Р Е Ш Е Н И Е № 23 гр.София, 02 март 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 1126/ 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационна жалба на адвокат Е. Б. от АК - Благоевград – защитник на подсъдимия Н. В. К., с ЕГН: [ЕГН], срещу въззивно решение № 91 от 29. 10. 2021 г., постановено по ВНОХД № 165/ 2021 г. по описа на Апелативен съд - Варна по повод въззивна проверка на присъда № 260008 от 02.04. 2021 г. по НОХД № 80/2020 г. на Окръжен съд- Силистра. В касационната жалба са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1- 3 НПК. Отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с твърдения за отказ на двете инстанции по фактите да съберат необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и липса на подробно и задълбочено обсъждане на възраженията и доводите на защитата относно наличието на пътни знаци ограничаващи скоростта на движението на другите две МПС, които са участвали в ПТП с управляваната от подсъдимия товарна композиция. Атакува се правилността на тройната и петорна АТЕ поради логически нонсенс и неубедителни отговори в заключението на вещите лица във връзка с посочени от защитата обстоятелства, като например: дистанцията между двата леки автомобила, конкретно установените щети по тях и неуточнени данни относно местоположението на лекия автомобил „Киа“. Оспорва се като неоснователен отказът за назначаване на повторна АТЕ от вещи лица, различни от първоначалните, поради което в заключение се счита, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл.13, ал.1, чл.107, ал.2, ал.3 и ал.5 от НПК, тъй като не е изяснил фактическата обстановка и не е отговорил на всички повдигнати от защитата въпроси. Неправилното приложение на закона по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се обвързва главно с отказа на съда да приеме, че е налице случайно деяние по чл.15 от НК по съображения за обективна невъзможност подсъдимият като водач на МПС да е могъл да установи конкретната скорост на движение на двата автомобила, за да може да спре и да ги пропусне. Поставя се въпросът защо съдът не е обсъдил възможността управляваният от пострадалия К. лек автомобил „Мерцедес“ да заобиколи цистерната вместо да се врязва в нея, както и налага ли изискването в чл.46, ал.2 от ППЗДвП за пропускане на движещите се МПС по пътя с предимство, непременно освобождаване от подсъдимия на цялата пътна лента за преминаване. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание) се обосновава с несъответствие на наложените наказания с обществената опасност на деянието и дееца и на множеството смекчаващи вината обстоятелства, едно от които защитата счита за изключително, а именно тежкото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице К.. Отделно се сочи, че на повдигнатия от защитата въпрос за непоставен обезопасителен колан от починалия водач, не е даден отговор и не е съобразено, че подсъдимият е баща, като средствата за издръжка произхождат именно от дейността му като професионален шофьор, който в дългогодишния си стаж няма никакви нарушения. Счита се, че продължителното отнемане на СУМПС ще доведе до сериозни и тежки последици за подсъдимия и семейството му. При така изложените съображения се прави искане за отмяна на съдебния акт на въззивната инстанция и оправдаване на подсъдимия или делото да се върне на апелативния съд за ново разглеждане с конкретни указания по правилното приложение на процесуалния закон. При условията на евентуалност, ако обвинението бъде прието за доказано, се иска на основание чл.55 от НК наложеното наказание да бъде намалено до минимума, предвиден в общата част на НК, като изпълнението му се отложи за минимален изпитателен срок от три години, както и да се намали до минимума наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от право“ да управлява МПС. Частният обвинител А. А. и повереникът му адвокат Д. Д., не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призовани. В писмено възражение и допълнително представена писмена молба оспорват основателността на касационната жалба и молят Върховният касационен съд да остави в сила обжалваното решение с аргументи, че предходните съдебни инстанции много детайлно са обсъдили направените от подсъдимия възражения, като изложението в касационната жалба преповтаря защитната теза, която защитникът е поддържал пред съдилищата. Останалите частни обвинители - С. А., Г. Карани, С. Х. и М. К. и повереникът им – адвокат М. Я. се явяват пред ВКС и също оспорват основателността на касационната жалба, като пледират същата да не бъде уважавана. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият и защитникът му адвокат Е. Б. се явяват лично и като поддържат жалбата, по изложените в нея съображения, пледират за уважаването на заявените в нея искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, като изразява мотивирано несъгласие с тезата на подсъдимия за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и по приложението на материалния закон. Същевременно изтъква, че наказанията са отмерени справедливо по реда на чл.55 от НК, поради което намира, че проверяваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба, писменото възражение срещу нея и становищата на страните в съдебно заседание и като извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда Окръжен съд - Силистра е признал подсъдимия Н. В. К. за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.4 вр. ал.3, б.б, пр. първо от НК, защото на 21.08.2017 година на кръстовище между път І-7 с път ІІ-21 и път ІІІ-213, обл.Силистра, при управление на състав от ППС – товарен автомобил “Волво“ с рег. [рег.номер на МПС] и полуремарке „Шварцмюлер ТС3Е“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движението по пътищата в: - чл.50, ал.1 от ЗДвП: „На кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство, водачите на пътни превозни средства от другите пътища са длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които се движат по пътя с предимство“; - чл.46, ал.2: „Пътен знак Б2 указва на водачите на пътни превозни средства, че са длъжни да спрат на "стоп-линията", очертана с пътна маркировка, или ако няма такава - на линията, на която е поставен знакът. Преди да потеглят отново, водачите са длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които имат предимство.“; - чл.104, ал.1 от ППЗДвП: „На кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство, водачите на пътни превозни средства от другите пътища са длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които се движат по пътя с предимство“; и по непредпазливост причинил смъртта на М. А. К. и средна телесна повреда на А. Д. А., изразяваща се в счупване на дясна раменна кост, на дясна подбедрица и на костите на лява подбедрица, причинили трайно затруднение в движенията на десен горен крайник, десен и ляв долни крайници, както и клинично изявен травматичен шок вследствие на съчетаната травма, обусловили разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което е наложил на подсъдимия наказание при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК - две години и седем месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от четири години. На основание чл. 343г НК първоинстанционният съд е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от три години. Възложил е в тежест на подсъдимия разноските по делото и се е произнесъл за веществените доказателства. По протест на прокурора (с искане за увеличаване на наказанието на подсъдимия) и жалба на защитника на подсъдимия (с оплакване за необоснованост, неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието и алтернативни искания за оправдаване или намаляване на наложените наказания) е било образувано въззивно производство пред Апелативен съд - Варна, приключило с обжалваното решение, с което първоинстанционната присъда е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил чл.104, ал.1 от ППЗДвП и присъдата в останалата част е потвърдена. Касационната жалба е допустима. Подадена е от процесуално легитимирана страна - защитник, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Приоритетно следва да се обсъдят твърденията за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като правилното приложение на закона и доводите за явна несправедливост на наложените наказания може да се проверят само при констатация за законосъобразно установени факти. Въззивният съд не е допуснал посочените от касатора съществени отклонения от процесуалните правила относно изискванията, произтичащи от чл. 13, чл. 14 и чл.107 от НПК за разкриване на обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Така поддържано оплакването не намира опора в данните по делото. Двете предходни инстанции са подходили обективно при анализа на доказателствения материал, като са проверили при точно спазване на процесуалните разпоредби допустимостта, достоверността и относимостта на всички доказателства и доказателствени средства. Обективният прочит на обжалваното въззивно решение дава основание за обратни изводи на изложените в касационната жалба относно съобразяване на изискванията на чл.13, чл.14, чл.107 и чл. 339, ал. 2 от НПК за мотивирането на въззивния съдебен акт. Изведените в мотивите на първоинстанционната присъда фактически констатации са изцяло споделени от въззивния съдебен състав, но не голословно и в нарушение на посочените разпоредби, както счита касационният жалбоподател, а след открита от апелативния съд необходимост от допълване на доказателствената съвкупност с писмени и гласни доказателства, поради което е било проведено допълнително (въззивно) следствие за събирането им. В мотивите на обжалваното решение е обективиран убедителен и щателен самостоятелен анализ на всички събрани доказателствени материали, в който контролираният съд е изложил съответни на закона собствени доказателствени изводи по всички факти от предмета на доказване по чл.102 от НПК, включително за посочените в касационната жалба като спорни обстоятелства относно липсата на ограничение на скоростта по пътя с предимство, по който се е движил пострадалият К., хронологията на ударите между трите МПС и дистанцията между двата леки автомобила. Въззивният съд не е пренебрегнал възражението на защитата, че кръстовището, където се случва ПТП, е регулирано с пътни знаци, ограничаващи скоростта за движение на управлявания от пострадалия К. лек автомобил. За да приеме обратното и да утвърди фактическите изводи на първоинстанционния съд в тази насока, апелативният съд се е позовал на протокола за оглед на местопроизшествието от инкриминираната дата и фиксираните с него особености на пътната обстановка и обективните следи от ПТП, включително следи от течности, протривни следи и отделени авточасти на мястото на произшествието, възпроизведени нагледно в приложения фотоалбум. Въззивният съд допълнително е изискал писмена справка от Областно пътно управление – Силистра, видно от която към инкриминираната дата (21.08.2017 г.) по пътя, по който се е движел този пострадал, не е бил наличен пътен знак В26 за ограничаване на установената в чл.21, ал.1 от ЗДвП допустима максимална скорост за движение от 90 км/ч (вж. л.54 от въззивното дело). Нещо повече. Към справката са приложени извлечения от уеб системата на АПИ, които еднозначно установяват приетата от двете съдебни инстанции липса на ограничение на скоростта по пътя, по който се е движел управляваният от пострадалия К. лек автомобил. Обратно на твърденията в касационната жалба справката и приложените към нея извлечения всеобхватно отразяват наличните пътни знаци към момента на ПТП, включително тези, които са задължавали подсъдимият не само да спре, но и да пропусне управляваните от пострадалия К. и свидетеля Ю. два леки автомобила, защото те са се движили по пътя с предимство (главен път І-7 в посока [населено място]-[населено място]) и видно от обясненията на подсъдимия са били възприети от него, като обективната възможност за своевременното им възприемане е потвърдена и от заключенията на тройната и петорната АТЕ при изчисление разстоянието на откритата за дееца видимост и то в най - благоприятния за него вариант. Иначе казано, не може на база превишена скорост, каквото нарушение не се установява да е допуснато от пострадалия К. като водач на лекия автомобил „Мерцедес“, да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат и неизясняване на относимо към приложението на чл.15 от НК обстоятелство, както настоява защитникът. От съвпадащите заключения на тройната и петорната АТЕ е установено по категоричен начин, че управляваният от пострадалия К. лек автомобил е бил със скорост на движение 88,85 км/ч, която е в границите на разрешената за пътния участък. Това опровергава довода на защитата за допуснато от пострадалия К. нарушение на режима на скоростта, което да е съпричинило настъпването на ПТП. Такова съпричиняване от страна на пострадалия К. е установено от въззивния съд на други две основания. Първо поради неизпълнение на задължението му по чл.20, ал.2 от ЗДвП да спре и да намали, за да предотврати възникналата опасност от неправомерно пресичащия кръстовището товарен автомобил, за което пострадалият е имал обективна възможност предвид установената от свидетелските показания и потвърдена от експертните изследвания отлична видимост на разстояние, което е повече от два пъти по-голямо от опасната му зона за спиране. По аргумент от цитираното в обжалваното решение ТР №106/1983 г. ОСНК на ВС и липсата на адекватна реакция от пострадалия, правилно въззивният съд е приел, че с поведението си като водач на МПС той е съпричинил вредоносния резултат. На второ място, съпричиняване е отчетено и поради допуснатото от пострадалия К. нарушение на изискването в чл.137а, ал.1 от ЗДвП да ползва обезопасителен колан, с какъвто безспорно между страните управляваното от него МПС е било оборудвано и което съгласно медицинското експертно изследване също има пряко отношение към смъртния резултат с оглед особеностите на причинените му от ПТП травми (вж. СМЕ - л.104, т.1 от ДП). Това опровергава довода в касационната жалба, че въззивният съд не е дал отговор на поставения въпрос за съпричинителско поведение на пострадалия К. на основание, че същият не е използвал обезопасителен колан. Освен това даденият отговор е съответен на искането на защитата. Обстоятелството, че пътят е републикански, не намалява значимостта на изисканата от въззивния съд справка от Областно пътно управление – Силистра, както счита касаторът, тъй като съгласно чл.29 и чл.30, ал.1 и ал.2, т.4 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция "Пътна инфраструктура" (обн. ДВ, бр.100/2009г., последно изм. ДВ, бр.70/2020г.) същото е специализирано териториално звено на АПИ, което набира, поддържа и актуализира информация и подробна пътна база с данни за текущото технико-експлоатационно състояние на републиканските пътища на територията на област Силистра. С оглед нормативно установените правомощия и специална компетентност на областните пътни управления в страната, несъстоятелно се оспорва надеждността на предоставената от ОПУ- Силистра информация за наличните пътни знаци. Претендираното от защитата връщане на делото за допълнително следствие във въззивния съд, при което същата информация да се изиска от АПИ, е неоснователно и априори безпредметно поради отразеното в самата справка от съответното областно пътно управление, че едно от приложенията към справката са извадки за наличните пътни знаци към датата на ПТП от уеб системата на АПИ - „Lima“ (л.51 от въззивното дело) . Оспорването на заключенията на тройната и петорната АТЕ касационният жалбоподател аргументира с взаимноизключващи се доводи. От една страна изразява съмнение в правилността на двете заключения, а от друга оспорва назначаването на петорна АТЕ „без да са изразени каквито и да било съмнения по отношение на обосноваността на първото заключение“ (вж. стр.4 от касационната жалба). Така или иначе резултатите от двете експертни изследвания съвпадат относно механизма и причините за ПТП и са категорични, че инициален е бил ударът между лекия автомобил „Мерцедес“ и товарната композиция, а не между Мерцедеса и лекия автомобил „Киа“, както се сочи в касационната жалба. Поради това е безпредметно изключването на второто заключение поради това, че петорната повторна АТЕ експертиза е била назначена без процесуално основание. Несъстоятелен е и упрекът към въззивния съд относно неназначаването на друга „разширена“ повторна АТЕ с участие на вещи лица, които не са участвали в тройната и петорната АТЕ, тъй като посочените в касационната жалба аргументи не обосновават основанията по чл.153 от НПК за уважаване на претендираните допълнитени доказателствени усилия. Възприетите от съдилищата експертни заключения ведно с изключително подробните и научнообосновани разяснения на вещите лица в съдебно заседание пред първоинстанционния съд дават ясен и категоричен отговор не само за релевантните факти съобразно фактическа рамка на обвинението, но и на всички допълнителни въпроси, поставени от защитата при непосредственото изслушване на вещите лица пред съда, които впрочем напълно съвпадат с поставените понастоящем въпроси в касационната жалба и на които на л.9-12 в обжалваното решение е даден еднозначен, задълбочен и законосъобразен отговор, който се споделя от настоящата инстанция. Следва да се посочи на касатора, че експертизата по своята характеристика е особен способ за събиране на доказателства – тя не е нито доказателство, нито доказателствено средство. Чрез нея, използвайки специалните знания на експерти от определена област на науката и техниката, се правят изводи от едни известни по делото факти за други, които не са известни и за които именно са необходими специалните знания на експертите. В случая са налице три експертни заключения (на оспорените в касационната жалба тройна и петорна АТЕ и отделно на назначената от първонстанционния съд комплексна СМАТЕ), които съдържат аналогични, изчерпателни, подробни и аналитични изводи, логично мотивирали съдебните състави да направят своите фактически изводи относно механизма на ПТП и причините за възникването му въз основа на експертно установеното в тези заключения, доколкото не са налице основателни съмнения в компетентността на вещите лица от състава на съответните експертизи, които безспорно имат специални знания в различни научни области и видно от изследователската част на заключенията са ги обосновали с установени по съответния процесуален ред обективни находки от конкретното ПТП. Трите заключения категорично изключват твърдяната от защитата първоначалност на удара между двата леки автомобила (Мерцедес и Киа), както и съпричастността на водача на Киата към настъпване на вредоносните последици, поради което настоящата инстанция намира за несъстоятелен упрека към въззивния съд по повод оценката на което и да от заключенията на вещите лица. Чрез събраните във въззивното следствие допълнителни писмени и гласни доказателства от служебно изисканата справка от ОПУ-Силистра и показанията на водача на Киата - свидетелят Р. Ю., в условията на устност и непосредственост, апелативната инстанция е произвела допълнителни основания да не се съгласи с оспорването на експертните изводи и да отхвърли тезата на защитата по аналогично поставените в касационната жалба въпроси за липсата на ограничение на скоростта на движение на водачите по пътя с предимство, както и кои две от трите МПС са се ударили първоначално. При това положение решението на въззивния съд да постави именно трите експертни заключения в основата на своите фактически изводи не може да търпи процесуален упрек. Макар тези заключения да не въвеждат доказателства в процеса, те дават на съда експертни изводи, които в случая съвпадат и същевременно се потвърждават от останалата доказателствена съвкупност. Следователно съдът е в правото си да възприеме именно тези експертни изводи и въз основа на тях да изгради фактическите си констатации и да направи заключение относно авторството, механизма и причините за произшествието. Поради това доводът на защитата на подсъдимия за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно формирана воля на решаващите съдилища, е необосновано и следва да бъде оставено без уважение. Конкретно на въпроса по какъв начин разстоянието между управлявания от пострадалия К. лек автомобил „Мерцедес“ и лекия автомобил „Киа“, който управлявал свидетелят Ю., се е увеличило, след като последният се е движил с по-висока скорост и в поредност - след Мерцедеса, вещите лица разбираемо са разяснили, че след получената деформация в предната част на лекия автомобил „Мерцедес“ от първоначалния във времево отношение удар между него и управляваната от подсъдимия товарна композиция, автомобилът не е преустановил движението си, а е отскочил с придвижване назад и точно тогава лекият автомобил „Киа“ го е ударил в задната му част, под ъгъл около 40 градуса (л.286, т.2 от НОХД №80/2020г. на ОС-Силистра). Това обяснява спорната, според защитата, дистанция между тях. По-важно е обаче, че поради доказания по несъмнен начин (с научни методи и математически изчисления) „инициален удар“ между лекия автомобил „Мерцедес“ и товарната композиция, както и експертно установената причинна връзка между него и настъпилите вредни последици, дистанцията между Мерцедеса и лекия автомобил „Киа“ се явява напълно ирелевантна за причинения съставомерен резултат, както правилно е посочил въззивният съд. За разлика от вещите лица от АТЕ, които са обосновали заключенията си с подробно изброените в мотивите на въззивното решение обективни находки, фиксирани в огледния протокол и фотоалбума към него, включително с конкретните поражения върху трите МПС и данните от медицинските експертни изследвания, както и с неопровержими научни закономерности, касационният жалбоподател се позовава на „съмнителни и неуточнени данни относно местоположението на л.а. Киа след инцидента“ и прави експертни изводи, за които за разлика от вещите лица няма специални знания и компетентност. Относно Киата вещите лица изрично са заявили пред съда, че действително липсват категорични данни за местоположението й след удара с Мерцедеса, но позовавайки се на незадействалата се въздушна възглавница на Киата и приетите международни стандарти за скоростта на движение, при която тя задължително би се задействала, ако твърдението на касатора беше вярно, и като са изходили от наличните деформации по трите МПС, изследвайки с научни методи до сантиметри къде би се намирало всяко МПС съобразно поддържаната от защитника хронология на ПТП, вещите лица категорично са изключили защитната теза за развитието и причините за ПТП. Същевременно убедително са защитили приетото от съдилищата фактическо положение, че ударът между двата леки автомобила е бил последващ (след като лекият автомобил „Мерцедес“ се е ударил челно в задната част на товарната композиция) и че този втори удар между двата леки автомобила няма отношение нито към настъпилите вредни последици, нито към удара между управляваните от подсъдимия К. и пострадалия К. МПС, който е бил „инициален“. Поради това не отговаря на съдържанието на обжалваното решение твърдението, че въззивният съд е оставил без задълбочена проверка и анализ последователно поддържаната основна теза на защитата, че ударът между лекия автомобил „Мерцедес“ и лекия автомобил „Киа“ е предхождал удара между Мерцедеса и товарния автомобил, управляван от подсъдимия. За да не се съгласи със защитата, освен заключенията на двете АТЕ, въззивният съд е възприел аналогичното заключение на комплексната СМАТЕ, назначена от първоинстанционния съд, което също потвърждава, че ударът между двата леки автомобила е бил с неголяма сила и е станал след удара на Мерцедеса в полуремаркето на товарната композиция. Според назначената в първоинстанционното съдебно следствие комплексна експертиза ударът между двата леки автомобила „не е имал съпричиняваща роля за травмите на М. К. и А. А., тъй като техните травми са получени при удара на „Мерцедес“-а в полуремаркето“ (вж. л.445, т.2 от НОХД №80/2020г. на ОС-Силистра). В заключение следва да се приеме, че въззивният съд не е оставил необсъден нито един от наведените от защитата релевантни доводи, включително тези, които се сочат в касационната жалба. Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от съдилищата по реда и със средствата предвидени в НПК, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и искането за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд не може да бъде удовлетворено. Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция. Като е заключил, че настъпилото ПТП и последиците от него, макар и съпричинени от един от двамата пострадали, а именно от водача Карани, са резултат и от действията на подсъдимия като водач на товарната композиция и конкретно на отнетото от него предимство по смисъла на чл.50, ал.1 от ЗДвП и чл.46, ал.2 от ППЗДвП на движещия се по главен път с предимство лек автомобил „Мерцедес“, който управлявал пострадалият К., законосъобразно въззивният съд е намерил, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъплението, предмет на обвинението. Правилно е и предприетото от въззивната инстанция оправдаване на подсъдимия по обвинението за нарушение на чл.104, ал.1 от ППЗДВ предвид подзаконовия произход на посочената разпоредба и невъзможността за едновременното й приложение с установяваща идентично правило за движение законова разпоредба от по-висока степен (тази по чл.50, ал.1 от ЗДвП, с която едновременно е обвързана бланкетната диспозиция на съответния състав за извършеното от подсъдимия престъпление по транспорта). При това положение искането на касатора за оправдаване на подсъдимия е несъответно на закона и на установените фактически положения и правилно е отхвърлено като неоснователно от предходните съдебни инстанции. Не е вярно, че въззивният съд не е анализирал възможността пострадалият К. като водач на лекия автомобил „Мерцедес“ „да заобиколи намиращата се в кръстовището цистерна“. Действително от протокола за оглед на местопроизшествието и експертните изчисления се потвърждава възможността за такова безпрепятствено заобикаляне на неправилно пресичащата кръстовището товарна композиция предвид, че мястото на удара й с управлявания от пострадалия К. лек автомобил е на около 2,17 метра от десния ръб на лентата за движение, при широчина на платното около 3,50 метра и установена широчина на Мерцедеса от 1,79 метра, които са предпоставяли достатъчно разстояние лекият автомобил да премине свободно вместо да се врязва в цистерната. На този защитен довод въззивният съд е дал изричен и ясен отговор, като правилно го е отхвърлил като несъстоятелен и необосноваващ допълнително основание за завишаване степента на съпричиняване от пострадалия, ерго смекчаване отговорността на подсъдимия, тъй като опасността за последния е възникнала в по-ранен момент и в хипотезата на дължимо съгласно чл.20, ал.2 от ЗДвП поведение, а именно задължително спиране за предотвратяване на опасността от ПТП, а не заобикаляне. Впрочем такъв прочит на закона от страна на защитата не държи сметка, че необходимо условие за укоримостта и съпричиняващия ефект от липсата на такова поведение от пострадалия се явява опасността да не може да бъде предотвратена от него по предвидените в чл. 20, ал. 2 ЗДвП начини, а именно чрез намаляване на скоростта и/или спиране на моторното превозно средство (вж. т.4 от ТР №106/1983г., ОСНК на ВС). Поради това и като е съобразил експертно потвърдената обективна възможност пострадалият К. да намали скоростта и да спре, което би предотвратило в случая ПТП, правилно въззивният съд не е отдал правно значение на непредприетото от него заобикаляне на товарната композиция. Освен това законодателят не е предвидил като допълнителна предпоставка за нарушение на въпросните правила за преминаване през кръстовището положителната преценка от страна на подсъдимия на скоростта, с която са се движили двата леки автомобили по пътя с предимство. Още повече, че тези две МПС са се движили с разрешена скорост и съгласно чл.50, ал.1 от ЗДвП подсъдимият е бил длъжен да ги пропусне (независимо с каква скорост се движат) само на основание, че са се движили по пътя с предимство и този обективен факт е бил съзнаван от него. Не може да бъде споделен и доводът на касатора, че извършеното деяние е „случайно” по смисъла на чл. 15 от НК. Случайното (невиновното) деяние се отличава от непредпазливото по това, че деецът не съзнава конкретната възможност за настъпването на общественоопасните последици, като няма задължение и да ги предвиди. Ударът за подсъдимия би бил случаен при друго развитие на фактическата обстановка, включително ако действително е нямал видимост към пътя с предимство и движещите се по него автомобили, в това число управлявания от пострадалия Мерцедес, но случаят не е такъв. Фактическото твърдение в касационната жалба, че не е могъл да възприеме движещите се по пътя с предимство МПС поради конкретното местоположение на знака „Стоп“ (Б2) е отречено от събраните по делото доказателства, налагащи категорично една версия за протеклите събития и тя е описана във въззивния съдебен акт. За да е налице случайно деяние за подсъдимия, поведението му е следвало да бъде изцяло правомерно, без нарушения на правилата за движение по пътищата, а обективните пътни условия да са налагали той да не е могъл или да не е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносните последици. В случая, макар да е спрял пред знак Б2, той не се е съобразил с диспозицията на правилото по чл.50, ал.1 от ЗДвП и с втората част на диспозицията на чл.46, ал.2 от ППЗДвП, а именно след спирането пред знак Б2 е възстановил движението си, като е потеглил в посока пресичане на кръстовището без да пропусне ППС, които са се движили в този момент по пътя с предимство, в това число и управляваният от пострадалия К. лек автомобил, както са го задължавали посочените правни норми. Следователно подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на вредоносните последици – смъртта на водача Карани и телесните повреди на неговия спътник в автомобила – А. А.. Както вече се изтъкна, законът изисква безусловно пропускане на движещите се МПС по пътя с предимство, без значение дали са с превишена скорост, поради което обоснованата в касационната жалба теза, че подсъдимият не е могъл от „такова огромно разстояние да установи скоростта на движение на двата автомобила, за да може същият да спре и да ги пропусне“, не дава основание за различни правни изводи особено като се съобрази установеното по категоричен начин от предходните инстанции, че и двата леки автомобила са се движили с разрешената за пътния участък скорост. Предвид всичко изложено до тук, материалният закон е приложен правилно и при наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав на чл.343, ал.4, във вр. ал.3, б.б, във вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, във вр. чл.342, ал.1 от НК, законосъобразно деецът е бил признат за виновен и осъден. Неоснователен е и доводът в касационната жалба за явна несправедливост на наложените наказания. При условията на чл.55 от НК на подсъдимия са наложени кумулативно две наказания: лишаване от свобода за срок от две години и седем месеца, чието изтърпяване е отложено по реда чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от четири години, и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. При така определените наказания (под минималния предвиден в закона размер за наказанието лишаване от свобода и само с пет месеца над срока на основното наказание за наказанието по чл.343г - лишаване от право да управлява МПС), застъпеното становище в касационната жалба не може да бъде споделено, защото наложените наказания се явяват съответни на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите обстоятелства, правилно преценени от съдилищата като многобройни. Касационната жалба съдържа твърдения, че въззивният съд не е отчел адекватно съпричиняването от страна на пострадалия К. и не е дал отговор на поставения въпрос за липсата на обезопасителен колан от страна на починалия водач, което е изцяло невярно. На л.14 от обжалваното решение въззивният съд изрично е установил това нарушение от пострадалия и го е обвързал с извода си за съпричиняване на вредоносния резултат, което адекватно е отчел като основание за определяне на наказанието с привилегията по чл.55, ал.1,т.1 от НК - под най-ниския предвиден в закона предел. Именно поведението на пострадалия водач и реализираните от него нарушения на правилата за движение със съобразена скорост и неизползване на обезопасителен колан, също в пряка причинна връзка с възникналото ПТП, съществено е рефлектирало при формиране на решението на въззивния съд да потвърди определянето на наказанията по реда на чл.55 от НК. В този смисъл съпричиняването на резултата от страна на пострадалия К. съвсем не е било подценено от инстанциите по същество, както се твърди от касатора. При индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания предходните инстанции са отчели всички смекчаващи отговорността обстоятелства, а именно - чисто съдебно минало на дееца, трудовата му ангажираност, законосъобразно поведение при работата му в областта на транспорта в контекста на добрите характеристични данни като водач на МПС, ангажираността му като родител, съпричиняването от страна на пострадалия Карани и продължителността на наказателното производство. Не са налице смекчаващи обстоятелства, които да са игнорирани от съдилищата, или тяхната относителна тежест да се оказва подценена, за да се оправдае исканото допълнително редуциране на наложените наказания. Същевременно въззивният съд е отчел адекватно наличието на отегчаващи обстоятелства: повече от една съставомерни средни телесни повреди и една лека телесна повреда на пострадалия А., който получил охлузвания и счупвания на два крака, ръка и глезен и се лекувал един месец в болница, включително оперативно – л.254, т.2 от НОХД №80/2020г. на ОС-Силистра, както и причинените несъставомерни имуществени вреди от пораженията на трите МПС, които самостоятелно изключват допълнително намаляване на наложените кумулативни наказания. Твърденията в касационната жалба за евентуални тежки последици за семейството на подсъдимия от наложеното наказание три години лишаване от право да управлява МПС предвид, че същият работи като международен шофьор, не могат да мотивират исканото от защитата намаляване поради отчетените отегчаващи обстоятелства и с оглед факта, че първоначалната причина за възникналото ПТП е именно допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за преминаване през кръстовище във връзка с отнетото от него предимство, което е грубо нарушение на правилата за движение по пътищата и е предпоставило извършеното впоследствие нарушение от пострадалия Карани и тежкия съставомерен резултат. Поради това и като се съгласява с предходните съдебни инстанции, че подсъдимият е извършил деянието при по-тежката форма на непредпазливата вина – самонадеяност, която разкрива по-висока степен на обществена опасност на деянието и дееца спрямо извършените аналогични деяния поради небрежност, настоящата инстанция намира, че двете кумулативни наказания са отмерени законосъобразно и справедливо, в пълно съответствие с целите, регламентирани в чл. 36 НК и принципа, установен по чл. 35, ал. 3 НК, поради което и не съдържат характеристиките на явната несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. Законосъобразно е и приложението на института на условното осъждане по чл. 66 НК, предвид наличието на всички материалноправни предпоставки и съобразно преценката на предходните инстанции, че за реализиране целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК и за поправянето и превъзпитаването на дееца не се налага наказанието да бъде ефективно изтърпяно.Изпитателният срок е отмерен в законосъобразен и справедлив размер. По изложените съображения и като намери, че не са налице претендираните касационни основания, ВКС, в настоящия си състав прие, че жалбата на защитника на подсъдимия К. е неоснователна, което налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. Предвид горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 91 от 29. 10. 2021 г., постановено по ВНОХД № 165/ 2021 г. по описа на Апелативен съд - Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: