд е нарушил съществено чл.183 ГПК като е отказал да изключи от доказателствата по делото представения с исковата молба договор от 15.02.2007 г. във вид на заверено ксерокопие. Изложени са съображения, че непредставянето на оригинала не е съставлявало основание за изключване на копието от доказателствения материал, доколкото не е оспорена автентичността на самия договор и съществените клаузи от съдържанието на копието съвпадат с клаузите в екземпляра от договора, представен от ответника. Съдът е констатирал различия в текстовете на двата екземпляра по отношение на конкретно посочени клаузи, в т. ч. и клаузата на чл.35, уреждаща предпоставките и реда за прекратяване на договора - в чл.35 от екземпляра на ищеца е предвидено едностранно прекратяване на договора с писмено уведомление от другата страна, след определяне на допълнителен срок за преодоляване и отстраняване на обстоятелствата, налагащи прекратяването, а в чл.35 от екземпляра на ответника е предвидено автоматично прекратяване на договора при неизпълнение на една от страните, продължило повече от 18 месеца. Въпреки това е преценил, че различията и непредставянето на оригинала на договора от ищеца /с обяснение, че се намира в държане на бившия управител, който отказва да го предостави на дружеството/ са без значение за крайния изход на спора. Извършената в този смисъл преценка е мотивирана от една страна с последователно поддържаното от ищеца твърдение, че няма виновно основание за разваляне и за прекратяване на договора, и от друга с възражението на ответника, основано на чл.35 от намиращия се у него екземпляр на договора - че договорът е развален автоматично още към 2009 г. след изтичане на 18 месеца от момента, в който ищецът е изпаднал в забава за плащане на авансово дължимите суми. От заключението на счетоводната експертиза по делото въззивният съд е направил извод, че ищецът е забавил авансовите плащания на възнаграждението, но тъй като забавата е незначителна, договорът не е развален при предпоставките на чл.35 от представения от ответника екземпляр. Изводът за липса на валидно преустановяване на договорната връзка е аргументиран и с приетото като доказателство писмено уведомление от 09.05.2011 г., с което ответникът е потвърдил получаването на авансовите плащания и счетоводното им отразяване. Уведомлението е преценено като индиция, че към датата на изпращането му страните все още са били обвързани от договора, и с оглед на това е счетено за опровергано твърдението на ответника за автоматично разваляне на договора към 2009 г. Съобразявайки поддържаните в исковата молба причини за едностранно прекратяване на договора и липсата на твърдения за виновно поведение на ответника, предпоставящо разваляне на договора, въззивният съд е приел, че „тезата на ищеца сочи на невъзможно изпълнение на работата по причина, за която никоя от страните не отговаря по смисъла на чл.267, ал.1 ЗЗД”. След като е установил, че ответникът не твърди и не доказва обема на изпълнената работа и полезност на изпълнението за ищеца, съдът е направил решаващия извод, че за ответника не съществува основание да задържи авансово полученото възнаграждение съобразно правилото на чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД и че предявеният частичен иск за връщане на даденото на отпаднало основание следва да бъде уважен. Възражението на ответника за погасяване по давност на претендираното с частичния иск вземане е счетено от въззивния съд за неоснователно по съображения, че от датата 09.05.2011 г., на която ответникът е потвърдил счетоводното отразяване на авансово получените суми, до датата на предявяване на исковата молба - 30.10.2015 г., не е изтекъл петгодишният давностен срок. Въззивното решение е валидно по съображения, изложени в мотивите към определението по чл.288 ГПК, но е процесуално недопустимо. Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба. Ищецът индивидуализира претендираното или отричано пред съда спорно материално право чрез фактическите си твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания във връзка с тях петитум. Фактическите твърдения формират основанието на предявения за защита на спорното право иск /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/, а петитумът указва вида и съдържанието на търсената защита. Въз основа на фактическите твърдения и на заявения петитум съдът определя правната квалификация на иска и ако той е допустим, разрешава въведения с исковата молба правен спор. Когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни или противоречиви или има несъответствие между тях и петитума на молбата, съдът следва да предприеме процесуални действия по реда на чл.129 ГПК с цел поправяне на исковата молба и внасяне на яснота в спорния предмет на делото. Процесуалният закон предвижда възможност за ищеца да извърши промяна в първоначално очертаните с исковата молба обективни предели на спора като измени основанието на иска или искането си. Промяната е допустима при спазване на уредените в чл.214 ГПК съдопроизводствени правила за изменение на иска и на произтичащата от чл.214, ал.1, изр.2 ГПК забрана за едновременно изменение на фактическите твърдения /основанието на иска/ и на петитума. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът „Хидро Ват” ООД е изложил фактически твърдения, че претендираната сума е преведена на ответника като част от авансово възнаграждение по сключен договор за изработка № 07/ПГ12602 от 15.02.2007 г. и че поради отпадане на правния му интерес от договора, обусловено от промени в нормативната уредба и продължително бездействие на ответника да изпълни поетите задължения, е отправил уведомление до последния за прекратяване действието на договора и покана за връщане на възнаграждението. Същевременно, позовавайки се на разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД, ищецът е навел и твърдения за разваляне на договора, като е формулирал петитум за осъждане на ответника да му заплати претендираната част от възнаграждението поради отпадане на основанието за плащане. В рамките на проведеното от първоинстанционния съд производство по чл.129 ГПК ищецът е представил „поправена” искова молба, в която без да променя противоречивите си твърдения за прекратяване и за разваляне на договора, отново е заявил искане за осъждане на ответника да му плати претендираната сума като дължима „поради отпадане на основанието за плащането й”. Прекратяването на договора е правно действие, което предполага постигнато от страните съгласие за преустановяване на облигационната връзка помежду им за в бъдеще при настъпване на уговорени от тях предпоставки. Развалянето на договора има обратно действие, освен при договорите за периодично или повтарящо се изпълнение /чл.88, ал.1 ЗЗД/, и извън хипотезата на обективна невъзможност за изпълнение - чл.89 ЗЗД, предпоставя виновно неизпълнение на поети от страните задължения. Исковата молба не съдържа ясни фактически твърдения по какъв начин и при какви обстоятелства е прекратен договорът от 15.02.2007 г., нито твърдения за обективна невъзможност за изпълнение или за виновно поведение на ответника като предпоставки за разваляне на договора. Въпреки неяснотата във фактическото основание на иска, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран надлежно с осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и е осъдил ответника да върне претендираната част от полученото възнаграждение в размер на 26 000 лв. Въззивният съд, пред когото е пренесен спора с подадената от „Енергоремонт - Пловдив” АД въззивна жалба, не е констатирал нередовност на исковата молба и се е произнесъл по същество при аналогична на възприетата от първата инстанция правна квалификация - чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. В мотивите към обжалваното решение съдът е приел, че претенцията на ищеца за връщане на претендираната с частичния иск парична сума на отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е основателна, но не поради осъществяване на твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти - прекратяване или разваляне на договора. Изводът, че възнаграждението подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, е мотивиран с хипотезата на чл.267, ал.1 ЗЗД - невъзможно изпълнение на възложената с договора за изработка работа, за която никоя от страните не отговаря по смисъла на чл.267, ал.1 ЗЗД, и с недоказване от страна на ответника на предпоставки по чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД за задържане на възнаграждението. В исковата молба ищецът не се е позовавал на обстоятелства, относими към фактическия състав на чл.267, ал.1 ЗЗД, който е несъвместим със защитната му теза за прекратяване на договора поради отпадане на правния интерес от изпълнението му и за разваляне на договора с последицата по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. При отсъствие на твърдения, че правото да се иска връщане на авансово платеното възнаграждение произтича от фактическия състав на чл.267, ал.1 ЗЗД, уважаването на иска по съображения за неговото проявление съставлява нарушение на принципа на диспозитивното начало. Допуснатото нарушение е довело до недопустима подмяна на спора по служебен почин на съда, без да е извършвано изменение на иска по реда на чл.214 ГПК, и до разглеждане на иска на фактическо основание, различно от въведеното от ищеца. В съответствие с принципа на диспозитивното начало въззивният съд е следвало да се произнесе дали договорът за изработка е прекратен или развален съобразно поддържаните в исковата молба обстоятелства и дали с оглед на тях авансово платеното възнаграждение е получено от ответника на отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. За въззивния съд е съществувала и възможността да проведе производство по чл.129 ГПК с цел конкретизиране на фактическите твърдения, от които ищецът извежда правото си да иска връщане на възнаграждението на основанието по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, но съдът не е счел за необходимо да предприеме действия по чл.129 ГПК. Като е разгледал иска на основание, различно от въведеното от ищеца с исковата молба, Пловдивски апелативен съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено на основание чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК. Поради това, че подмяната на основанието на иска е извършена от въззивния съд, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по иска на „Хидро Ват” ООД на предявеното с исковата молба основание, като преди това извърши преценка за съответствие на исковата молба с изискванията за редовност по чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК и за необходимостта от провеждане на производство по чл.129 ГПК за нейното поправяне, съобразно указанията в Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т.5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид констатираната недопустимост на въззивното решение, не следва да се обсъждат доводите в касационната жалба за неправилност на решението. Отговорността на страните за направените в настоящото производство разноски следва да се разпредели от въззивния съд в зависимост от изхода на спора при повторното разглеждане на делото - чл.294, ал.2 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 79 от 29.03.2017 г., постановено по в. т. д. № 47/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :