Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 242   София, 08 юли 2010 г.     В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А     ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети април  две хиляди и десета година,  в състав :                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                          ЧЛЕНОВЕ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                                                              ДАНИЕЛА АТАНАСОВА                                        при секретаря..................................Румяна Виденова................................. и в присъствието на прокурора .............Антони Лаков............................., като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова  наказателно дело   №  173/2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:                         Касационното производството е образувано по жалба подсъдимия А. Г. Г., срещу въззивно решение, постановено по внохд № 17/10г. по описа на Апелативен съд-Варна. В жалбата се релевира касационно основания по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, а именно явна несправедливост по отношение размера на уважените граждански искове. Искането, което се прави е за намаляване на присъдените обезщетения, тъй като и двете съдебни инстанции не са събрали доказателства, обосноваващи размерите на уважените гражданските искове, което сочи на допуснати нарушения на ГПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна. Гражданските ищци и частни обвинители, както и техният п. , редовно призовани за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явяват. Защитата на подсъдимия поддържа жалбата си. Твърди, че уважените размери на гражданските искове са неоснователно завишени, тъй като не са били представени пред съдебните инстанции доказателства, установяващи претърпените от пострадалите неимуществени вреди. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVІІ , в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. С присъда № 33 от 03.12.2009г., постановена по нохд №642/09г., Добричкият окръжен съд, е признал подсъдимия А. Г. Г. за виновен в извършването на престъпление по чл.343, ал.1, б.”В”, вр. чл.342, ал.1 от НК и на основание чл.55, ал.1, т.2, б.”Б” от НК му е наложил наказание “пробация”, включващо двете задължителни пробационни мерки за срок от по една година. На основание чл.343г от НК, съдът е лишил подсъдимия А от правото да управлява МПС за срок от една година и шест месеца. Със същата присъда, подсъдимият на основание чл.45 от ЗЗД е бил осъден да заплати на гражданските ищци Г. М. , П. М. и И. М. , обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди в размер на по 50 000лева, за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумите. В тежест на подсъдимия са били възложени държавните такси и деловодните разноски. С въззивно решение № 17 от 11.02.2010г., постановено по внохд № 9/2010г., АС-Варна, е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда в гражданско-осъдителната й част, като е намалил присъдените на П. М. и И. М. обезщетения за претърпени неимуществени вреди от по 50 000лева на по 30 000лева. В останалата част, присъдата на ОС-Добрич е потвърдена. Касационната жалба е основателна. Независимо, че касационно основание, което се сочи е това по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, а именно допусната явна несправедливост на присъдените обезщетения, доводите, релевирани в жалбата и доразвити в съдебното заседание пред касационната инстанция, сочат на твърдения за допуснати процесуални нарушения на субсидиарните правилата на ГПК, които е следвало да намерят приложение. Гражданският иск в наказателния процес има акцесорен характер и за неуредените правила, разпоредбата на чл.88, ал.1 от НПК препраща към нормите на ГПК. Принципно правилно, въззивната инстанция, която освен контролна е и по същество на делото, в акта си е приела, че дължимото обезщетение не се определя само от съдебната практика, а съдът е длъжен да изследва и страните да представят доказателства за отношенията между пострадалия и неговите наследници, както и за претърпените от тях болки и страдания. Независимо от вярната по съществото си констатация, без да бъдат събрани доказателства, въззивният съд е намалил размера на присъдените обезщетения, като е приел, че същите не са доказани. От друга с. не е отразил в акта си, кои са доказателствата, в рамките на правилата по чл.52 от ЗЗД, установяващи, че дължимото обезщетение възлиза на по 30 000лева. Предположението за това, че синовете на пострадалия не са разчитали на материалната му помощ, предвид тяхната възраст е ирелевантен факт, тъй като неимуществените вреди, които се възмездяват са свързани с претърпени болки и страдания. Основателни са твърденията в жалбата, че исковата молба е бланкетна и в хода на производството пред решаващите инстанции не са били събрани доказателства, установяващи обема на претърпените болки и страдания, което е в нарушение на процесуалните правила, визиран в ГПК. Първоинстанционният съд, след като е приел за съвместно разглеждане гражданските искове и е преценил, че това няма да затрудни наказателния процес, е бил длъжен да се съобрази с разпоредбата на чл.146 от ГПК- “Доклад на делото” и по-точно с ал.2 на този текст, която задължава съда да укаже на страните за кои от твърдeните от тях факти не сочат доказателства. След като, не е изпълнил това си задължение, съдът е допуснал процесуално нарушение, което е подлежало на саниране във въззивното производство. Действително разпоредбата на чл.266 от ГПК изключва възможността за събиране на нови доказателства в рамките на въззивното производство, но само по отношение на тези, които са могли да бъдат посочени в първоинстанционното такова. В нормата на чл.266, ал.3 от ГПК, законодателят дава възможност да се иска събирането на доказателства, когато такива не са били допуснати от първия съд, поради процесуални нарушения. Ето защо, настоящата инстанция счита, че въззивният съд е имал процесуалната възможност и задължение да укаже на гражданските ищци, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Едва след ангажирането или не на такива, съдът е следвало да прецени в какъв размер да уважи гражданските претенции на ищците. В тази част въззивното решение подлежи на отмяна, а делото следва да бъде върнато на ВАС за изпълнение на посочените по-горе указания. Водим от горното и на основание чл. 354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОТМЕНЯВА въззивно решение № 17 от 11.02.2010г., постановено по внохд № 9/10г. на Варненски апелативен съд, в гражданско-осъдителната му част, с която са намалени присъдените на гражданските ищци П. М. и И. М. обезщетения за претърпени неимуществени вреди от по 50 000лева на по 30 000лева, като е намалена и дължимата държавна такса, както и в частта, с която първоинстанционната присъда е потвърдена по отношение на присъденото на гражданския ищец Г. М. обезщетение в размер на 50 000лева. Връща делото за ново разглеждане в гражданско-осъдителната му част, по отношение исковете и на тримата граждански ищци, от друг състав на ВАС от стадия на разпоредителното заседание по чл.327 от НПК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване.   Председател: Членове: