Р Е Ш Е Н И Е № 154 София10.10.2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 26.09.2017 година, в състав: РЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА при участието на секретаря Л.Златкова като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 2317 /2016 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Ц. Е. Ф. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1524 от 15.07.2016 г., по гр.д.№ 894/2016 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 04.01.2016 г., по гр.д.№ 20014/14 г. за отхвърляне на предявения срещу ЗД [фирма], [населено място] пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ за разликата над присъденото и обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв. до пълния размер на исковата сума от 35 000 лв. и за възложените и деловодни разноски, съобразно уважената част на иска. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение - касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основното възражение в касационната жалба е срещу извода на въззивния съд за съпричиняване на вредата от страна на пострадалата при принос от 1/3, като съображенията са, че същият, изграден на предположения и при отсъствие на категорични доказателства, че действията и при пресичане на пътното платно са били рискови и сред причините за настъпване на увреждането и, в резултат на процесния пътен инцидент, е необоснован и в нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД. С определение ва ВКС, ТК № 247 от 19.04.2017 г., по горепосоченото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1524 от 15.07.2016 г., по гр.д.№ 894/2016 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на възприетото от въззивната инстанция разрешение на значим за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, а именно: „ Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно, по категоричен начин, да бъде доказано наличието на причинна връзка между поведението на пострадалото лице и настъпилия инцидент ?” , със задължителната съдебна практика. Ответникът по касационната жалба, заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК, не въвежда допълнителни съображения в проведеното по делото открито съдебно заседание. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и прецени данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд е приел, че в случая, с оглед младата възраст на пострадалата – 17 г. към датата на непозволеното увреждане, понесените от нея болки и страдания, продължителността на проведеното лечение и прогнозите за пълно отзвучаване на травматичните и увреждания, настъпили в резултат на ПТП от 30.06.2014 г. на кръстовище в [населено място], справедливо обезщетение по см. на чл. 52 ЗЗД, като паричен еквивалент за нанесените и неимуществени вреди, е сумата от 30 000 лв.. Позовавайки се на механизма на настъпилия пътен инцидент, изяснен от анализа на събраните гласни доказателства и заключението на изслушаната автотехническа експертиза, решаващият състав на Софийски апелативен съд и е приел за основателно въведеното от ответника защитно възражение за съпричиняване на вредата. Съображенията са, че от една страна липсват категорични доказателства за пътя, по който ищцата е достигнала до мястото на пресичане на пътното платно, поради което е невъзможно да бъде определен и момента, в който водачът - делинквент е могъл обективно да забележи пешеходеца, за да отчете присъствието му в близост до автомобила като рисков фактор, а от друга – че движейки се към процесното нерегулирано кръстовище пострадалата е могла във всеки момент да забележи увреждащото моторно - превозно средство и да прояви дължимата грижа за себе си, избягвайки пресичането, въпреки формалното му съответствие със закона – в зоната на мислена проекция на тротоара /§6, т. 54 от ДР на ЗДвП/. В съгласие с възприетото наличие на съпричиняване на вредата по см. на чл. 51, ал.2 ЗЗД и определеното съотношение на приноса на всеки един от участниците в пътно транспортното произшествие за настъпване на увреждането решаващата инстанция е редуцирала дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 20 000 лева. Решението е неправилно. Основният спор между страните в настоящето производство се свежда до наличие на основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В несъответствие със събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че поведението на ищеца, като пешеходец, е било рисково и обективно създаващо предпоставки за настъпване на увреждането, тъй като е предприетото пресичане на пътното платно от последната е без да формира категорично убеждение, че преминаването и няма да застраши както нея, така и останалите участници в движението. При изграждане на решаващия правен извод за наличие на предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД Софийски апелативен съд се е позовал на заключението на допуснатата и изслушана пред първоинстанционния съд авто-техническа експертиза, в което с голяма степен на вероятност е отразено, че ако пешеходката е спряла преди да предприеме пресичане на съответната улица – място на процесното ПТП, към момента на тръгването и, то тя е била невидима за водача на увреждащото моторно-превозно средство, но не е взел предвид и обсъдил останалите констатации на вещото лице, според които при приближаване на мястото на пътния инцидент водачът на товарния автомобил е имал обективна възможност да види пострадалата, дори ако тя вече е стояла на нерегулираното кръстовище и да се съобрази с нея, като пешеходец. Нещо повече, според показанията на очевидеца - св. Д.Н., наближавайки кръстовището водачът на увреждащия товарен автомобил е съсредоточил вниманието си към идващите насрещни моторни- превозни средства, вкл. и управляваното от свидетеля, като в резултат на осъществените помежду им взаимни подканяния за осигуряване на предимство, явно е пропуснал да види тръгналата, поради спиране на товарния автомобил, пешеходка. Следователно, прилагайки законовото правило на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, без категорично да е установено, че увредената Ф. - предприела пресичане на нерегулираното кръстовище в съгласие с изискването на §6, т. 54 от ДР на ЗДвП – в зоната на мислена проекция на тротоара, е проявила някаква форма на небрежност и с това си поведение обективно е създала условия за настъпване на вредоносния резултат, въззивният съд е постановил обжалваното решение в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена както в т.7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на касационната инстанция, служебно известните на настоящия съдебен състав: № 206 от 12.03.2010 г., по т. д. № 35/2009 г. на II т. о.; № 59/10.06.2011 г., по т. д. № 286 /2011 г. на I т. о., № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., № 169 от 28. 02.2012 г., по т.д.№ 762 / 2010 г. на ІІ т.о. и мн. други/част от тях - цитирани и от касатора/. Същата е в смисъл, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква доказани при условията на пълно и главно доказване конкретни действия или бездействие на увреденото лице, с които то обективно, независимо дали виновно или безвиновно, да е способствало за появата на вредоносния резултат, създавайки условия за настъпването му или улеснявайки го. Освен това, според формираната задължителна практика на ВКС, дори безспорните нарушения на ЗДвП от страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД. Предвид изложеното и при отсъствие на категорични доказателства, че поведението на ищцата, предприела пресичане на процесното нерегулирано кръстовище в съгласие с изискването на ЗДвП и при спряло пред нея моторно превозно средство е било рисково и обективно създаващо предпоставки за настъпване на увреждането, приносът и за настъпване на пътно транспортното произшествие от 30.06. 2014 г. в [населено място] не е безспорно доказан. Ето защо и направеното от ответника - застраховател възражение за съпричиняване е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Въззивният съд не е съобразил горното и е редуцирал дължимото на ищцата обезщетение за обезвреда, правилно определено в размер на сумата 30 000 лв., поради съпричиняване на вредата, до размера на присъдените 20 000 лв., въпреки отсъствие на предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради което въззивното решение в тази му част е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. С оглед процесуалното правило на чл.293, ал.2 ГПК след отмяна на въззивното решение на Софийски апелативен съд по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ в частта му за разликата над 20 000 лв. до 30 000 лв. и обусловения от него акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД следва настоящият състав на ВКС да се произнесе по същество на спора, като поради отсъствие на необходимост от извършване на нови или повтаряне на извършените от въззивния съд съдопроизводствени действия, присъди пълния размер на определеното от въззивната инстанция обезщетение. В останалата част – за разликата над сумата 30 000 лв. до пълния предявен размер от 35 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, въззивното решение следва да бъде потвърдено. При определяне размера на следващото се на пострадалата обезщетение за обезвреда въззивната инстанция е съобразила всички онези обективни критерии, които в своето единство,според задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана в ППВС № 4/68 год. и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на касационната инстанция: № 749/05.12.2008 год., по т.д.№ 387/2008 год. на ІІ т.о.; № 124 от 11.11.2010 год., по т.д.№ 708/2009 год. на ІІ т.о.; № 59/ 29. 04.2011 год., по т.д.№ 635/2010 год. на ІІ т.о.; № 66 от 03.07.2012 год., по т.д. № 619/2011 год. и мн.други, ВКС, формират справедлив паричен еквивалент на моралните и болки и страдания по см. на чл.52 ЗЗД. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и на осн.чл.78, ал.6 ГПК, във вр. с чл.78, ал.1 ГПК ответното застрахователно дружество „ЗД [фирма] следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса за касационното производство в размер на 400 лв., а на адв. С.С., на осн. чл.38, ал.2 Закон за адвокатурата, във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004 год. на ВАС, в редакцията и, обнародвана в ДВ, бр.28/2014 г. и молба вх. на ВКС № 10105/25.09.2017 г. сумата 830 лв., адвокатско възнаграждение за оказаната пред ВКС безплатна правна защита и съдействие. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1524 от 15.07.2016 г., по гр.д.№ 894/2016 г., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд от 04.01.2016 г., по гр.д.№ 20014/14 г. за отхвърляне на предявения от Ц. Е. Ф. срещу ЗД [фирма], [населено място] пряк иск за заплащане на обезщетение за причинени и неимуществени вреди от настъпило на 30.06.2014 г. в [населено място] пътно - транспортно произшествие за разликата от 20 000 лв. до 30 000 лв., както и в частта, относно обезщетението за забава и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЗД [фирма], гр.София да заплати на Ц. Е. Ф. от [населено място], с ЕГН: [ЕГН] допълнително сумата 10 000 лева/ десет хиляди лева/, представляваща обезщетение в общ размер от 30 000 лв., за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 30.06.2014 г. в [населено място] пътно- транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 30.06.2014 г. до окончателното и изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1524 от 15.07.2016 г., по гр.д.№ 894/2016 г., в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА ЗД [фирма], със седалище [населено място] да заплати по сметка на ВКС държавна такса върху допълнително присъдената сума в размер на 400 лв./ четиристотин лева/. ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място] да заплати на адвокат С. С. – САК, сумата 830 лв./ осемстотин и тридесет лева/ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие в касационното производство. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: