Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 11

гр. София, 22.06.2021 год.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 977 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. Т., в качеството му на синдик в производството по несъстоятелност на „Зенит-99“ ООД /в несъстоятелност/, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“, ул. „Богатица“ № 23, бл. АБВ, вх. „В“, ет. П, ап. 1, чрез пълномощника му адв. Р. Н.. Моли за отмяна на въззивното решение от 28.11.2019 год. по гр. д. № 1581/2019 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 14.06.2019 год. по гр. д. № 6504/2018 г. на Бургаския районен съд, поправено с решение от 02.09.2019 г. по същото дело. С тях е прието за установено по отношение на „Зенит-99“ ООД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика, че И. А. И. от [населено място], [улица], вх. „А“, ет. 6 е собственик на 1/2 ид. ч. от имоти с идентификатори *** и *** по кадастралната карта на [населено място], м. „С. М.“, с площи и за двата имота от по 1 100 кв. м., с трайно предназначение на територията и за двата – горска, и начин на трайно ползване – друг вид дървопроизводителна гора, при описаните граници и е осъдено ответното дружество да му предаде владението върху тези части от горните имоти. Приложената на л. 100 от първоинстанционното производство комбинирана скица на вещото лице към приетото заключение на техническата експертиза /Приложение № 1/ е обявена за неразделна част от решението.
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост с молба за отмяната му и вместо това исковете за собственост да бъдат отхвърлени. Изложени са съображения за липса на необходимата предпоставка за основателност на ревандикационния иск – ищецът да е собственик на имотите, с оглед действителността на разпоредителния акт в полза на ответното дружество, което според касатора обосновава извод за липса на легитимация за предявяване на исковете. Поддържа се и наличие на произнасяне извън пределите на предявения иск по чл. 108 ЗС, с оглед позоваването на съда на чл. 648 ТЗ без релевиране на защита на това основание от ищеца.
Ответникът по касационната жалба, ищец в производството – И. А. И., чрез пълномощника му адв. З. М., оспорва жалбата по същество, като счита за неоснователни твърденията за недопустимост на въззивното решение. Аргументира тезата, че при сделка по отношение на която са приложени разпоредбите на чл. 646 или 647 ТЗ, даденото от третото лице се връща. Доколкото даденото от ищеца, съгласно договора за доброволна делба, понастоящем се намира в масата на несъстоятелността и не е върнато, счита предявените искове за допустими, съответно основателни. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да се потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна – ответното дружество в производството по делото, отговаря на изискванията за редовност и е насочена срещу въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определение № 475 от 02.11.2020 г. в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос относно правното действие и последиците на исковете по чл. 646 и чл. 647 ТЗ за попълване масата на несъстоятелността и връщане в нея на даденото от несъстоятелния длъжник, и в частност дали след успешното провеждане на горните отменителни искове обявените за нищожни, респ. недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността сделки, сключени между несъстоятелния длъжник и третите лица, остават действителни и дали валидно обвързват страните по тях и третите лица.
Въпросът е обусловил решаващите изводи на съда, но не намира конкретно и еднозначно разрешение в съществуващата практика на ВКС. Акцентът на произнасяне в представените от касатора съдебни решения, включително и служебно известните на настоящия състав, не касае пряко вещните права на страните по сделките, обявени за относително недействителни в съдебно производство по специалните искове за попълване масата на несъстоятелността по чл. 646 и чл. 647 ТЗ.
Във вече установената практика на ТК на ВКС по реда на чл. 290 ГПК единодушно се приема, че разпоредбите на чл. 646 и чл. 647 ТЗ установяват специални способи за попълване масата на несъстоятелността. Чрез тях законодателят гарантира удовлетворяването на кредиторите съгласно законоустановената поредност /така наречените в литературата преферентни искове по чл. 646 ТЗ/, както и защитата на масата на несъстоятелността от увреждащите я безвъзмездни или неравностойни разпоредителни сделки и действия на длъжника /отменителните искове по чл. 647 ТЗ/ - решение № 224 от 18.12.2017 год. на ВКС по т. д. № 513/ 2017 год., II т. о. и решение № 140 от 27.05.2020 год. на ВКС по т. д. № 3106/2018 год., II т. о.
Исковете по чл. 646, ал. 1 ТЗ се разглеждат като специални отрицателни установителни искове, а тези по чл. 646, ал. 2 и чл. 647 ТЗ като конститутивни. Този извод се налага съобразно актуалната редакция на закона, след изменението със ЗИДТЗ, ДВ бр. 20 от 28.02.2013 год. С него се променя заглавието на чл. 646 ТЗ от „нищожност“ на „недействителност на действия и сделки“. Терминът „нищожност“ остава единствено в редакцията на чл. 646, ал. 1 ТЗ и продължава да навежда по-скоро на идеята за отрицателен установителен иск. Що се касае до останалите искове /чл. 646, ал. 2 и чл. 647 ТЗ/, в тях се визира недействителност по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността /като вид непротивопоставимост/, което от своя страна обуславя конститутивен характер на исковете.
Независимо от това, практическите последици от уважаването на тези искове в контекста на отношенията между несъстоятелния длъжник и неговия съконтрахент са разгледани общо от закона и намират изрична уредба в чл. 648 ГПК. Уважаването на който и да било от исковете представлява юридически факт с идентично правно значение за страните по сделката, пораждащ право за страната, понасяща негативните последици от обявяване на относителната недействителност, да поиска връщане на даденото посредством механизмите на чл. 648 ТЗ. В подобен смисъл - решение № 104 от 09.09.2019 год. на ВКС по т. д. № 1954/ 2018 год., II т. о., решение № 136 от 02.12.2010 год. на ВКС по т. д. № 242/2010 год., I т. о., решение № 143 от 09.08.2016 год. на ВКС по гр. д. № 195/2016 год., I г. о./.
В решение № 105 от 25.11.2009 год. на ВКС по т. д. № 90/2009 год., I т. о., е аргументирана тезата, че след като законодателят е предвидил като правна последица реституция на даденото, то по аргумент от чл. 648 ТЗ е налице транслативно действие, каквото действие прогласяването на относителната недействителност в общото гражданско право /чл. 135 ЗЗД/ няма. Правните белези, квалифициращи действието като нестанало, удовлетворяването – ненастъпило, обезпечението – неучредено, безвъзмездната престация – недадена и пр., сочат относителна недействителност, сходна с нищожността по чл. 26 ЗЗД при реституция на даденото, сходна с уредената в чл. 34 ЗЗД.
Към тази позиция се присъединяват и съдебните състави, постановили решение № 187 от 03.11.2009 год. на ВКС по т. д. № 135/2009 год., II т. о., решение № 104 от 09.09.2019 год. на ВКС по т. д. № 1954/2018 год., II т. о. и решение № 4 от 25.02.2021 год. на ВКС по т. д. № 2910/2019 год., I т. о. Съгласно приетото в тях, законодателят е приравнил правните последици по отношение на разменените престации по прогласените за недействителни сделки по чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ на правните последици при нищожните или унищожените сделки /чл. 34 ЗЗД/. Между страните по сделката и кредиторите на несъстоятелността нищожността проявява своето действие от влизане в сила на съдебното решение. Предвид особеностите на производството по несъстоятелност и кръга на лицата, които могат да търсят защита чрез тези искове и то едва с откриване на производството по несъстоятелност, следва да се приеме, че не се касае за изначална нищожност /недействителност/, а за относителна такава, която следва да бъде установена единствено с влязло в сила решение.
На дадената позиция противостоят решение № 111 от 12.07.2018 год. на ВКС по т. д. № 1892/2017 год., I т. о., решение № 58 от 07.08.2015 год. на ВКС по т. д. № 1388/2014 год., I т. о., както и решение № 577 от 19.01.2015 год. на ВАС по адм. д. № 3171/2014 год., VII о. Съгласно тях, изведените състави на относителна недействителност обявяват за неправомерни по обективни критерии действия и сделки, но само и единствено за нуждите на несъстоятелността. В този смисъл недействителността е ограничена поначало само по отношение на кредиторите на несъстоятелността и не цели връщане на имуществото в патримониума на праводателя по атакуваната сделка, а единствено основание за удовлетворяване от същото.
В правната теория също остава спорен въпросът за характера и съдържанието на термина „относителна недействителност“, залегнал в уредбата на исковете за попълване масата на несъстоятелността в ТЗ. Редица автори изтъкват неговата концептуална изначална погрешност, доколкото терминът смесва идеологията на два напълно различни института на правото, каквито са нищожността и унищожаемостта на сделките. Характеристиките на това правно явление, които се извеждат от уредбата в закона единствено задълбочават проблемите, както на доктринерно, така и на практическо ниво.
Изложеното налага законът да бъде тълкуван с оглед правилното му приложение, като се внесе яснота относно поставения въпрос: дали след успешното провеждане на горните отменителни искове обявените за нищожни, респ. недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността сделки, сключени между несъстоятелния длъжник и третите лица, остават действителни и дали валидно обвързват страните по тях и третите лица.
За да се отговори на въпроса, следва да се изходи най-напред от характерните особености на „относителната недействителност“, така както са очертани от законодателя. Уредбата сочи, че се касае за специфичен правен институт, който, въпреки наименованието си, не може и не следва да бъде отъждествяван с класически утвърдените разбирания за нищожност, унищожаемост и/или непротивопоставимост в гражданското право. Всеки опит правната му същност да бъде изведена въз основа на традиционното разбиране за „нищожност“ е обречен, доколкото нищожността никога не е относителна, нито може да настъпи след сключване на сделката. Същевременно с това, правните последици от уважаване на исковете по чл. 646 и чл. 647 ТЗ не могат да бъдат напълно приравнени и на останалите класически институти, познати в гражданското право.
На първо място, няма никакво съмнение, че легитимиран да предявява исковете по чл. 646 и чл. 647 ТЗ е единствено синдикът, в качеството на орган на производството по несъстоятелност, като по изключение същите, както и тези по чл. 645 и чл. 135 ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност, могат да бъдат предявени от всеки кредитор на несъстоятелността, стига синдикът да бездейства /чл. 649, ал. 1 ТЗ/ - така и решение № 93 от 03.06.2010 год. на ВКС по т. д. № 831/2009 год., II т. о.
Обявяването на относителна недействителност предполага наличие на валидна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици между страните, които са я сключили /решение № 67 от 18.08.2020 год. на ВКС по т. д. № 465/2019 год., II т. о./. Визираните в чл. 646 и чл. 647 ТЗ основания за недействителност могат да бъдат релевирани само и единствено доколкото е налице висящо производство по несъстоятелност.
За разлика от класическия отменителен иск по чл. 135 ЗЗД обаче, законодателят придава специфични правни последици на уважаването на исковете за попълване масата на несъстоятелността, като предвижда връщане на даденото от третото лице, ако се намира в масата на несъстоятелността, съответно признаване на качеството му на кредитор в производството по несъстоятелност /арг. от чл. 648 ТЗ/. По този начин изрично са регламентирани правните последици, които настъпват между страните по обявената за недействителна сделка и следователно решението по чл. 646, респ. чл. 647 ТЗ поражда правни последици включително в техните вътрешни отношения. С оглед на това, възможностите за защита на съконтрахента на несъстоятелния длъжник в този случай са по-ограничени, отколкото в хипотезата на уважен Павлов иск /третото лице не би могло напр. да избегне принудително изпълнение като плати задължението или се споразумее с кредиторите/. Тази разлика е обоснована с оглед особеностите на производството по несъстоятелност като производство по универсално принудително изпълнение, което е уредено по императивен начин в закона и има за цел да удовлетвори всички кредитори на длъжника чрез осребряване и разпределение на цялото му имущество по точно определен ред.
Съставите по чл. 646 и чл. 647 ТЗ, за разлика от този по чл. 135 ЗЗД, не изискват знание и/или намерение за увреждане у третото лице. Нещо повече, голяма част от тях представляват принципно правомерни действия, които се превръщат в неправомерни такива по ретроактивен път с обявяване на неплатежоспособността /напр. прихващането, изпълнението и обезпечаването на собствени задължения/. Поради това, не е оправдано третото лице да понесе негативните последици от обявяване на относителната недействителност на сделката, като изгуби престираното по нея и в същото време претърпи принудително изпълнение върху даденото.
Аналогията със съдебната евикция също следва да бъде отречена като противоречаща на основната идея на производството по несъстоятелност, а именно осигуряване на справедливо и ефективно удовлетворяване на кредиторите. Възприемането на тезата, че правата по чл. 648 ТЗ възникват за съконтрахента на несъстоятелния длъжник едва след разваляне на сключения между тях договор е в разрез с тази идея, както и противоречи пряко на буквата на закона. Обременяването на страната със задължение да води последващи съдебни спорове единствено би забавило ефективното осребряване на масата на несъстоятелността, не би било в интерес на правната сигурност, както и не съответства на принципа за процесуална икономия.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по поставения въпрос следва да бъде прието следното:
Спецификите на относителния характер на недействителността по чл. 646 и чл. 647 ТЗ се крият преди всичко в особеностите на юридическия факт, който я поражда /откриване на производство по несъстоятелност/, както и кръга на лицата, които могат да се позоват на нея /синдикът, а при доказаното му бездействие – всеки кредитор на масата на несъстоятелността/. Касае се за поначало валидни сделки, които обвързват страните по тях до момента на влизане в сила на решение, с което е уважен иск по чл. 646 или по чл. 647 ТЗ. В това производството несъстоятелният длъжник и неговият съконтрахент са задължителни необходими другари, тъй като решението не може да бъде различно спрямо тях. По отношение на правните си последици обаче, исковете за попълване на масата на несъстоятелността приличат на тези по чл. 34 ЗЗД, предвидени за нищожните и унищожаемите сделки. За настъпване на предвидената в чл. 648 ТЗ двустранна реституция, не е необходимо третото лице да води отделен иск за разваляне на договора по реда на чл. 87 ЗЗД.
Влязлото в сила решение, с което се уважава иск по чл. 646 или чл. 647 ТЗ поражда правни последици на две плоскости:
1. От една страна, в отношенията между кредиторите на масата на несъстоятелността и длъжника се фингира, че правното положение е такова, каквото е било преди сключване на сделката, респ. извършване на действието, което ги уврежда или застрашава удовлетворяването на вземанията им;
2. От друга страна, законът брани интересите на договарялото с несъстоятелния длъжник трето лице срещу възникналото неоснователно разместване на имуществени блага, като урежда изричен ред за възстановяване на правното положение, такова каквото е било преди сключване на сделката.
Следователно, в хипотезата на прехвърлено вещно право, същото се връща в патримониума на третото лице по силата на решението по чл. 646 или чл. 647 ТЗ. Когато вещното право не се намира в масата на несъстоятелността към датата на постановяване на съдебното решение за прогласяване на сключената сделка за относително недействителна, за третото лице възниква правото да се присъедини като кредитор в производството по несъстоятелност. Даденото разрешение се явява обосновано с оглед актуалната редакция на закона, особеностите на производството по несъстоятелност като производство по универсално принудително изпълнение, както и принципите за процесуална икономия и недопускане на неоснователното обогатяване за чужда сметка.
По юридическия факт за връщане на даденото съдът не се произнася служебно. Предвиденото в полза на съконтрахента на длъжника в производството по несъстоятелност право да иска връщане на даденото от него следва да бъде упражнено чрез иск. В този смисъл, предвидената от закона реституция представлява субективно право на страната по порочната сделка. Последната може да го предяви както чрез възстановителния иск, така и чрез собственически иск /чл. 108 ЗС/, съответно иск за неоснователно обогатяване /чл. 55, ал. 1 ЗЗД/ - съответно в същия или отделен процес. Определянето на реда за защита, който ще използва, представлява акт на лична преценка на носителя на реституционното право – така и решение № 14 от 03.02.2009 год. на ВКС по гр. д. № 5234/2007 год., IV г. о.
За разлика от класическата нищожност, в настоящата хипотеза изискуемостта на вземането на третото лице възниква от датата на влизане в сила на съдебното решение за обявяване на сделката за относително недействителна, а не от датата на сключване на сделката. По този признак относителната недействителност по ТЗ донякъде прилича на висяща нищожност, тъй като е обвързана с уважаването на някой от исковете по чл. 646 и чл. 647 ТЗ. По отношение на претенцията за връщане на даденото следва да намери приложение общата петгодишна давност, предвидена в чл. 110 ЗЗД, а в хипотезата на прехвърлено вещно право, когато защитата се търси чрез собственически иск, следва да бъдат съобразени правилата за придобивната давност.
По същество на касационната жалба:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от И. И. срещу дружеството - касатор ревандикационни искове са уважени, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 648 ТЗ, като е взел предвид, че даденото от ищеца по отменената сделка е право на собственост върху вещи, които са в масата по несъстоятелността, а не пари. Законодателят е предвидил двустранно връщане – и на третото лице се дължи връщане на това, което то е дало по сделката, предмет на отменителния иск. Целта е недопускане на неоснователно обогатяване. По този начин съдът е мотивирал извод за основателност на исковете за собственост, възприемайки за възстановено правното положение преди трансформацията на собствеността по доброволната делба - т. е. всяка от страните е собственик на по 1/2 ид. ч. от образуваните при разделянето на целия имот на четири такива, които права са установени по делото от събраните доказателства. С оглед наличието и на останалите предпоставки на ревандикационните искове, същите са уважени.
С оглед дадения отговор на поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не са налице пороци, обуславящи процесуална недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по ревандикационен иск, обоснован с твърдението, че вещните последици от сключения между ищеца и ответника договор за доброволна делба са отпаднали с обявяването му за относително недействителен на основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ с влязло в сила решение на съда. При това положение не могат да бъдат споделени оплакванията на касатора за произнасяне при липса на процесуална легитимация. Както вече беше изложено, способът за защита на лицето, прехвърлило вещно право върху имот по обявена за относително недействителна сделка вследствие уважаване на отменителния иск по ТЗ, е предоставен изцяло на неговата преценка. Доводите за произнасяне извън пределите на предявения иск по чл. 108 ЗС, с оглед позоваването на съда на чл. 648 ТЗ без релевиране на защита на това основание от ищеца, също са неоснователни. Ищецът не е длъжен да даде правна квалификация на претенциите си в исковата молба, нито да обозначава конкретните разпоредби от закона, които установяват претендираните от него права. Достатъчно е да посочи юридическите факти, които обосновават претенцията му.
Установено е и не се спори между страните, че към 21.09.2012 год. ищецът И. И. и ответното „Зенит-99“ ООД /в несъстоятелност/ са били съсобственици при равни квоти на недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 19 061 кв. м. С договор за доброволна делба от същата дата, описаният имот бил поделен на четири самостоятелни имота, разпределени както следва: в дял и собственост на ищеца – имоти ид. № *** от 9 531 кв. м. и ид. № *** от 7 331 кв. м.; в дял и собственост на ответника – имоти ид. № *** от 1 100 кв. м. и ид. № *** от 1 100 кв. м. /процесните имоти/.
С решение № 50 от 27.05.2016 год. по т. д. № 231/2013 год. по описа на Софийски окръжен съд, потвърдено в обжалваната част с решение № 2056 от 25.09.2017 год. по т. д. № 5110/2016 год. по описа на Софийски апелативен съд, по иск с правно основание чл. 647, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 ТЗ, договорът за доброволна делба от 21.09.2012 год. е обявен за относително недействителен спрямо кредиторите на несъстоятелността на „Зенит-99“ ООД /в несъстоятелност/ и И. И. е осъден да върне в масата на несъстоятелността 1/2 ид. част от отредените в негов дял имоти с ид. № *** от 9 531 кв. м. и ид. № *** от 7 331 кв. м.
В конкретния случай, спорен между страните е именно въпросът за последиците, които поражда влязлото в сила решение за обявяване за относително недействителна сключената между тях доброволна делба, на основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ – възмездна сделка, при която даденото значително надхвърля по стойност полученото, извършена в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност. По изложените вече по-горе съображения, на основание чл. 648 ТЗ, даденото от ищеца по силата на договора за доброволна делба подлежи на връщане, тъй като се намира в масата на несъстоятелността. Формираните от въззивния съд крайни изводи относно основателността на предявените собственически искове кореспондират напълно на даденото разрешение на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, поради което постановеното от него решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Ответникът в настоящето производство е поискал да му бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция разноски, но не представя доказателства за тяхното извършване. С оглед на това претенцията няма как да бъде уважена.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № ІІІ-152 от 28.11.2019 год. по гр. д. № 1581/2019 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1511 от 14.06.2019 год. по гр. д. № 6504/2018 год. на Бургаския районен съд, поправено с решение № 2109 от 02.09.2019 г. по същото дело.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.