1 Р Е Ш Е Н И Е № 33 гр. София, 07 май 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП ИВАЙЛО СИМОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №58/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по касационен протест от прокурор при Окръжна прокуратура – гр.Пазарджик срещу присъда № 41 от 17.09.2019г. по внохд № 368/2019г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик. С присъда № 43 от 18.03.2019г., постановена по нохд № 915/2018г. по описа на Районен съд - Пазарджик, подсъдимият Е. Г. Д. е признат за виновен в това, че в [населено място], след като е осъден да изпълни парично задължение с влязъл в сила на 13.07.2015г. съдебен акт – присъда по нчхд № 2027/2014г. на РС – Пазарджик, в продължение на една година от влизането му в сила – от 13.07.2015г. до 13.07.2016г., не е изпълнил задължението си към кредитора Н. Н. в размер общо на 3 614лв., представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането, въпреки наличието на имущество и парични средства за това, поради което и на основание чл. 293а и чл. 54, ал.1 от НК е осъден на пробация с пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес с честота на явяване и подписване два пъти седмично за срок от седем месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от седем месеца. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото. Срещу първоинстанционната присъда е била подадена жалба от защитника на подс. Д. и е образувано внохд № 368/2019г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. По делото е постановена нова въззивна присъда № 41 от 17.09.2019г., с която е отменена изцяло първоинстанционната присъда по нохд № 915/2018г. по описа на Районен съд - Пазарджик и подсъдимият Е. Г. Д. е признат за невиновен в това, че в [населено място], след като е осъден да изпълни парично задължение с влязъл в сила на 13.07.2015г. съдебен акт – присъда по нчхд № 2027/2014г. на РС – Пазарджик, в продължение на една година от влизането му в сила – от 13.07.2015г. до 13.07.2016г., не е изпълнил задължението си към кредитора Н. Н. в размер общо на 3 614лв., представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането, въпреки наличието на имущество и парични средства за това и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 293а от НК. В касационния протест се претендира, че постановената първоинстанционна присъда е правилна и законосъобразна. Излагат се твърдения, че подс. Д. е разполагал с имущество, като по отношение на недвижимия имот не е предприел действия за продажба в периода преди налагането на възбрана, както и не е отделял суми от получаваното трудово възнаграждение за погасяване на задължението към кредитора Н.. Посочва се, че извършените от подсъдимия плащания по други негови задължения са сочели на наличие на парични средства. Прави се искане за отмяна на присъдата на ОС – Пазарджик и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа подадения протест. Счита, че постановената оправдателна присъда е неправилна, понеже е установено бездействие на длъжника в едногодишния период от постановяване на решението на съда за дължимост на процесната сума, макар в този период длъжникът да е изпълнил други свои парични задължения. Защитникът на подс. Д. – адв. Л., моли за отхвърляне на протеста. В представена писмена защита подчертава, че в рамките на измененото по реда на чл. 287 от НПК обвинение въззивният съд правилно е постановил оправдателна присъда. Излага доводи за обективна невъзможност подсъдимият да се разпореди с идеалната част от недвижим имот поради наложената възбрана. Развива доводи за това, че полученото от подсъдимия трудово възнаграждение е несеквестируемо. При тези съображения намира за правилни изводите на Окръжния съд за несъставомерност на извършеното от подс. Д. и моли за оставяне в сила на постановената въззивна присъда. Подсъдимият Е. Д. моли решението на въззивния съд да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационния протест, съображенията на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Подаденият касационен протест е процесуално допустим като подаден срок от процесуално легитимирано лице срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, ал. 1, т. 2 от НПК. Извършената от ВКС проверка за наличието на наведените в касационния протест основания сочи на извод за неговата НЕОСНОВАТЕЛНОСТ. Преди всичко е необходимо да се посочи, че от изложените в касационния протест оплаквания, годни за разглеждане от настоящата инстанция са само тези, свързани с доводите за неправилно приложение на материалния закон, във връзка с твърденията в протеста, че под. Д. е разполагал с имущество и средства, за да удовлетвори кредитора по вземането. В съществената си част доводите в протеста защитават правилността и законосъобразността на първоинстанционната присъда на РС – Пазарджик. Те не могат да бъдат предмет на преценка, понеже касационният контрол се осъществява върху съдебния акт, постановен от въззивната инстанция. Друга част от съображенията в протеста касаят пресъздаване на фактическата обстановка, такава, каквото според обвинението следва да се приеме за установена. Излагането на твърдяната от една от страните в производството фактология не би могло да аргументира само по себе си наличие на касационно основание сред лимитативно предвидените в чл. 348, ал. 1 от НПК. Годен за разглеждане по касационен път предмет би било оплакване за допуснати процесуални нарушения при осъществяване на доказателствената дейност на контролирания съд, или за неправилно приложение на материалния закон в рамките на вярно установена фактическа обстановка. Такива конкретни доводи – за допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда, не са развити в протеста. Освен това, в него се аргументира съставомерност на извършеното от подс. Д. чрез фактология, която не е инкриминирано от обвинението като елемент от обективната страна на престъплението – претендира се извършване на други плащания, за да се обоснове възможността на длъжника да изпълни задължението. Според обвинението от обективна страна подс. Д. е разполагал с възможност за пращане, като тя е била обоснована чрез индивидуализиране на конкретни налични у длъжника имущества – идеална част от недвижим имот и парични средства, като не е била съпоставяна, съгласно обвинителните факти, с извършени други плащания. При тези предварителни бележки, настоящият състав на касационната инстанция е задължен да извърши преценка за правилното приложение на материалния закон от въззивната инстанция, чиито акт се атакува, в рамките на установената фактическа обстановка от въззивния съд. В протеста не се правят оплаквания за допуснати процесуални нарушения при установяване на релевантните за обвинението обстоятелства. Установената фактология в обжалваната присъда, следователно, не е спорна и не се поставя под съмнение. Фактическите обстоятелства, приети еднопосочно от инстанционните съдилища, не се различават и не почиват върху противоречива доказателствена основа. Приетите факти са били обсъдени от въззивния съд в рамките на обвинението срещу подс. Д., така, както то е формулирано в направеното от прокурора пред първоинстанционния съд изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК. Тази преценка за несъставомерност на поведението на подсъдимото лице се споделя от касационната инстанция. Няма спор по делото, че подс. Д. е бил осъден да заплати на Н. Н. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 3 000лв., ведно със законната лихва от деня на увреждането – 09.07.2014г., с присъда по нчхд № 2027/2014г. на РС – Пазарджик, влязла в сила на 13.07.2015г. Следователно, в тежест на подсъдимия е налице парично задължение, за заплащането на което той е бил осъден с влязъл в сила съдебен акт. Не се спори също и по обстоятелството, че подсъдимият не е изпълнил това парично задължение в едногодишен срок. Установената фактология е за това, че въз основа на издадения по посоченото по-горе дело изпълнителен лист, по искане на кредитора Н. Н. е образувано изпълнително дело № 533/2015г. по описа на ЧСИ С., като в неговите рамки е наложен запор на банкова сметка на подсъдимия, при което е постъпила сума в размер на 226,77лв., че на 20.01.2016г. е наложена възбрана върху недвижим имот – 1/6 идеална част от парцел І-5060 в квартал 394“а“, кадастрален район 504, с обща площ 380,77кв. м. в [населено място], както и е наложен запор върху дружествените дялове на подс. Д. и върху трудовото му възнаграждение от „Н.“ Е.. При така възприетите фактически обстоятелства, преценката за реализиране на престъпния състав по чл. 293а от НК, правилно е била извършена от въззивния съд на плоскостта на това, дали при установеното бездействие на длъжника за заплащане на сумата, за която е бил осъден с влязъл в сила съдебен акт, той е разполагал с парични средства и имущество, даващи му възможност да изпълни задължението, като въпреки това, той не го е сторил. Това правилно е било сторено в рамките на твърдяната от обвинението фактология /при изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК/ за възможност от страна на подс. Д. да изпълни задължението, конкретизирана в това, че подсъдимият е притежавал 1/6 идеална част от недвижим имот и е получил трудово възнаграждение от/фирма/ Е. в размер на 2 400лв. Не търпят укор изводите на окръжния съд във връзка с притежаваната от подсъдимия идеална част от посочения по-горе недвижим имот. Без съмнение, възбраната върху недвижимия имот /притежаваната от Д. идеална част от него/ е била наложена на 20.01.2016г., като задължението му е станало изискуемо на 13.07.2015г. Не са били установени извършени от подсъдимия действия за продажба на обсъжданата идеална част и удовлетворяване на кредитора преди налагане на възбраната. Само че за съставомерността на деянието е необходимо бездействие на длъжника в посочения в нормата на чл. 293а от НК едногодишен срок, при положително установяване от обективна страна, че в този срок той е разполагал с ликвидно имущество и средства, чрез които да удовлетвори вземането на длъжника. Макар действително подсъдимият да е бездействал по отношение на продажба на идеалната част от имота до налагането на възбрана върху нея, то след това действие в рамките на изпълнителното производство, образувано от взискателя Н., подс. Д. не е можел да се разпорежда сам с това недвижимо имущество. Налагането на възбрана върху идеалната част от недвижимия имот има за последица това, че от момента на налагане на възбраната длъжникът се лишава от правото да се разпорежда с имота и не може да изменя, поврежда или унищожава същия. Следователно, не само, че след налагане на възбраната върху идеалната част от имота подсъдимият не е можел да се разпорежда със собствеността си извън изпълнителното производство и да извърши действия за удовлетворяване на кредитора, но и същият кредитор вече е бил насочил изпълнението към този имот в рамките на изпълнителното дело, по което е взискател. Вярно е, че образуването на изпълнително производство не може да оневини длъжника за бездействието му за изпълнение на паричното задължение, но в случая подсъдимият не е извършил каквито и било действия за препятстване на възможността на кредитора да удовлетвори вземането си от наличното имущество на длъжника - не са налице данни да е препятствал принудителното изпълнение. Доводите, развити в касационния протест за това, че подсъдимият е бездействал от началото на инкриминирания период до налагането на възбраната, като не е предприел действия за продажба на идеалната си част от имота, не могат да бъдат възприети. Нормата на чл. 293а от НК предвижда състав на престъпление, в който от обективна страна деянието би било извършено, ако бездействието по отношение на изпълнението на установеното с влязъл в сила съдебен акт парично задължение, е продължило и установено в рамките на една година от влизане в сила на съдебния акт /виж Решение 265/2009г. по нд № 239/2009г на Първо НО/. В настоящия случай няма съмнение, че подс. Д. е бездействал да изпълни паричното си задължение, макар да е разполагал с идеална част от недвижим имот, но такова бездействие е налице само по отношение на част от едногодишния срок. След налагане на възбрана върху конкретизираната от обвинението идеална част от недвижим имот в [населено място], подсъдимият обективно не е можел да изпълни задължението си за действие по удовлетворяване на кредитора именно от продажба на този имот извън образуваното изпълнително производство, като не е и препятствал принудителното изпълнение. По отношение на получените от подс. Д. парични суми, представляващи трудово възнаграждение за инкриминирания едногодишен период. Въззивният съд е изложил правилни съображения за това, че сумите, получавани от подсъдимия като трудово възнаграждение в размер от по 420лв. месечно от /фирма/ Е. за период м. януари 2015г. – м. декември 2016г. съставляват несеквестируемо вземане и следователно не могат да съставляват парични средства, разполагаеми и налични у подсъдимия за изпълнение на паричното му задължение. Установеното досежно получаваните като работна заплата от подс. Д. суми сочи, че той е получавал възнаграждение в размер под минималната работна заплата, определена за страната през инкриминирания период. Поради това, тези парични средства не съставляват такива, каквито могат да служат за удовлетворяване на кредитора, понеже съобразно техния размер, са необходими са обезпечаване на минимален стандарт на длъжника и като функция от това не подлежат на принудително изпълнение. В тази връзка тези парични средства не могат да се ценят като разполагаеми за изпълнението на паричното задължение. Предвид на изложените съображения, потвърждаващи правилността на правните изводи на контролирания съд, доводите в протеста, свързани с неправилно приложение на материалния закон, са лишени от основание. Обосновано е възприето, че от обективна страна не се установява подс. Д. да е разполагал с парични средства или имущество през едногодишния период от влизане на съдебното решение в сила, които да са му дали възможност да изпълни съдебно установеното си задължение. Напротив, инкриминираните от обвинението разполагаеми имущества и парични средства от подсъдимия, не са съставлявали ликвидно имущество, позволяващо му да осъществи дължимото изпълнение. Съставът на престъплението би бил осъществен, ако в едногодишен срок от влизане в сила на съдебния акт, осъждащ даденото лице да изпълни определено парично притезание, той не е сторил това, но бездействието му би било съставомерно само при положително установяване на налични парични средства или имущество, от които кредиторът би могъл да се удовлетвори. Такива средства или имущество, съобразно фактическата рамка на обвинението, в настоящия случай не са били на разположение на длъжника – подс. Д.. Поради това е правилен изводът на решаващия съд, че деянието не е осъществено от обективна страна. Доводите в протеста (които впрочем са били обсъждани и от въззивния съд), за това, че подс. Д. е разполагал с парични средства, понеже е извършил плащания по други свои задължения, не могат да бъдат възприети като основателни. Обвинението е аргументирало обективната съставомерност на извършеното от подсъдимия чрез посочване на разполагаемост на определени недвижимо имущество и парични средства. Следователно, други факти за платежоспособност на длъжника, извън предявените му по надлежния процесуален ред, не могат да бъдат коментирани в полза на обвинителната теза. Обстоятелството, дали подс. Д. е извършвал плащания на други свои задължения, освен че е извън фактическите рамки на предявеното му обвинение, не е и свързано с преценката, изискуема от състава на престъплението, в извършването на което е обвинен, изискваща установяване по положителен начин на разполагаеми имущество и средства за изпълнение на задължението по съдебен акт. Предвид изложените съображения, не са налице основания за уважаване на искането в касационния протеста за отмяна на съдебния акт връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 41 от 17.09.2019г. по внохд № 368/2019г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.