2 Р Е Ш Е Н И Е №. 10 Гр. София, 20 февруари 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на осемнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП К.ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1231/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимият Р. Б. К., чрез защитника му, адв. К. Я.-М. срещу въззивно решение № 221/16.05.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 330/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. София, Наказателно отделение, 6 състав, в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 -3 от НПК. Оплакването за нарушението на материалния закон се твърди, че се състои в неправилна правна квалификация на извършения от подсъдимия опит за убийство по чл.116 от НК, като приложимия текст е по чл.115 от НК, поради липсата на квалифициращия признак деянието да е извършено с “особена жестокост”, който не може да бъде изведен от фактите по делото относно характеристиката на изпълнителното деяние и претърпените от пострадалата болки и страдания. Наведеното касационно основание за допуснати съществени процесуални нарушения се поддържа поради липса на доказателствена обезпеченост на самопризнанието на подсъдимия. Твърди се, че с осъждането на дееца за по-тежко от действително извършеното престъпление се ограничават процесуалните му права, като се счита, че съдът не е изпълнил задължението си да прекрати съдебното производство и да признае подсъдимия за виновен относно опит за престъпление по чл.115 от НК. Поддържа се и довод за неправилна оценка на нараняванията на пострадалата, не всички от които са били годни да причинят настъпването на смъртта, което е довело и до неправилна правна квалификация. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се поддържа в контекста на оспорването на по-тежката правна квалификация по чл.116, вр. чл.18 от НК, както и поради неправилната му индивидуализация, чрез отказ да се приложи чл.58а, ал.4, вр. чл.55 от НК. Подържа се и довод за неправилно оценени смекчаващи обстоятелства, което е довело до налагане на несъответно тежко по размер наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият К. се представлява от защитника адв. М., която поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и с направеното искане за изменение на въззивното решение с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наказанието при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения сочи отказа на съда да допусне нова комплексна медицинска експертиза, което оценява като нарушение на правото му на защита. Оценява наказанието като явно несправедливо и прекомерно завишено, несъответно на невисоката степен на обществена опасност на деянието, което определя като битов инцидент и на поведението на подсъдимия по оказана помощ на пострадалата след деянието. Подсъдимият К. изразява съжаление за постъпката си, като заявява, че е действал в състояние на афект. В последната си дума пред ВКС отрича да е правил опит за бягство, като е оказвал помощ на пострадалата. Моли за намаляване на наложеното наказание. Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище, че наказанието на подсъдимия правилно е определено при условията на чл.58а, ал.1 от НК и е справедливо отмерено, поради което намира, че жалбата на подсъдимия следва да се остави без уважение като неоснователна, а решението на въззивния съд да се остави в сила. Акцентира на ниската възраст на пострадалата и на механизма на деянието чрез множество удари с нож, причинили й тежки увреждания, на особената жестокост, с която е извършено, както и на предварителните действия на подсъдимия, което счита, че определя високата му степен на обществена опасност . Частният обвинител и граждански ищец С., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител О. И. не се явява пред ВКС.Представлява се от упълномощен повереник. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец, адв. Л. пред касационната инстанция застъпва становище, че жалбата на подсъдимия е неоснователна и следва да се остави без уважение. Намира наказанието за прекалено занижено и изцяло в полза на подсъдимия, предвид високата степен на обществена опасност на деянието. Тезата на защитата за отказ да се събират доказателства от инстанциите по същество определя като несъвместима с характера на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК. Счита, че в рамките на признатите факти материалният закон е приложен правилно. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия К. доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 1/07.02.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 2/2017 г. на Пернишки окръжен съд, наказателен състав, подсъдимият Р. Б. К. е признат за виновен относно това, че на 18.01.2016 г. в [населено място], [улица], в района на Градска автостанция / начална спирка на автобусите на градския транспорт/, направил опит умишлено да умъртви З. Ж. С. по особено мъчителен за жертвата начин и с особена жестокост, като изпълнителното деяние е довършено, но от него не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици по независещи от дееца причини, поради което и на осн. чл.116, ал.1, т.6, пр.II и III, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което наказание съдът е постановил да изтърпи при първоначален строг режим в затвор, на осн. чл.60, ал.1, вр. чл.61, т.2 от ЗИНЗС. На осн. чл.59, ал.1 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието времето на предварителното задържане на подсъдимия, считано от 18.01 – 22.06.2016 г. Със същата присъдата подсъдимият К. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец З. Ж. С. сумата от 100 000 /сто хиляди / лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от извършеното деяние, ведно със законите последици, като е отхвърлил предявения граждански иск в останалата част до пълния размер от 500 000 лв. С присъдата окръжният съд е възложил в тежест на подсъдимия К. разноските по делото и съответните държавни такси и се е разпоредил с веществените доказателства. С решение № 221/ 16.05.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 330/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. София, присъдата на Пернишки окръжен съд, № 1/07.02.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 2/2017 г. е потвърдена изцяло. Касационната жалба на защитата на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Наведените в касационната жалба съображения в подкрепа на това оплакване, състоящи се в неправилна правна квалификация на деянието, по естеството си представляват довод за нарушение на материалния закон, който следва да бъде преценяван през призмата на това касационно основание след като се отговори на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Последното изисква приоритетното му разглеждане, тъй като само в рамките на правилно установените фактически положения е допустимо да се обсъжда и приложението на закона. Възражението за допуснато процесуално нарушение чрез неприлагане от съда на чл.288, ал.1, т.1 от НПК / в отменената редакция / за прекратяване на съдебното производство и изпращане на делото на прокурора, с цел по-лека правна квалификация на деянието е напълно неоснователно. Прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление, в случаите когато се установи, че фактите по обвинението го налагат е изцяло в правомощията на решаващия съд /първоинстанционен или въззивен /, който го извършва с постановяването на присъдата или решението. Този вид преквалификация, която винаги е в полза на подсъдимия, не изисква прекратяване на съдебното производство и намеса на прокуратурата, тъй като не се касае за отстраняване на процесуално нарушение, а за правилно приложение на материалния закон, поради което довода на защитата в тази връзка не почива на верен прочит на закона и не е основателен. По – нататък довода за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в отказ на съда да назначи допълнителна съдебно-медицинска експертиза за изясняване на въпроса кои от получените от пострадалата наранявания са били годни да причинят смърт, също е неоснователен. На първо място следва да се посочи, че съдебното производство е протекло под формата на съкратено съдебно следствие по чл.372, т.2 от НПК, като подсъдимият е признал фактите по обвинението и се е съгласил за тези факти да не се събират доказателства от съда. Доказателствената обезпеченост на самопризнанието е била предмет на преценка от първия съд при постановяването на определението по чл.372, ал.4 от НПК и при липса на допуснати нарушения относно провеждането на диференцираната процедура, обвързва защитата на подсъдимия в рамките на инкриминираните факти. Съгласно установените и признати от дееца факти в резултат от нанесените от него удари на пострадалата З. С. тя е получила десет прободно-порезни наранявания в областта на гръдния кош с проникване в гръдна и коремна кухини, които са подробно индивидуализирани съобразно техния вид и местоположение в съответната област на тялото и възможния механизъм на причиняване. Конкретизирани са нараняванията, които са били годни да причинят смъртоносен изход – получените в областта на гръдния кош, мишницата и черния дроб на пострадалата, както и последвалата остра кръвозагуба и шоково състояние, които на самостоятелно основание са оценени като смъртоносни. Изводите по цитираните факти са в пълна кореспонденция с назначената на досъдебното производство съдебно медицинска експертиза за С. и установените в същата увреждания /т.4, л.13 и сл. /, поради което окръжният съд, постановил определението по чл.372, ал.4 от НПК, с което е одобрил самопризнанието на подсъдимия не е допуснал процесуално нарушение, тъй като същото е основано на подкрепящи го в достатъчна степен валидни доказателства, проверени по надлежния ред с помощта на специални знания. Искането за допълнителна експертиза, която да се назначи в хода на съдебното производство по начало противоречи на характера на избраната от дееца диференцирана процедура, която не допуска събиране на доказателства от съда по правно значимите факти, като допустимата защита на дееца е в рамките на призната фактология. Включително и съобразно тълкуването от ТР № 1/ 2009 г. на ОСНК на ВКС доказателства пред съда могат да бъдат събирани само в насока личността на дееца и относно гражданската му отговорност за вредите от престъплението. Отделно от това оспорването на фактическите констатации на контролираните инстанции представлява довод за необоснованост, която не е включена в касационната проверка, която се извършва само на предвидените в закона по чл.348, ал.1 т.1-3 НПК основания, елемент от които е юридическата правилност на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, а не и самите факти по същество. С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл.348, ал.3, вр.ал.1,т.2 от НПК, поради което и не са налице законови предпоставки за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен или първоинстанционен състав. По оплакването за нарушение на материалния закон: В рамките на установените от обвинението факти, признати от подсъдимия, материалният закон е приложен правилно. Квалификацията на деянието като опит по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и 3, вр. чл.115 от НК е изцяло съобразена с характеристиката на изпълнителното деяние, осъществено чрез нанасяне на многобройни / десет на брой / удари с хладно оръжие в жизненоважни области на тялото на пострадалата, довели до множество наранявания, годни да причинят смърт, настъпването на която е било предотвратено единствено поради оказаната навременна квалифицирана медицинска помощ. В тази връзка напълно неотносимо към квалификацията на деянието е обстоятелството, че част от получените наранявания не могат самостоятелно до доведат до настъпването на смъртта. От една страна не всички наранявания на пострадалата са инкриминирани от обвинението като смъртоносни, доколкото в обвинителния акт ясно са разграничени нараняванията с възможен летален изход, а от друга е установено, че като резултат от всички получени увреждания е настъпила остра кръвозагуба и шок на организма, които също са оценени като несъвместими с живота . Не намира доказателствена опора и тезата на защитата, че нараняванията на пострадалата са били нанесени само с цел увреждане на телесния й интегритет, без умисъл за умъртвяване. В съдебната практика е изяснено разбирането, че умисълът на дееца се извежда от психичното му отношение към целения резултат с оглед средството на престъплението и механизма на извършването му като сила на ударите, интензивност на нападението, уязвимост на жертвата, съобразно мястото на нанасяне на ударите / ППВС № 14/1963 г./. В конкретния случай умисълът на подсъдимия да причини смърт на пострадалата правилно е изведен от данните относно реализацията на нападението – нанесени множество удари с нож от близко разстояние и със значителна сила, довела до сериозни наранявания на вътрешни органи с жизнено важно значение. Последователно нанесените удари в гръдната област на пострадалата с оръжие, годно да причини смърт / нож с дължина на острието 10 см / с проникващ характер недвусмислено обективират умисъл за умъртвяване , а не за причиняване на телесно увреждане, което се потвърждава и от експертния извод, че без своевременна лекарска намеса смъртта е била неизбежна. Не почива на обективен прочит на установените факти и възражението, че деянието неправилно е квалифицирано по чл.116 от НК , поради липса на квалифициращия признак - особено мъчителен начин на извършване на деянието. Възражението е било поддържано и пред въззивния съд, който аргументирано го е отхвърлил, като е посочил, че квалификацията по този текст е обусловена от големия брой удари, нанесени със значителна сила докато пострадалата е била в съзнание и е изпитвала от това силни болки и страдания. За разлика от особената жестокост, която е характеристика на дееца, квалификацията “особено мъчителен начин” се извежда от характера на деянието като механизъм на извършване и съобразно претърпените от пострадалото лице болки и страдания. Обективно установените факти за нанасяне на десет последователни удара с нож в гръдната област и мишницата на пострадалата, причинили й множество прободно –порезни наранявания, две от които в областта на черния дроб, довели до кръвоизлив в коремната кухина и придружени със счупване на седмо ребро, всички от които нанесени докато пострадалата е била в съзнание, при което е изпитвала силни болки и страдания, правилно са обусловили квалификацията на деянието като извършено по особено мъчителен за жертвата начин, поради което ВКС намира, че материалният закон е приложен правилно. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Доводът за неправилно определен размер на наказанието, поради необходимост от прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление е неоснователен. В рамките на вярно установената квалификация наказанието на подсъдимия е правилно индивидуализирано, при условията на чл.58а, ал.1 от НК. Възражението за необходимост от прилагане на чл.58а, ал.4, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК, поради изключително смекчаващо обстоятелство, изразяващо се в оказване помощ на пострадалата от подсъдимия след деянието е неоснователно. Поведението на подсъдимия след извършването на престъплението, мотивите и подбудите за извършването му правилно са оценени от инстанциите по същество като смекчаващи отговорността му факти, без изключителен характер. Касае се за обмислено нападение над жертвата, за целта на което подсъдимият се е придвижил от друго населено място, възползвайки се от знанието за обичайния й маршрут, като посегателството е извършено на публично място, спирка от обществения превоз, докато тя е отивала на училище. Пострадалата е била непълнолетна, а поводът да прекрати отношенията си с подсъдимия е бил предходно упражнено от негова страна насилие, видно от признатите от дееца обвинителни факти. По делото не са останали обстоятелства от смекчаващ характер, които контролираните инстанции да не са отчели при определянето на наказанието. Самопризнанието на подсъдимия от досъдебното производство също е било оценено като смекчаващо обстоятелство, независимо, че не е способствало съществено за разкриване на обстоятелствата по делото, тъй като той е бил задържан непосредствено след извършване на деянието. Обстоятелството, че се касае за опит, а не за довършено престъпление също не е със значителна тежест за размера на наказанието, тъй като причините за недовършеността на престъплението са изцяло извън волята на дееца. Касае се за довършен опит, характеризиращ се с максимална по степен реализация на намерението за умъртвяване на пострадалата, като причините деянието да остане недовършено е оказаната навременна медицинска помощ. Отчетените от съдилищата смекчаващи обстоятелства правилно са били оценени с по-ниска относителна тежест от отегчаващите такива – предходните осъждания на подсъдимия, високата степен на обществена опасност на деянието, изведена от механизма на извършването му, чрез множество удари, нанесени на публично място, в светлата част на деня, по отношение на непълнолетна девойка и при наличието на два квалифициращи признака. При тези данни наказанието правилно е индивидуализирано при превес на отегчаващите обстоятелства при условията на чл.58а, ал.1 от НК в размер на осемнадесет години лишаване от свобода и след редукцията с една трета е определено на дванадесет години. Възражението на защитата, че се касае за битов инцидент, който не разкрива висока обществена опасност на деянието е неоснователно. В случая от фактическите данни, разкриващи цялостната характеристика на престъпната дейност се налага извода, че обществената опасност на деянието е изключително висока предвид проявената от подсъдимия упоритост при преследването на пострадалата, съобразно начина и мястото на извършването му, както и с оглед причините, поради което е останало недовършено. Предвид горното, наложеното на подсъдимия К. наказание не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК и не са налице основания за редуцирането му по размер. С оглед изложеното, касационната жалба на подсъдимия като неоснователна следва да се остави без уважение, а атакуваното решение, да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 221/16.05.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 330/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: