Р Е Ш Е Н И Е №22 гр. София, 10 февруари 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и девети януари двехиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ:МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Мира Недева при участието на прокурора ДИМИТЪР ГEНЧЕВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 12 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано въз основа на постъпили жалби от упълномощените защитници на подсъдимия П. М. Т. – адв.И. И. и адв. Д. М. против въззивно решение № 24/16.11.2015 г., постановено по внохд № 26/2015 г. по описа на Военно апелативния съд. В жалбите са наведени всички касационни основания по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК, които са подкрепени със сходни доводи, което позволява те да бъдат разгледани едновременно. В тях е изразено несъгласие с изводите на съда относно авторството на инкриминираните деяния. Според защитниците тези изводи са направени в разрез с правилата за оценка на събраните по делото доказателства. Посочено е, че предходните съдилища изцяло са кредитирали показанията на свидетеля редник И., без заявеното от него да е подложено на критичен анализ с оглед качеството му на пострадал от престъпленията, като при оценъчната дейност на съдебните състави не е търсена и не е намерена логическата връзка и взаимната обусловеност на отделните доказателствени източници, не са преодолени противоречията между тях, което е довело до опорочаване на вътрешното убеждение на първоинстанционния и на въззивния съд. Изразено е становище, че военно-апелативният съд не е изпълнил изискването на чл.305 ал.3 от НПК, като не е посочил кои обстоятелства приема за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. Претендира се въззивният съдебен акт да бъде отменен и при условията на алтернативност подсъдимият да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. В съдебно заседание подсъдимият П. Т. - лично и чрез защитниците си - адв.И. И. и новоупълномощения защитник адв. Е. П., поддържат депозираните жалби и молят същите да бъдат уважени по наведените в тях доводи. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила. Частният обвинител и граждански ищец И. И., въпреки предоставената му от съда възможност не се явява и не взема становище по жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 27/08.06.2015 г. по нохд № 27/2015 г. на Военен съд – София, подсъдимият подполковник П. Т. е признат за виновен в това, че: - в периода 30.10.2012 г. до 26.02.2013 г. по време на пътуване от [населено място] за [населено място] и в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството му на военнослужещ – началник на областен военен отдел в [населено място] при Военно окръжие П., на два пъти – на 30.10.2012 г. и на 26.02.2013 г., е отправил обиди към подчинения му военнослужещ – редник И. И., при изпълнение на задълженията му по служба, поради което и на основание чл.378 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.371 б. „А” вр. с чл.26 ал.1 от НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода и обществено порицание. - на 19.12.2012 г. в [населено място], в качеството му на военнослужещ – началник на областен военен отдел в [населено място] при Военно окръжие П. е причинил на подчинения му военнослужещ – редник И. И., при изпълнение на задълженията му по военна служба лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание за период от около 7-10 дни, без разстройство на здравето, поради което и на основание чл.379 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.371 б. „А” вр. с чл. 130 ал.2 от НК е осъден на пет месеца лишаване от свобода. На основание чл.23 ал.1 от НК на подполковник Т. е определено едно общо най тежко наказание от шест месеца лишаване от свобода, към което на основание чл.23 ал.2 от НК е присъединено и наказанието обществено порицание, което е постановено да се изпълни, чрез обявяване на присъдата пред колектива на областния военен отдел [населено място]. На основание чл.66 ал.1 от НК определеното общо най-тежко наказание от шест месеца лишаване от свобода е отложено за изпълнение с изпитателен срок от три години. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец сумата от по 1 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди за всяко едно от двете престъпления, ведно със съответната законна лихва от датата на извършване на инкриминираното деяние до окончателното им заплащане, като до пълните предявени размери от по 10 000 лв. исковете са отхвърлени като неоснователни, както и 1 250 лв. разноски по производство – адвокатско възнаграждение за повереника. С присъдата в тежест на Т. са възложени направените по делото разноски в размер на 1 041 лв., като съдът се е разпоредил и с приложените по делото веществени доказателства. По протест на прокурор от военно окръжна прокуратура София за увеличаване на наказанията и по жалба на защитниците на подсъдимия е образувано внохд № 26/2015 г. по описа на Военно-апелативния съд. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда. Настоящият касационен състав намира, че военно-апелативният съд не е допуснал претендираните съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената си дейност. Спазени са правилата за формиране на вътрешното му убеждение. Мотивите към въззивното решение са съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл.339 ал.2 от НПК. От тях е видно какви факти са приети за установени, а те не се различават от приетите и от първоинстанционния съд, и въз основа на какви доказателства е станало това. Касационният съдебен състав не намира основание да не оцени като аналитични и убедителни съображенията на въззивния съд относно процесуалната годност и доказателствената достоверност на гласните доказателствени средства. Показанията на пострадалия свидетел – редник И. И. са съпоставени със заявеното от преките очевидци на случилото съответно на 30.10.2012 г. – д-р М. П. и на 26.12.2013 г. – цивилния служител Р. Ц., т.е не са допуснати нарушения при преценката на достоверността на гласните доказателствени средства. Действително изложените в тази насока от страна на въззивния съд съображения са бегли и схематични, но това се дължи на убедителните мотиви към присъдата от съдържанието, на които се установява, че всички събрани по делото доказателства са проверени относно тяхната достоверност, относимост и взаимна връзка. Показанията на пострадалия са съпоставени, не само със заявеното от свидетелите за случилото се непосредствено след инцидента на 19.12.2012 г., но и със заключението на назначената СМЕ и допълнителните такива. По този начин са преодолени всички съмнения в достоверността на заявеното от пострадалия най-вече относно осъществената спрямо него физическа агресия от страна на подсъдимия на инкриминираната дата. Не може да бъде възприето и изразеното в жалбите виждане от страна на защитниците за допуснато нарушение на разпоредбите на чл.281 ал.1 т.2 и ал.4 от НПК. В случая първоинстанционният военен съд е изпълнил възложените му от процесуалния закон задължения, като в проведените съдебни заседания на 25-26.05.2015 г. на свидетелите е предоставена възможността да бъдат изслушани и едва след това при наличието на визираните в процесуалния закон предпоставки, са прочетени показанията им, дадени по време на досъдебно производство, не само пред разследващия следовател, но и пред съдия. Действително от страните не е искано, а и те не са дали съгласие за прочитане показанията на свидетелите от досъдебното производство по реда на чл. 281 ал.5 от НПК, като съдът директно е използвал предоставената му от разпоредбата на чл. 281 ал.4 вр. ал.1 т.2 НПК процесуална възможност за приобщаване на заявеното от тях през разследващия орган, което не е представлява нарушение на процесуалните правила, още по-малко да е от категорията на съществените такива. Следва да се посочи, че в последвалите допълнителни разяснения пред съда свидетелите под формата на свободен разказ не само са потвърдили верността на казаното от тях на досъдебното производство, но и за пореден път са изложили всичко, което им е било известно. За установяване на съществените обстоятелства, включени в предмета на доказване, съдът се е основал и на други доказателства – показанията на самия пострадал и заключението на назначената СМЕ, с което не е нарушена забраната по чл.281 ал.8 от НПК осъдителната присъда да не се основава само на показания по реда на чл.281 ал.4 от НПК. Настоящият касационен състав не споделя и направеното от страна на защитниците възражение, че не са подложени на внимателна проверка показанията на свидетеля – д-р Л. – дежурният лекар от спешна помощ, която не била установила видими наранявания по главата и тялото на пострадалия непосредствено след инцидента на 19.12.2012 г. Обяснението за това се състои в заключението на назначената СМЕ и двете допълнителни такива, изготвени от вещото лице - съдебния медик д-р Я. К., който и в разясненията си пред съдебния състав при приемането на заключенията е категоричен, че в зависимост от индивидуалната устойчивост на тъканите на всеки човек при удар оток би могъл да се прояви в първите минути, а кръвонасядане – най-рано след 30 минути, един или няколко часа по-късно, дори на втория или на третия ден. При липсата на процесуални нарушения, в рамките на възприетите фактически положения касационната инстанция счита, че няма нарушение и на материалния закон. Инстанциите по същество са констатирали всички съставомерни признаци на престъпленията по чл. 378 ал.2 от НК и по чл.379 ал.2 от НК, както от обективна, така и от субективна страна. Направените възражения относно авторството на деянията - най-вече относно телесната повреда, не намират опора в събраните по делото доказателства. Възраженията са обсъдени внимателно и в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно, което се споделя изцяло и от касационния състав. Трудно би могло да се приеме, че Т. не е имал умисъл да причини телесна повреда на пострадалия с оглед прието нанасяне на четири удара с юмрук – три от които в областта на рамената и един в теменната половина на главата на военнослужещия редник. Въпреки че в жалбите е наведено и касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, относно явна несправедливост на наложените наказания не са изложени каквито и да било възражения. От страна на защитата тази претенция е обоснована с твърдението, че подсъдимият не е осъществил вменените му във вина престъпления. Макар изрично да не е отразено в присъдата, очевидно наказанията са индивидуализирани при условията на чл.54 от НК. Ясно са изложени конкретните относими обстоятелства за ангажиране на наказателната отговорност на Т., като наложените му наказания са определени при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. В случая не би могло да се приеме, че всяко от двете престъпления е с висока степен на обществена опасност. Въпреки това обаче, отчетените смекчаващи отговорността обстоятелства, както и липсата на отегчаващи такива не води до определянето на наказания на подсъдимия при условията на чл.55 от НК, тъй като смекчаващите отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито някое от тях е от изключителен характер. В този смисъл определените и наложени наказания лишаване от свобода, а и правилно определеното общо най-тежко такова, към което е присъединено и наказанието обществено порицание са в съответствие с целите, визирани в чл.36 от НК и в максимална степен ще съдействат за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия. С оглед на изложеното гражданските искове се явяват доказани по основание, като не е допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на присъдените обезщетения за неимуществените вреди, причинени от двете престъпления. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение и на основание чл. 354 ал.1 т.1 НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24/16.11.2015 г. по внохд № 26/2015 г. на Военно апелативния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: