Р Е Ш Е Н И Е № 121 Гр.СОФИЯ, 08.03. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря НАДЯ ЦЕКОВА В присъствието на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА - К.Н.Д. 12/11 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Постъпило е искане от осъдения Д. И. И. по Н.О.Х.Д. 487/09 г.по описа на РС-Берковица /БрРС/, В.Н.О.Х.Д.89/10 г.по описа на ОС-Монтана /МОС/, с което се иска да бъде възобновено посоченото наказателно производство. Сочат се касационните основания по чл.348, ал.1,т.1-3 НПК. Иска се преквалифициране на деянието в такова по чл.132 НК, освобождаване на осъдения от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба и намаляване размера на присъдения граждански иск. В съдебно заседание пред ВКС искането се поддържа, като за това се изразяват съображения от защитника на осъдения, упълномощен по съответен ред-неговата майка. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно. Такова е и становището на повереника на конституирания в хода на производството частен обвинител и граждански ищец, представящ в съдебно заседание писмено възражение срещу искането за възобновяване. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането с изтъкнатите в него доводи, като съобрази мненията на страните, изразени в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящата процедура, намира за установено следното: Присъдата на РС-Берковица е влязла в сила с постановяване на второ-инстанционното решение-15.06.10 г., а искането е постъпило на 14.12.10 г. Следователно, последното е подадено в предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок, активиращ производство пред ВКС по реда на чл.422,ал.1, т.5 НПК и е допустимо. По същество погледнато, искането е неоснователно. За да може да отговори на проблемите, поставени по сезиращия настоящата инстанция правен документ, върховната инстанция по наказателни дела следва да извлече релевантните за настоящата процедура фактори, които е допустимо да бъдат обсъждани. Състоятелна е тезата на повереника на частния обвинител и граждански ищец, че разборът на искането навежда на извод, че осъденият по същество дава обяснения и насочва вниманието на ВКС към начина, по който на него му се ще да бъдат третирани доказателствените материали. Идентичен е подходът на защитника му в съдебно заседание. Трябва да се заключи,че по искането не се излагат аргументи в какво се състои превратността на доказателствената преценка на БрРС и МОС при достигане на процесната фактология на престъпната дейност, за да се формулира извод за процесуално нарушение от категорията на съществените, довело до неправилна преценка на материалния закон, а се декларират необходими за възприемане факти. ВКС е съд по правото и може да се произнася в рамките на възприетите от долустепенните съдилища фактически обстоятелства, освен ако не е сезиран с правдиви доводи за произволен анализ на доказателствата, довел до опорочаване на съдебната воля при приемане на фактите, а и при тяхната правна оценка. В конкретния случай долустепенните съдилища са обмислили в цялост събрания по делото доказателствен материал и са му дали вярна фактологическа интерпретация. Различните виждания на свидетелите за поведението на пострадалия с чашата от една страна, а от друга- искането му да играе на канадска борба с осъдения, не повлияват върху крайната преценка. Това поведение може да е подразнило в житейски смисъл И., с оглед припомняне на действията на собствения му родител в пияно състояние /както твърди защитникът-майка в съдебно заседание пред ВКС/, но това не значи, че неговата степен на дразнение и праг на поносимост определят наказателноправната квалификация, без значение за наличие или не на правните параметри на претендираното афектно състояние. Освен това осъденият също е бил видимо пиян /по мнението на свидетелите/. ВКС дава последното изявление с пълно разбиране за състоянието на всички в новогодишната вечер, когато е станало процесното деяние. Тогава е разбираема употребата на алкохол и осъденият не бива да изисква съобразяване на останалите със собствените му виждания за това как следва да става това. Ако неговите критерии не биха били попълнени от държанието на другите и в частност на потърпевшия, видно от доказателствения материал той е бил свободен да се освободи от тяхната, респективно от неговата, компания. Предвид изтъкнатото дотук, следва да се вземе отношение по релевантния за това производство въпрос за приложение на правото, на база възприетата от долустепеннните съдилища престъпна фактология. За да е налице нанасяне на телесна повреда при условията на чл.132 НК /същото важи и за убийство при условията на чл.118 НК/, деецът трябва да действува в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия по един от легално указаните в посочената законова разпоредба начини-тежка обида, клевета и т.н. В този смисъл е правилна корекцията на тезата на БрРС от страна на МОС. Вярно е,че в случаи като обсъждания съдът е изправен пред преценка на фактически въпрос, основаващ се на доказателствата по делото, включително и касателно продължителността на състоянието на силно раздразнение. Но също така е вярно, че съществува становище относно това какъв е необходимият доказателствен материал, на основа на който се обмисля наличието или не на състоянието на силно раздразнение. За да се стигне до извод за присъствие на предпоставките на разпоредбата на чл.132 НК, трябва да бъдат налице както правните критерии, визирани в закона, така и медицински такива. В тези случаи поведението на извършителя е в непосредствена причинно-следствена връзка с това на жертвата. Няма да се спори, че след като в частта по фактите и доказателствата е приета незначителност на искането за игра на канадска борба и поведението с чашата с питие от страна на потърпевшия, които в същински смисъл не могат да бъдат осмислени като провокиращо реакцията на осъдения поведение, може да се счете, че никое от тези действия не запълва съдържанието на някой от легално предвидените в закона случаи, формулиращи афектно състояние. Правилно е възприето, предвид генерален анализ на доказателствените материали от долустепенните съдилища, включително и изминалото време от действията на жертвата до причиняване на нейното увреждане, че не може да иде реч за противозаконно действие, единственото възможно от легалните такива при състояние на силно раздразнение, от което да настъпят или да е било възможно да настъпят тежки последици за дееца или за негови ближни. Конкретно поведението с чашата би могло да се обмисля и на друга плоскост. В границите на настоящите географски ширини лисването на концентрат от чашата на жертвата по посока на осъдения, би могло да се приеме за равностойно на тежка обида по смисъла на чл.132 НК. Посоченото действие представлява извършване на нещо унизително за достойнството /разпоредбата на чл.146,ал.1 НК предвижда алтернативност на честта и достойнството/ на дееца, в негово присъствие. По този начин в съзнанието на осъдения би се явила накърнена самооценката за неговата собствена значимост и житейски принципи. И тъй като унизителният характер на казаното или извършеното се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване,а за наказателно-правната оценка са ирелевантни личните възгледи на лицето, към което се отправя обидата, трябва обезателно да се спомене, че лисването на чаша с питие по посока на определено лице, се счита за тежка обида по всички наказателноправни оценъчни стандарти,ако не става дума за шега или игра. Казаното е по принцип и допълва още един щрих на разсъждения, ако фактологически буквално бе прието от съдилищата такова поведение на пострадалия спрямо осъдения,както по същество се иска. Данни за това обаче няма и в този смисъл са законосъобразни разсъжденията на БрРС и МОС. Изливането на чашата с концентрат на пострадалия е по-скоро в резултат на неговото желание да вдигне наздравица с осъдения и на некоординираните действия на двамата по станалото, за всекиго от тях със собствени подбуди. По-нататък,за да е налице състояние на силно раздразнение и деецът да действува в такова състояние- чрез внезапно вземане на решението и преминаване към изпълнението му- съгласно трайната съдебна практика съзнанието на извършителя трябва да е овладяно от чувствата в такава степен, в която възможността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си, е намалена значително, без той да е лишен от нея. Тази преценка на стеснение на съзнанието се извършва на основание изводи, направени в психолого-психиатричен аспект, а не единствено на основание казаното от дееца и видимите от очевидци признаци, които биха могли да се трактоват като афектно състояние /те могат да бъдат и имитационни/. Като при това вещите лица включват в своето изследване и посочените различни доказателствени средства. Казаното е така, защото състоянието на силно раздразнение по смисъла на наказателния закон се преценява на фона на психолого-медицинското обмисляне на състоянието на физиологичен афект. При изследването на този въпрос се дава отговор дали е стеснено съзнанието на едно лице в психолого-психиатричен смисъл, за което са необходими специални знания. Отделен е въпросът, че решаващият орган може да не се съгласи с изводите на експертното заключение. Но трябва да обясни защо. Отделен е въпросът, че може да бъде констатирано наличие на психолого-медицинските критерии на физиологичен афект у едно лице, а да не се наблюдават правните параметри на състоянието на силно раздразнение. Може и обратното, когато винаги се отчита провокативното поведение на самия потърпевш. В последните два случая специфичните обстоятелства, преценени в контекста на конкретната фактология, могат да бъдат осмисляни при определяне на наказанието. В конкретния казус и първостепенният, и второстепенният съд са имали предвид изводите по психологическо експертно заключение, отчитайки го неправилно като психиатрично такова. По този начин те не са дали адекватно оценяване на психическото състояние на дееца. Вярно е, че според заключението на психолога, И. е бил засегнат и ядосан, че подканите на пострадалия е приел като лично заяждане с него, в резултат на което и след алкохолна употреба е реагирал емоционално в състояние на раздразнение. Но също така е вярно, че изложеното дава единствено психологически характеристики. Липсват данни за психически особености, защото решаващите съдилища не са съобразили необходимостта от определянето на експерт-психиатър, с оглед даване отговор на такива въпроси. Казаното дотук има за цел да даде разяснения по принцип, които трябва да бъдат обмисляни в хода на решаване на дело като процесното. Както вече бе отразено, липсват данни да се приеме наличие на правните параметри на афектното състояние и да се стигне да незаконосъобразно приложение на материалния закон. Затова, нито има смисъл настоящата инстанция да разсъждава на плоскостта на преквалификация на деянието като такова по чл.132 НК със следващите в тази връзка последици за производството директно пред ВКС; нито е нужно да се възобновява наказателното производство, да се отменят съдебни актови и делото да се връща за ново разглеждане, за законосъобразно попълване с принципно релевантен експертен материал по повод състояние на силно раздразнение. По отношение на претенциите по искането за възобновяване- за намаляване на наложеното на осъдения наказание и за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди- липсват каквито и да са конкретни съображения за това и ВКС не намира основания за корекции. Що се касае до наложеното наказание, по искането се твърди,че не били отчетени установените по безспорен начин смекчаващи отговорността обстоятелства. От една страна не е изтъкнато какво конкретно има предвид искателят, а от друга, видно от мотивите към оспорваните съдебни актове, съдилищата са разсъждавали изцяло на полето на благоприятстващи осъдения несъставомерни субективни елементи. Казаното се отнася в изключителна степен и за отчетеното поведение на пострадалия. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Д. И. И. за възобновяване на Н.О.Х.Д.487/09 г.по описа на РС-Берковица, В.Н.О.Х.Д. 89/10 г.по описа на ОС-Монтана. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/