Р Е Ш Е Н И Е № 214 София , 14.11.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева Петя Шишкова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 757/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба на повереника на Р. К. Б., конституирана като частен обвинител и граждански ищец, против решение № 205 от 21.05.2018 г. по внохд № 365/2018 г. по описа на Апелативен съд–гр. София. В жалбата се сочи, че атакуваното решение е явно несправедливо в наказателната и гражданската част, правната квалификация на деянието е сбъркана, тъй като се касае за убийство, извършено по особено мъчителен начин и с особена жестокост, а целият процес е опорочен поради грешки както в обвинителния акт, така и в следваната диференцирана процедура по глава двадесет и седма от НПК. С тези аргументи се отправят няколко искания – за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за неговото изменяване, като се увеличи размерът на присъденото в полза на касаторката обезщетение в претендирания с гражданския иск размер. В съдебното заседание пред касационната инстанция повереникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия възразява срещу основателността на жалбата, която преценява като процесуално несъстоятелна. Прокурорът пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.348, ал.1 от НПК, установи следното : Пернишкият окръжен съд с присъда № 18 от 20.12.2017 г. по нохд № 293/2017 г. признал подсъдимия Х. К. К. за виновен в това, че на 21.01.2017 г. в [населено място], в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия чрез тежка обида /псувня/, умишлено умъртвил Ф. К. Б., поради което и на основание чл. 118 във вр. с чл. 115 и чл. 58а от НК му наложил наказание четири години лишаване от свобода, търпими при общ режим и го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 116, ал.1, т.6 от НК за убийство, извършено по особено мъчителен начин за убития. Съдът приспаднал от срока на наложеното наказание времето, през което подсъдимият бил задържан в изпълнение на мярка за неотклонение в настоящия процес. Със същата присъда Х. К. К. бил осъден да заплати на Р. К. Б. сумата 70 000 лева, представляваща обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди от престъплението поради загубата на сина ѝ й – Ф. Б., ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на главницата. Съдът отхвърлил останалата част от гражданския иск до предявения размер от 400 000 лева. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд с решение № 205 от 21.05.2018 г. по внохд № 2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният окръжен съд бил сезиран от прокурора с обвинение с правна квалификация по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 във вр. с чл. 115 от НК - умишлено убийство, извършено по особено мъчителен начин за убития. На стр. 2 в обстоятелствената част на обвинителният акт държавният обвинител, след като описал причинените на пострадалия фрактури, травми и кръвонасядания, отбелязал, че „ всички те са били особено мъчителни за пострадалия и смъртта му е настъпила след продължителна агония ”. Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК. Подсъдимият признал изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и постановил осъдителна присъда с посоченото по-горе съдържание. В съдебното заседание прокурорът застъпил твърде непоследователна позиция. Отначало той заявил, че обвинява подсъдимия за престъпление по чл. 116, ал.1, т.6, пр.3 във вр. с чл. 115 от НК, но малко по-късно пледирал срещу тази квалификация, твърдейки, че трябва да отпадне обвинението за убийство по особено мъчителен начин и деянието се субсумира под текста на чл.115 от НК. Повереникът на частния обвинител, адвокат И., се солидаризирал с прокурора и наблегнал на необходимост от уважаване на гражданския иск в пълния му размер. Присъдата била обжалвана от подсъдимия и от повереника на Р. Б.. В жалбата си последният отправил искане за увеличаване на наказанието в рамките на предвидената от закона санкция по чл.115 от НК, като отпадне приложената от съда привилегирована норма на чл. 118 от НК. Въззивният съд внимателно изследвал процесуалната дейност на преходната инстанция и правилно съзрял нарушение на правилата за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т.2 от НПК. Очевидно е, че първостепенният съд не е съобразил доказателствените ограничения на производството по глава двадесет и седма от НПК и основното правило, че самопризнанието обхваща всички обстоятелства, посочени в обвинителния акт. Вместо това окръжният съд изложил съображения / правилни по същество/, че съдебно-медицинската експертиза не подкрепя данните за смърт след продължителна агония поради особено мъчителни травми и на практика игнорирал част от обвинението, върху която бил базиран правният извод за убийство в хипотезата на чл.116, ал.1, т.6, пр.3 във вр. с чл. 115 от НК . Този процесуален подход е изключен при развилата се диференцирана процедура, тъй като е възможен само при състезателен процес, какъвто не е проведен, както е отбелязала и въззивната инстанция. Констатираното нарушение не би могло да бъде отстранено със средствата на въззивния контрол чрез връщане на делото за ново разглеждане по реда на глава деветнадесета от НПК. Съгласно чл.335, ал.4 от НПК втората инстанция не може да отмени оправдателна присъда по ал.2 от същия текст, ако няма съответен протест от прокурора или съответна жалба от частен тъжител или обвинител. В конкретния казус няма въззивен протест, а въззивната жалба на частния обвинител изобщо не визира оправдаването по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 от НК. Изискването за съответност по смисъла на чл.335, ал.4 от НПК означава конкретни и изрични основания срещу атакувания първоинстанционнен съдебен акт. Тяхното съдържание има пряко отношение към въззивната проверка и предпоставя правомощията на въззивния съд . Така установеният процесуален стандарт е част от комплекс норми, защитаващи правото на защита на подсъдимия и не подлежи на ограничително тълкуване. Ето защо отправената едва с касационната жалба претенция на повереника на частния обвинител за приложение на чл.116, ал.1, т.6, пр.3 от НК е лишена от процесуално основание. Неоснователни са и останалите оплаквания на касатора на плоскостта на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Веднага следва да се отбележи, че въззивният съд не търпи упрек поради необсъждане на основанията за убийство с особена жестокост, тъй като тази квалификация напълно отсъства от повдигнатото обвинение. Несъстоятелни са и твърденията за предоверяване на обяснениятка на подсъдимия относно случилото се между него и пострадалия на 21.01.2017 г. Отново се налага препратка към следваната процедура по глава двадесет и седма от НПК, в която, след самопризнание на подсъдимия, не се извършва самостоятелен анализ на доказателствата и доказателствените средства извън преценката по чл.372, ал.4 от НПК. Позицията на частния обвинител не държи сметка както за спецификата на съкратеното съдебно следствие, така и за процесуалното си положение на акцесорен субект на процеса, който участва за да подпомогне наказателното преследване, осъществявано от прокурора, но не може да ревизира неговите параметри. В настоящия случай това означава, че касаторът не може да се позовава на обстоятелства извън обвинителния акт или да игнорира част от съдържанието му. На стр.2 от обвинителния акт прокурорът е отбелязал , че подсъдимият бил ядосан от поведението на пострадалия, който го напсувал , а на стр.3 изрично вписал , че К. е разбирал свойството и значението на деянието, но бил затруднен в ръководенето на постъпките си поради изпадане за сравнително кратък период от време в състояние на физиологичен афект на гняв. Предходната инстанция внимателно е проверила доказателствената обезпеченост на тези решаващи за делото фактически изводи съгласно чл. 372, ал.4 от НПК. Специално внимание е отделено на обясненията на подсъдимия, които са анализирани в общия контекст на доказателствената съвкупност и през призмата на експертната преценка на съдебната психолого-психиатрична експертиза. Правилно съдът е преценил, че не може да изключи данните, съобщени от подсъдимия, макар принципно обясненията му да имат и защитна функция. В тази връзка е проследена както тяхната логичност и последователност, така и подкрепата на съдържанието им от информацията, събрана с други доказателствени източници - показания на свидетели, данни от протоколи за оглед и експертното им интерпретиране. При отразените в обвинителния акт и защитени доказателствено обстоятелства за физиологичен афект в резултат на гняв, предизвикан от пострадалия с псувня, въззивният съд е приложил правилно закона, квалифицирайки извършеното по чл. 118 във вр с чл. 115 от НК. Несподелими са и възраженията срещу справедливостта на наказанието, аргументирани с твърдения за висока степен на обществена опасност на деянието. В тази връзка следва да се припомни, че степента на обществена опасност на престъплението намира отражение на първо място в санкционната част на регламентиращата го правна норма. В конкретния случай съдът не е допуснал незаконосъобразно нарушение на параметрите на предвиденото в чл.118 от НК наказание, редуцирано съгласно чл.373, ал.2 от НПК и чл.58 а, ал.1 от НК поради следваната процедура на съкратено съдебно следствие. При отмерването на обема наказателна принуда предходните инстанции са установили превес на отегчаващите над смекчаващите обстоятелства, който справедливо обусловил срок на лишаване от свобода над средния за този вид престъпление. Разсъжденията на повереника за „ нисък интелект ” и „ примитивност” на личността на подсъдимия като предпоставки за бъдеща престъпна дейност не кореспондират с правилата за определяне на наказанието, визирани в чл. 54 от НК, и въвеждат неприемливи за българската правна система критерии за оценка на обществена опасност на дееца. Per argumentum a contrario застъпената позиция означава високият интелект и образованост на дееца презумптивно да гарантират по-ниска степен на засягане на правнозащитените обществени отношения независимо от обективните параметри на престъпната дейност – дискриминационна теза, която не би могла да бъде поддържана. Обобщено, не е налице очевидно несъответствие между наказанието, наложено на подсъдимия от една страна и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства от друга. Санкцията не е явно несправедлива по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК и не дава основание за отмяна на решението и връщане на делото за нейното увеличаване. Личната загуба на гражданската ищца е обсъдена детайлно при определяне размера на дължимото обезщетение при съобразяване с установената съдебна практика и свързаната с нея територия на възмездяване на установените болки и страдания на близките на пострадалите. Отчетени са както данните за добри отношения между ищцата и нейния син Ф. Б., така и противостоящата им информация за тяхната спорадичност и дистанцираност. Присъденото обезшетение от 70 000 лева не е несправедливо и не подлежи на увеличаване по чл. 354, ал.2, т.4 от НПК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 205 от 21.05.2018 г. по внохд № 365/2018 г. по описа на Апелативен съд–гр. София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.