4 Р Е Ш Е Н И Е № 105 София, 12.11.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при участието на секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр. д. № 3109 по описа за 2017 година. Производството е по чл. 290-293 ГПК. Подадена е касационна жалба от Д. С. К., чрез пълномощника й адв. С. К., срещу решение № 179 от 18. 04. 2017 г. по в. гр. д. № 130/2017 г. на Русенския окръжен съд, с което, след отмяна на решение № 1501 от 30. 11. 2016 г. по гр. д. № 6957/2015 г. на Русенския районен съд, е отхвърлен предявеният от Д. С. К. срещу Я. В. Ц. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните по делото, че Д. С. К. е собственик по давност на реална част с площ от 30, 47 кв.м. от УПИ V-555, в кв. 17 по плана на [населено място], общ. И., Р. област, отбелязана между точки от 1 до 10 на скицата на вещото лице, по протежение на северната имотна граница на УПИ V-555, в кв. 17, и е уважен предявеният от Я. В. Ц. против Д. С. К. насрещен иск по чл. 109 ЗС, като Д. С. К. е осъдена да премахне незаконно изградените в северната част на УПИ V-555 сгради – гараж и стопанска постройка. Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, необоснованост на фактическите изводи и противоречие с материалния закон. Иска се отмяната му, уважаване на предявения от касаторката установителен иск за собственост и отхвърляне на насрещния негаторен иск. Ответницата по касационната жалба Я. В. Ц., чрез пълномощника си адв. Е. Н. Д., изразява становище за правилност на въззивното решение и потвърждаването му. С определение № 198 от 18. 04. 2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на ВКС, 1 г.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях, и да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод. На така поставения въпрос следва да се отговори утвърдително, в какъвто смисъл е и непротиворечивата практика на ВКС, формирана с множество решения, включително и с посочените от жалбоподателката решение № 154 от 24. 08. 2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 146 от 13. 11. 2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, 1 г.о. По основателността на касационната жалба: Основателно е оплакването в касационната жалба за постановяване на решението при допуснато процесуално нарушение – необсъждане на всички събрани по делото доказателства и необоснованост на извода за неупражнявано от ищцата владение върху имота в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска. За да отмени първоинстанционния акт и отхвърли предявения установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на въззивния съд е приел, че ищцата Д. К. не е придобила по давност собствеността върху процесната реална част от урегулирания поземлен имот на ответницата, тъй като не е доказано твърдението същата да е упражнявала владение от 6. 08. 2002 г. /подписването на договор-споразумение с Ч. В. В. - баща на Д. В., праводателка на ответницата Я. Ц./ до 26. 10. 2015 г. /предявяване на иска/. Според показанията на свидетелите Е. Г., С. К. Г. и В. С. В., подписали, в качеството на свидетели, споразумението от 6. 08. 2002 г.,Ч. В. и Д. К. се съгласили съпругът на Д. да построи гараж долепен до стената на къщата на Ч. В., като преди това разчисти мястото между къщата и имота на ищцата, което било буренясало и с нахвърляни камъни, и оправи улуците на къщата на Ч. В. за своя сметка, за да не тече вода и да не се задържа влага по стената на сградата. Мястото било отстъпено безвъзмездно от Ч. В. на семейството на ищцата, тъй като не го ползвал и с цел отводняване на спорната част от имота и къщата. Към този момент Ч. живеел в долните стаи на къщата, които били много влажни, непрекъснато се оплаквал, палел печка и през лятото. След построяване на гаража вече нямало влага. Лятото на 2003 г. строежът на гаража започнал и бил довършен 2004 г. До гаража била построена и стопанска постройка. От 2003-2004 г. ищцата владее спорната реална част от имота. След като имотът бил прехвърлен на М. Ц. през 2010 г., между последната и ищцата имало много добри отношения, които се влошили около 2015 г. Съдът е приел недостоверност на показанията и на тримата посочени свидетели, по съображения, че в споразумението от 6. 08. 2002 г. подписът положен за „Разрешил:“ не е на Ч. В.. Не е съобразено, че свидетелката Е. Г. изрично е заявила, че не си спомня дали Ч. В. е подписал споразумението, но е сигурна, че е бил съгласен и е искал споразумяване с ищцата и съпруга й в посочения по-горе смисъл. Не е обсъден и доводът на ищцата, според който е възможно Ч. В., при подписване на споразумението, да се е опитал да имитира подписа на дъщеря си, на която е бил прехвърлил имота. Не са обсъдени и устните разяснения на вещото лице М. по допуснатата съдебно-графическа експертиза за установена прилика между подписа на Д. В. в нотариалния акт от 1997 г. и подписа на Ч. В. в споразумението. Съдът не е обсъдил и други събрани по делото гласни доказателства, ангажирани от ищците, установяващи упражнявано от ищцата владение върху спорната част от имота поне десет години преди предявяване на иска - свидетелите П. Д., Н. Т., Ц. Ц. и А. И.. Не са обсъдени доводите на ищцата, поддържани в отговора на въззивната жалба, за недостоверност на показанията на свидетелите Р. П. и Д. В. и некредитирането им, поради вътрешни противоречия и несъответствия. Свидетелката Р. П. заявила, че за последно е посетила имота през 2004 г., а същевременно твърди, че процесните постройки са изградени след 2006 г. (към който момент вече не е имала лични възприятия за имота). Свидетелката Д. В. заявила, че в периода от средата на 2004 г. до 2010 г. не е посещавала имота и е забелязала постройките след продажбата му през 2010 г., а същевременно твърди, че в периода 2004 г. – 2010 г. постройките не са били изградени. Не е обсъден и доводът на ищцата за недостоверност показанията на свидетеля Н. Г. и Р. П., поради влошените им отношения с ищцата. Необсъждайки посочените доказателства и доводи, съдът е достигнал до необоснован извод за неупражнявано от ищцата непрекъснато, явно и безспорно владение върху процесната реална част от имота в продължение на установения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок преди предявяване на иска. Крайният извод за неоснователност на иска, обаче, е правилен. Разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ е императивна и за спазването й съдът е длъжен да следи служебно, и при липса на въведени доводи, възражения и оплаквания от страните за неспазването й (ТР № 1/2001 г. и ТР № 1/2013 г.). Същата установява забрана за придобиване по давност на реални части от урегулирани поземлени имоти, неотговарящи на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ. Изключението, предвидено в алинея 2 на чл. 200 ЗУТ, допускащо придобиване по давност на реална част от поземлен имот, неотговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ, е приложимо само в случаите, при които тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ – тоест, при първоначално урегулиране на два неурегулирани имота. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имоти към съседен урегулиран поземлен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ. Това тълкуване e възприето в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 67 от 16. 07. 2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 102 от 30. 05. 2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г., 1 г.о., и др.). Поради изложеното, упражняваното от ищцата владение върху спорната реална част от 30, 47 кв.м., неотговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ, в период с продължителност надвишаваща десет години преди предявяване на иска, не би могло да има за последица придобиване на същата по давност. Като краен резултат, въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено в частта по иска по чл. 108 ЗС. Въззивното решение е правилно и в частта по насрещния иск с правно основание чл. 109 ЗС. Процесната реална част от 30, 47 кв.м. от УПИ V-555, в кв. 17 по плана на [населено място] е собственост на Я. В. Ц. (ищца по насрещния иск), придобила имота на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 31/2010 г. Според дадените с ТР № 4/6. 11. 2017 г. по т.д. № 4/2015 г., ОСГК разяснения, за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействия, но и че това действие или бездействие създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). В случаите, при които естеството на извършените от ответника действия е такова, че е ясно, че с тях се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, например действия в собствения на ищеца имот или поддържане създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без наличие на облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот, то собственикът не е длъжен да доказва пречки за упражняване на правото си на собственост. Той не е длъжен да търпи в имота си каквито и да било действия, които се извършват без негово съгласие. Самото пряко въздействие върху имота му от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. В случая се касае се за действия, изразяващи се в построяване на гараж и стопанска постройка в процесната реална част от 30, 47 кв.м. от имота на ищцата по насрещния иск, които пречат на собственика да упражнява собствеността си в пълен обем, върху целия притежаван имот. Като правилно, въззивното решение следва да бъде потвърдено и в частта по насрещния иск по чл. 109 ЗС. При този изход на делото Д. С. К. ще следва да бъде осъдена да заплати на Я. В. Ц. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА решение № 179 от 18. 04. 2017 г. по в. гр. д. № 130/2017 г. на Русенския окръжен съд. ОСЪЖДА Д. С. К. да заплати на Я. В. Ц. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: