Р Е Ш Е Н И Е № 63 гр. София, 01 юли 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 160/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпили касационни жалби от защитниците на подсъдимия А. Х. Х. - адвокат Г. Г. и адвокат Ц. И., срещу въззивна присъда № 7/14.10.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 47/2019 г., по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбите се твърди, че са налице всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК, като се претендира за отмяна на постановения въззивен съдебен акт. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия Х. – адвокат Г., поддържа касационните жалби, акцентира върху някои от изложените в тях съображения и пледира за уважаването им. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите и прави искане за оставяне в сила на въззивната присъда. Твърди, че въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Според прокурора, инкриминираните данъчни фактури са с невярно съдържание, а някои от тях са неистински, тъй като не са подписани от представителите на дружествата - доставчици. Последните не познават подсъдимия и не са имали контакт с него. Сочените като доставчици фирми нямат стопански и търговски бази, транспортни средства и работен персонал. Те не са издали кантарни бележки, приемно-предавателни протоколи, товарителници и др. за посочените във фактурите стоки. Според прокурора, липсата на доказателства за предаване и транспортиране на стоките, както и за тяхната наличност, обуславя извода, че сделките са фиктивни. С оглед на това материалният закон е приложен правилно, а наложеното на подсъдимия наказание е справедливо. Подсъдимият А. Х. Х. в предоставената му последна дума заявява, че не е осъществил деянието, поради което моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 24/01.11.2018 г., постановена по н. о. х. д. 44/2017 г., по описа на Окръжен съд – Шумен, подсъдимият А. Х. Х. е признат за виновен в това, че през периода 01.07.2008 г. – 07.07.2009 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството му на управител на „С.“ ЕООД, за 4 данъчни периода, чрез посредственото извършителство на С. Ж. Г. съставил документ с невярно съдържание – дневник за покупките на „С.“ ЕООД, в който отразил неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит по данъчни фактури /подробно посочени в присъдата/, като избегнал установяването и плащането на данъчни задължения за „С.“ ЕООД, в особено големи размери, общо в размер на 947 674,16 лева, представляващи дължим данък върху добавена стойност, като при водене на счетоводството е използвал документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупките на „С.“ ЕООД, съгласно чл. 124, ал.1, т.1 от ЗДДС и чл. 113, ал.1 и ал. 3 от ППЗДДС, в които е отразил данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, потвърдил неистина в подадени писмени данъчни декларации, които се изискват по чл. 125, ал.1 от ЗДДС и чл. 116, ал.1 от ППЗДДС и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, т. 6 и т.7, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години. Със същата присъда подсъдимият Х. е признат за виновен в това, че през периода 01.07.2009 г. – 09.02.2010 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството му на управител на „С.“ ЕООД за 6 данъчни периода, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения за „С.“ ЕООД, в особено големи размери, общо в размер на 446 027,88 лв., представляващи дължим данък върху добавена стойност, като чрез посредственото извършителство на С. Ж. Г. съставил документ с невярно съдържание – дневник за покупките на „С.“ ЕООД, в който отразил неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит и при водене на счетоводството използвал документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупките на „С.“ ЕООД, съгласно чл. 124, ал.1, т.1 от ЗДДС и чл. 113, ал.1 и ал.3 от ППЗДДС, в които отразил данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, потвърдил неистина в подадени писмени данъчни декларации, които се изискват по чл. 125, ал.1 от ЗДДС и чл. 116, ал.1 от ППЗДДС и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години. Окръжният съд е признал подсъдимия Х. за виновен и в това, че на 31.03.2009 г., в [населено място], в качеството му на управител на „С.“ ЕООД, за финансовата 2008 г. е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери - 356 842,72 лева за „С.“ ЕООД, представляващи дължим корпоративен данък, като в ГДД № [...]/31.03.2009 г., която се изисква по силата на закон – чл. 92, ал.1 от ЗКПО /отм/, подадена пред ТД на НАП – Шумен, потвърдил неистина относно размера на облагаемата печалба 201 866,71 лв. в Част VІ т.3.1 от декларацията и променил резултата за финансовата година, като декларирал корпоративен данък за внасяне в размер на 22 420,01 лв., а действително установеният корпоративен данък за внасяне е в размер на 379 262,73 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, т. 2, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години. Подсъдимият Х. е признат за виновен и в това, че на 31.03.2009 г., в [населено място], в качеството му на управител на „С.“ ЕООД, за финансовата 2009 г., избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери 317 125,52 лева за „С.“ ЕООД, представляващо дължим корпоративен данък, като в ГДД № 1125/19.03.2010 г., която се изисква по силата на закон – чл. 92, ал.1 от ЗКПО /отм/, подадена пред ТД на НАП – Шумен, е потвърдил неистина, относно размера на облагаемата печалба 85 307,39 лв. в Част VІ т.3.1 от декларацията и променил резултата за финансовата година, като декларирал корпоративен данък за внасяне в размер на 8530,76 лв., а действително установеният корпоративен данък за внасяне е в размер на 325 656,28 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, т. 2, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години. На основание чл. 23, ал.1 от НК на подсъдимия е определено едно общо наказание – „лишаване от свобода“ за срок от три години, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от пет години. С първоинстанционната присъда подсъдимият е осъден да заплати на държавата, чрез Министерство на финансите, сумата от 2 067 670,28 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 19.03.2010 г. до окончателното изплащане, както и държавна такса върху него в размер на 82 706,80 лв. Осъден е да заплати и разноските, направени по водене на делото. Окръжна прокуратура – Шумен е протестирала присъдата в частта, с която е отложено изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ по реда на чл. 66 от НК. Недоволни от първоинстанционната присъда са останали подсъдимият и неговите защитници, които са депозирали въззивна жалба в Апелативен съд – Варна с искане за оправдаване на Х., поради недоказаност на повдигнатото обвинение. По протеста и жалбата в АС – Варна е образувано в. н. о. х. д. №47/2019 г., по което е постановена присъда № 7/ 14.10.2019 г. С нея подсъдимият е признат за невиновен по обвинението за това, че през месец юни 2009 г., чрез посредственото извършителство на С. Ж. Г. при водене на счетоводството е съставил документ с невярно съдържание – дневник за покупките на „С.“ ЕООД, в който е отразил неполучени доставки с право на данъчен кредит по данъчна фактура № [...]/19.06.2009 г. с данъчна основа 768 000 лева, с начислен данък при доставки с право на пълен данъчен кредит в размер на 153 600 лева, с посочен доставчик „И. г.“ ООД, и на 07.07.2009 г. е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 153 000 лв., като в СД по ЗДДС, вх. № 2700 – 973114/07.07.2009 г. за данъчен период месец юни 2009 г., подадена пред ТД на НАП – Шумен, е потвърдил неистина относно размера на получени доставки и начислен ДДС по доставките с право на пълен данъчен кредит в размер на 179 708,53 лв. в раздел „Б“ от декларацията, а действително установеният е 6 108,53 лв. и е променил резултата за периода, като в раздел „В“ е декларирал ДДС за внасяне в размер на 1291,31 лв., а действително установеният ДДС за внасяне е в размер на 154 891,31 лв. и така е приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 153 600 лева, поради което е оправдан по първоначално предявеното обвинение за разликата от 794 074,16 лв. до 947 674,16 лв., както и за периода след 13.02.2009 г. С въззивния съдебен акт е изменена първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият Х. е признат за виновен по чл. 255, ал.3, вр. с ал.1, т. 2 от НК за избягване на данъчни задължения в особено големи размери по ЗКПО за данъчен период 2009 г., като е оправдан за разликата от 240 325,52 лева до 317 125,52 лева. В останалата част въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда. Касационните жалби, подадени срещу въззивната присъда в нейната осъдителна част, са допустими, тъй като са депозирани от лица, които имат право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са основателни. Основните оплаквания на касаторите са за наличието на множество противоречия в мотивите на въззивната присъда, в частта, с която подсъдимият е признат за виновен, които не дават възможност да се проследи процесът на формиране на вътрешното убеждение на съда относно значимите за правилното решаване на делото обстоятелства. Излагат се твърдения за това, че мотивите са неясни, непълни, несвързани, поради което следва да се приеме, че такива липсват. Недостатъци защитата намира при излагане на доводите на въззивната инстанция относно доказателствената обезпеченост на обвинението, като твърди, че контролираният съд незаконосъобразно е смесил различни институти на данъчното и наказателното право, приемайки, че сключените от подсъдимия сделки не са реални, а фиктивни. Незаконосъобразно въззивният съд направил такова заключение, като приел, че за наличието на реални доставки е необходимо дружеството на подсъдимия и неговите доставчици да имат складова база и транспортни средства, като не съобразил естеството на сделките по смисъла на чл. 329 от ТЗ и чл. 183, ал.1 от ЗЗД, които не поставят такива изисквания, за да е налице договор за продажба. Контролираният съд не взел предвид, че стоките по тези фиктивни продажби са получени от крайния потребител, като са били заплатени от и на подсъдимия по банков път, за което по делото са събрани писмени и гласни доказателства. Въззивният съд не изложил доводи защо не кредитира заключението на съдебно - счетоводната експертиза, според която подсъдимият не дължи ДДС. По този начин игнорирал събраните по делото доказателства и това довело до неправилното приложение на материалния закон и осъждането на подсъдимия. Необосновано и нелогично контролираният съд приел, че е налице „мащабна схема за източване на ДДС“, аргументирайки се с това, че пълномощници на доставчиците получавали парите за доставките. Липсвали мотиви относно осъществяването на деянието от субективна страна, като въззивният съд не посочил съображенията си, поради които е счел, че подсъдимият е част от „схемата за източване на ДДС“. Неправилно проверяваният съд преценил, че не е изтекла давността за предявяване на гражданския иск, която според защитата е започнала да тече от изготвянето на ревизионния акт срещу подсъдимия. Незаконосъобразно не било редуцирано присъденото обезщетение за имуществени вреди, въпреки че подсъдимият е оправдан от въззивния съд за част от обвиненията. Така изложените оплаквания са посочени и във въззивната жалба, като са аргументирани с конкретни доводи в писменото допълнение към нея. Същите възражения са възпроизведени чрез пледоариите на защитниците и пред контролирания съд в хода на въззивното съдебно производство. При това, въззивната инстанция в съответствие с разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК е била длъжна не само да провери изцяло правилността и законосъобразността на обжалваната пред нея първоинстанционна присъда, каквито правомощия има, но и да даде конкретен отговор на възраженията на защитата, независимо дали ги е счела за неоснователни. Като не е изпълнил това свое задължение, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, определящи стандарта, на който следва да отговаря въззивният съдебен акт. В мотивите на присъдата контролираният съд без да анализира доказателствената съвкупност е припознал като свои фактическите положения, възприети от първостепенния съдебен състав. Същевременно съвсем повърхностно е отговорил на възраженията на защитата относно неправилното игнориране от окръжния съд на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, изготвена от вещите лица О., Т. и В.. Визираната експертиза е допусната по н. о. х. д. № 234/2014 г. по описа на ОС- Шумен и е приета в хода на първоинстанционното съдебно производство, като съгласно нейното заключение фактурите, посочени от обвинението отговарят на изискванията на Закона за счетоводството, описани са в дневниците за покупко - продажби и подсъдимият не дължи довнасяне на ДДС. Според въззивната инстанция посоченото заключение не е възприето, тъй като на вещите лица били зададени въпроси, на които отговор трябвало да бъде даден от „съда и органа по разследването“. Контролираният съд не е посочил какви са тези въпроси и какви са отговорите на експертите, които са му дали основание да игнорира изцяло посоченото заключение. Реално, последното не е анализирано изобщо, не е съпоставено с останалите експертизи, като въззивният съд не е изложил съображения защо не го кредитира. По този начин контролираният съд е нарушил разпоредбата на чл.107, ал. 5 от НПК, задължаваща го да подложи всички доказателства на внимателна проверка. Принципно вярна е констатацията, която въззивната инстанция е направила при „обсъждането“ на посоченото заключение, че отговор на въпроса за „реалността“ или „фиктивността“ на сделките, във връзка, с които са издадени процесните фактури, следва да бъде даден от съда. Това е и основният въпрос, който е необходимо да бъде изследван, за да се прецени дали фактурите са истински и дали вярно пресъздават действителното положение, за да послужат като основание за ползване на данъчен кредит, така както изискват разпоредбите на ЗДДС. Именно при решаването на този най-важен и съществен за изхода на делото въпрос контролираният съд е подходил повърхностно и незадълбочено, пренебрегвайки задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, ал.1, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. В мотивите на въззивната присъда /от л. 34 до л. 42/ предходната инстанция подробно е посочила кои са били „доставчиците“ на дружеството на подсъдимия – „С.“ ЕООД, кои лица са ги представлявали, каква дейност са развивали. Обсъдил е обстоятелството, че повечето от лицата, посочени като собственици на фирмите – доставчици /безработни или неграмотни лица/, са заявили, че не са осъществявали лично никаква дейност, упълномощили са други лица да осъществяват такава, не познават подсъдимия и не са сключвали сделки с него. Контролираният съд е посочил и кои са били доставчиците на фирмите, визирани в процесните фактури като доставчици на дружеството на подсъдимия. Отразил е кои от доставчиците са били дерегистрирани по ЗДДС, кога, както и дали „сключените“ от тях сделки са посочени във фирмените им дневници за покупко – продажби. Въззивният съд е приел, че доставчиците или техните доставчици не са имали складова база, не са разполагали с транспорт за превоз, не са издавали кантарни бележки, товарителници, експедиционни документи. Въз основа на изложеното, контролираният съд е заключил, че сделките, визирани в процесните фактури са фиктивни, тъй като не е имало реална размяна на стоки и пари. Извън аналитичната дейност на контролирания съд са останали обясненията на подсъдимия за това, че той е бил само посредник и че не е разполагал със складова база и транспорт, като е уговарял зърнените култури да бъдат доставени от неговия доставчик направо на крайния получател; че за него е било достатъчно, че доставчиците му са лицензирани зърнотърговци, включени в съответния регистър и че не е длъжен да проверява доставчиците на неговите доставчици и тяхната изрядност. Тези обяснения и възражението на защитата, че подсъдимият не е длъжен да проверява доставчиците си, намира основание в редица решения на Съда на Европейския съд, със седалище в Люксембург /СЕС/, постановени по повод преюдициални запитвания или възникнали спорове, свързани с приложението на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 год. относно общата система на данъка върху добавената стойност / реш. от 06.09.2012 год. по дело С-273/11 – Mecsek-Gabona; реш. от 21.02.2006 г. по дело С-255- Halifax; реш. от 21.06.2012 год. по дело С-80/11 и С-142- Mahageben и David; реш. от 06.07.2006 по дело С-439/04 - Kitel и Recolta Recycling/. В практиката на СЕС / в частност в посочените решения/ се приема, че Директива 2006/122 не допуска да бъде санкционирано данъчнозадължено лице, като не му бъде признат данъчен кредит, което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че друга сделка по веригата преди или след тази на данъчнозадълженото лице е свързана с измама с ДДС. Според тези решения данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни право на приспадане на ДДС: да проверява дали издателят на фактурата за стоките, във връзка, с които се иска признаване на данъчен кредит, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС; да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама; да притежава документи в това отношение. Съгласно практиката на СЕС, ако поради данъчни измами или нередности, извършени от издателя на фактурата или от доставчиците нагоре по веригата, се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се установи /въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на фактурата да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави/, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че сделката е част от измама с ДДС. Изводът, който се налага е, че за да се откаже приспадане на ДДС, следва да се установи, че получателят на доставката е знаел или е трябвало да знае, че сделката, която сключва е част от измама с ДДС. При това положение, на още по – голямо основание следва да се приеме, че за да носи наказателна отговорност за укриване на данъчни задължения в особено големи размери, чрез деклариране на неверни обстоятелства, е необходимо да бъде установено по несъмнен начин, че подсъдимият е знаел, че сделките са фиктивни и въпреки това ги е използвал като основание за получаване на данъчен кредит. Иначе казано, необходим е пряк умисъл за осъществяване на деянието, като при постановяване на осъдителна присъда, съдът е длъжен да изложи аргументите си, въз основа на които приема, че е налице субективният елемент на престъпната проява. В мотивите на въззивната присъда липсват правни изводи за субективната страна на престъпленията, за които подсъдимият е признат за виновен и осъден. Не е изложена каквато и да било конкретика, съобразена с установеното по делото от фактическа страна проявление, изпълващо съдържанието на интелектуалния и волевия момент на прекия умисъл. На л. 44 от обжалвания въззивен съдебен акт контролираният съд декларативно е посочил, че „тъй като липсват доказателства за предаване, транспортиране на стоките и тяхната наличност при всеки един от доставчиците по веригата, с изключение на крайните получатели“ е налице „поредната мащабна схема за генериране на незаконни печалби чрез укриване на данъчни задължения“. Без да излага конкретни съображения по какъв начин подсъдимият е включен в тази схема, въззивният съд е препратил към л. 148 от мотивите на първоинстанционната присъда /неясно към коя част/ и към последния абзац от разпита на св. В. И. от досъдебното производство/ т.12, л. 110/. Тези декларативни твърдения и препратки към други източници, не могат да заместят дължимия анализ на доказателствената съвкупност и излагането на конкретните доводи на съда, дали му основание да приеме, че подсъдимият е част от „мащабната схема за източване на ДДС“, т.е., че е знаел, че сделките са фиктивни и че по този начин, отразявайки ги в съответните декларации, претендирайки да получи данъчен кредит, е осъществил престъпленията от обективна и субективна страна. При това извън аргументацията на въззивната инстанция /въпреки изричните възражения на защитата / е останало обстоятелството, че подс. Х. е лицензиран зърнотърговец, регистриран е по ЗДДС, чиято дейност е именно търговия със зърно; че зърнените култури, предмет на декларираните от него сделки, са били заплатени по банков път по сметките на неговите доставчици, за което по делото са събрани необходимите платежни нареждания и банкови извлечения, удостоверяващи плащанията. Не е обсъден и съобразен от контролирания съд и фактът, че стоките са били реално доставени от подсъдимия на „П. о.“ ЕООД, „Г Т.“ ЕООД, „Д. 57“ АД и „К. С.“ ЕООД, „М.“ ООД, а впоследствие изнесени от Република България, за което също са събрани доказателства по делото. Посочените фактически положения са приети за установени и от първоинстанционния, и от въззивния съд / л. 6 - л. 11 от мотивите на възз. присъда/, но не са анализирани и не е отговорено на възраженията на защитата, че след като стоката е доставена от подсъдимия на крайния купувач и заплатена на доставчика, не може да се приеме, че сделката, отразена в съответната фактура, не е осъществена. Основателно е и възражението на защитата за нелогичност на довода на въззивния съд затова, че „извършването на банкови преводи в полза на доставчиците е обичайна практика при привидните сделки“ / 42 от мотивите на възз. пр./, след като поначало стойността на стоката се дължи именно на този, който я доставя. Въззивният съд не е изложил ясни и логични съображения относно това защо приема, че отношение към отговорността на подсъдимия има обстоятелството, че „пълномощници на доставчиците теглели сумите заплатени от него по банков път за направените доставки“, както и че с фирмите – доставчици реално са работили други лица, а не собствениците им по документи, както и каква е връзката между тези факти и поведението на подсъдимия. Отсъствието на конкретни съображения относно редица обстоятелства от съществено значение за преценката на обективната и субективната съставомерност на деянията, в извършването на които подсъдимият е признат за виновен, както и неотговарянето на възраженията на защитата в тази насока, по същество се равнява на липса на мотиви. Последното е съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, представляващо касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1, вр. с ал.1, т. 2 от НПК. Наличието на визираното касационно основание обуславя необходимостта от отмяна на проверявания съдебен акт в неговата осъдителна част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. С оглед връщане на делото за ново разглеждане от АС - Варна е безпредметно подробното обсъждане на останалите оплаквания на жалбоподателите, свързани с предявения граждански иск - твърдението за изтекла давност за неговото предявяване, както и че същият не е редуциран, въпреки оправдаването на подсъдимия за част от обвиненията. Тези въпроси следва да намерят своето решение при разглеждането на делото от друг състав на въззивния съд, при съобразяване на задължителните указания, дадени с ТР № 5/05.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС и ТР №1 от 04. 02. 2013 г. по т. д. № 2/2012 г. на ОСНК на ВКС. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна присъда № 7/14.10.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 47/2019 г., по описа на Апелативен съд - Варна в осъдителната й част. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.