О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 365 гр. София, 17.07.2017 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 894 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от адв.Й. П. Н. против определение № 50/06.02.2017г. по в.т.д. № 810/2016г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 637/21.03.2016г. по т.д. № 667/2014г. на Пловдивски окръжен съд за оставяне без уважение искането на частния касатор за изменение на последното определение в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният касатор счита, че въззивният съд неправилно е приел, че при колизия между възнаграждение по възмездно представителство и по безвъзмездно предоставена правна помощ следва да се даде предимство на първото. В настоящия случай пълномощникът по предоставената възмездно правна помощ не е претендирал присъждане на разноски от името на представляваните от него страни А.Б. и Д.Б.. Искане за присъждане на разноски е било направено единствено за осъщественото безвъзмездно процесуално представителство. Процесуално право на страната е да има повече от един адвокат и да посочи за кой претендира разноски. Иска се отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго за уважаване на молбата по чл.248 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба „Р. /България/“ЕАД не представя писмен отговор. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК. С обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че е сезиран с молба от адв.Н. за отмяна на определение по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд, с което е била оставена без уважение молбата му за изменение на решението на ПОС в частта за присъждане на разноски като в полза на посочения пълномощник на осн. чл.38, ал.2 Закон за адвокатурата се присъдят дължимите разноски за процесуално представителство на А. Б. и Д. Б.. ПАС е счел, че по делото са били представени пълномощно и договори за правна помощ между посочените страни и адв.М., по които съдържат изявления за заплатени от А.Б. и Д.Б. възнаграждения за адвокат. Едновременно с това е било констатирано и представяне на доказателства за упълномощаване от посочените лица и на адв.Н., с който те са сключили договор за предоставяне на правни услуги по реда на чл.38, ал.1 ЗА. Въззивната инстанция е съобразила, че в последното по делото пред ПОС съдебно заседание и двамата процесуални представители са представили договори за правна помощ с посочените страни и са поискали присъждане на разноски. Колизията между искането за присъждане на разноски, сторени по договор за възмездно процесуално представителство и по договор за безвъзмездно процесуално представителство е решена в полза на извършените по първия договор разноски. ПАС е изложил доводи, че на осн. чл.78, ал.1 ГПК разноски се дължат само за един адвокат и то ако те са извършени. Следователно законът задължава съда да компенсира страната за реално извършените разноски по спора, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма. Поради което е заключил, че при множество процесуални представители въпрос на вътрешни отношения между страната и всеки неин пълномощник е уреждането на възмездяването на правната помощ по чл.38 ЗА като за съда съществува задължение да присъди възнаграждение само за един адвокат, като в случая това е сторено от ПОС с решението. Счел е, че посочването на конкретна хипотеза по чл.38, ал.1, т.1-т.3 ЗА в договора за правна помощ не е достатъчно да доведе автоматично до присъждане на възнаграждение в полза на адвоката. След преценка на доводите на касатора в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване. На основание чл.274, ал.3 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай ВКС констатира, че частният касатор формулира правни въпроси, които в своята цялост могат да се отнесат до проблема : При осъществено процесуално представителство по договор за възмездно предоставяне на правна помощ и по договор за безвъзмездно предоставяне на правна помощ и при направено искане от страна и на двамата процесуални представители за присъждане на разноски за осъщественото от тях представителство, кое искане има превес и може ли съдът служебно да определи кое искане да уважи или това е право на страната? Въпросите са въведени при позоваване на селективни критерии за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въведеният от частния касатор въпрос попада в приложното поле по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловил крайните правни изводи на решаващия съд за неоснователност на молбата по чл.248 ГПК. Доколкото липсва задължителна практика на ВКС по повдигнатия правен въпрос е дадено и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По поставения въпрос настоящият състав на ВКС намира следното: Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2 от ЗА, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение съдът присъжда на адвоката. За да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2 от ЗА, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката. Страна в гражданското производство може да бъде представлявана и от адвокат въз основа на договор за правна защита и съдействие при уговорено за заплащане от възложителя адвокатско възнаграждение. Когато в едно и също производство страната е представлявана едновременно от пълномощник по възмезден договор за правна защита и съдействие и от пълномощник в хипотезата на чл.38, ал.1, т.3, пр.2 ЗА – близък на адвоката, и в нейна полза възникне право да претендира присъждане на разноски по чл.78 ГПК, страната като упълномощител следва да упражни правото си на избор, тъй като на осн. чл.78, ал.1 ГПК насрещната страна дължи разноски само за един адвокат. Съобразно т.11 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Следователно изборът на страната кое адвокатско възнаграждение иска да бъде присъдено следва да се направи в този срок. Ако правото не бъде упражнено от страната и в рамките на посочения срок и двамата процесуални представители са поискали присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение : в единия случай в полза на страната за извършените такива разноски по възмездния договор за процесуално представителство, а във втория случай в полза на адвоката, осъществил безплатната правна помощ на свой близък, сезираният със спора съд решава колизията на права. Съгласно т.1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС от граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване - така например чл. 78, ал. 1 ГПК регламентира кои от вече заплатените разноски страната може да претендира в хипотеза на уважен неин иск, чл.78, ал.3 ГПК урежда възможност и за ответника да иска заплащане при отхвърляне на иска на вече заплатените от него разноски, а чл.78, ал.5 ГПК урежда процесуалната възможност за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение. Следователно принципът, който закрепва процесуалният закон е, че се дължат действително заплатените разноски, а съдът следва да определи отговорността на страните за поемането им. По същество на частната касационна жалба: В случая в последното съдебно заседание на 13.01.2016г. по т.д. № 667/2014г. на ПОС ответниците А. Б. и Д. Б. са били представлявани от адв. М. – по договори за възмездна правна помощ и от адв.Н. – по договор на осн.чл.38, ал.1, т.3, пр.2 ЗА. И двамата адвокати са поискали изрично присъждане на разноски за осъществената защита. В същото съдебно заседание адв. Н. е представил подписани от посочените ответници списъци по чл.80 ГПК, в които те са посочили, че по делото са направени разноски за адвокатска защита в размер на минимално предвидените по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така коментираните волеизявления по никакъв начин не сочат кои точно „направени разноски“ за адвокатска защита искат страните да им бъдат присъдени. Следователно изборът не е осъществен. По правилата на чл.78 ГПК се дължат действително извършените разноски, т.е. заплатените адвокатски възнаграждения, които са и били присъдени с решение №36/27.01.2016г. по т.д. № 667/2014г. на ПОС. Молбата по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение като вместо присъдените в полза на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение бъдат присъдени на адв.Н. в размерите по Наредба №1/2004г. е неоснователна. Водим от което, състав на Върховен касационен съд, Първо отделение на ТК О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ В СИЛА определение № 50/06.02.2017г. по в.т.д. № 810/2016г. на Пловдивския апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: