Р Е Ш Е Н И Е № 130 гр.София, 14.07.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Елена Авдева 2. Жанина Начева при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 215 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на Пловдивската апелативна прокуратура, жалба на подсъдимия А. Н. В., чрез служебния му защитник, жалба на подсъдимия Т. А. А. лично и чрез неговия защитник срещу присъда № 351 от 10.06.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 46/2014 г., както и жалба на защитника на подсъдимия В. И. В. срещу определение № 282 от 18.07.2014 г., с което е решен въпросът за разноските по делото. В протеста се твърди, че оправдаването на подсъдимия К. по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 1 НК е резултат от едностранчиво обсъждане на доказателствените източници и липсата на аналитична преценка на съвкупността от събрани и проверени по делото доказателства; че наказанието на подсъдимия Т. А. А. и на подсъдимия А. Н. В. е явно несправедливо и не държи сметка за конкретния принос в извършеното престъпление. Направено е искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата, саморъчно изготвена и чрез защитника си, подсъдимият Т. А. А. релевира касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2-3 НПК. Счита, че фактите и обстоятелствата са били преиначени, за да се изведе участието му в извършеното престъпление. Твърди и явна несправедливост на наказанието поради неотчетени от съда смекчаващи отговорността обстоятелства. Направено е искане да се измени присъдата и да се намали размерът на наказанието лишаване свобода. В жалбата си подсъдимият А. Н. В. развива съображения, че участието му в опита за кражба не е установено по несъмнен начин; че въззивният съд е пропуснал да го оправдае за предварителния сговор по смисъла на чл. 195, ал.1, т. 5 НК; че неправилно са били преценявани смекчаващите отговорността обстоятелства, което е довело до неправилния отказ да се приложи разпоредбата на чл. 58 НК. На тази основа са направени искания за отмяна на решението и оправдаване или за намаляване на наказанието при условията на чл. 55 НК. В жалбата на защитника на подсъдимия В. И. В. се оспорват направените разноски по делото от 6 080,57 лева с мотиви за прекомерно високо възнаграждение, присъдено на вещите лица, които са участвали в изготвянето на съдебно-техническата експертиза. Иска се отмяна в тази част на определението. На основание чл. 351, ал. 3 НПК защитникът на подсъдимия К. е депозирал възражение с пространни аргументи, представени алтернативно за недопустимост и за неоснователност на протеста. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по отношение на подсъдимия А. и подсъдимия В.. Позовавайки се на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, излага съображения, че в рамките на установените фактически положения, които са били описани и в обвинителния акт, съдът е трябвало да прецени дали деянието на подсъдимия К. осъществява състава на по-леко наказуемото престъпление по чл. 284 НК. Защитниците (адв. К. и адв. К.) на подсъдимия Т. А. А. и съответно на подсъдимия А. Н. В. поддържат жалбата и считат, че протестът следва да бъде оставен без уважение. Защитникът на подсъдимия К. (адв. Н.) подчертава, че протестът се позовава единствено на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и не засяга приложението на материалния закон. Изтъква и невъзможност да се премине към престъпление по чл. 284 НК, поради съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, по което подсъдимият К. се е защитавал. Защитникът (адв. Б. ) на подсъдимия В. И. В. поддържа жалбата си. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста и жалбите, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Настоящото касационно производство е второ поред. С решение № 551 от 24.01.2014 г. по н. д. № 915/2013 г. Върховният касационен съд е отменил присъда № 33 от 11.02.2013 г. по в. н. о. х. д. № 429/2012 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която подсъдимият К. е бил оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 1 НК; в частта, с която е била изменена присъдата на първоинстанционния съд и деянието на подсъдимия Т. А. А. и подсъдимия А. Н. В. е било преквалифицирано по чл. 195, ал. 5 вр. ал. 1, т. 3 и т. 4 НК; в частта относно приложението на чл. 23 НК за подсъдимия А. и за подсъдимия А. Н. В.; в частта за разноските и веществени доказателствени средства. В тези части делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане по образуваното в. н. о. х. д. № 46/2014 г., с присъда № 351 от 10.06.2014 г. Пловдивския апелативен съд е отменил присъдата на първоинстанционния съд в частта, с която подсъдимият Т. И. К. е бил признат за виновен по чл. 387, ал. 1 НК, а на основание чл.78а, ал. 1 НК - освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на петстотин лева. Признал е подсъдимия Т. И. К. за невинен в това, през периода от 2.09.2009 г. до 25.09.2009 г. в [населено място] и в [населено място], като държавен служител на МВР на длъжност „Началник II-ра степен” на РПУ – Бяла С. да е злоупотребил със служебното си положение и да не е изпълнил задължението си по служба в нарушение на т. 4, т. 7, т. 56 от Етичен кодекс за поведение на държавните служители в МВР и от това да са произлезли вредни последици, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал за престъпление по чл. 387, ал. 1 НК. Пловдивският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, с която подсъдимият Т. А. А. и подсъдимият А. Н. В. са признати за виновни в това, на 18/19.12.2009 г. в [населено място], чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, чрез използване на техническо средство и моторно превозно средство, а подсъдимият А. и при условията на опасен рецидив, след предварителен сговор помежду си и с И. Н. Р., Д. Р. Б. и П. А. Н. в немаловажен случай, да са направили опит да отнемат чужди движими вещи – пари в различна валута с равностойност от 14 532,31 лева от владението на [фирма] - П., без съгласието на ръководството на дружеството с намерение противозаконно да ги присвоят, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал.1, т. 3, т. 4, т. 5 вр. чл.194, ал. 1 вр. чл. 18, ал.1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК и чл. 54 НК на подсъдимия Т. А. А. е наложено наказание в размер на пет години лишаване от свобода, а на основание чл. 195, ал.1, т. 3, т. 4 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 НК и чл. 54 НК на подсъдимия А. Н. В. е наложено наказание в размер на една година лишаване от свобода. Преквалифицирал е деянието в престъпление по чл.196, ал.1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 20, ал.4 вр чл. 29, ал.1, б. „а” НК за подсъдимия Т. А. А., поради което и на основание чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода и в престъпление по чл. 195, ал.1, т. 3 и т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 НК за подсъдимия А. Н. В., поради което и на основание чл. 54 НК му е наложил наказание от една година лишаване от свобода. Приложил е чл. 23, ал. 1 НК, чл.59, ал. 1 НК, определил е типа затворническо заведение и първоначалния режим на изтърпяване на наказанието на подсъдимия Т. А. А. и на подсъдимия А. Н. В.. Изменил е първоинстанционната присъда в частта за веществените доказателства, отменил е в частта за разноските, а в останалата част е потвърдил. С определение № 282 от 18.07.2014 г. Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по въпроса с разноските, като в частност на подсъдимия В. И. В. е възложил да заплати в полза на Висшия съдебен съвет сумата от 1 490,11 лева. Според настоящия съдебен състав касационният протест е процесуално допустим и възражението на защитника на подсъдимия К. не може да бъде възприето. Протестът е насочен срещу съдебен акт, постановен в протеклото производство по общия ред въз основа на внесения обвинителен акт от прокурора, с който срещу подсъдимия К. са били предявени обвинения за две престъпления. Разпоредбата на чл. 346, т. 1 НПК въвежда по правило касационен контрол по пътя на обжалването на решенията и новите присъди на апелативния съд, освен по изключение – когато деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от Наказателния кодекс, и тези по чл. 334, т. 1. По отношение на подсъдимия К. е постановена нова присъда от Пловдивския апелативен съд, поради което случаят не покрива изрично предвидено изключение. К. протест и жалбите са НЕОСНОВАТЕЛНИ. I. По протеста срещу присъдата, с която подсъдимият Т. И. К. е оправдан. Първо следва да се подчертае, че в подкрепа на протеста са формулирани доводи за съществени нарушения на процесуалните правила, чието предназначение е да се постигне отмяна на присъдата, с която подсъдимият К. е оправдан за престъпление по чл.387, ал.1 НК и връщане на делото в тази му част за ново разглеждане. С изменението на чл. 371, б. „в” НК (ДВ, бр. 53 от 2014 г.) очевидно претендираната правна квалификация на инкриминираното деяние като военно длъжностно престъпление, въведена с обвинителния акт, е изгубила законното си основание. Въззивният съд обаче е съд по същество, който се произнася по фактите и не е обвързан с правната квалификация на деянието по обвинителния акт. Затова може да постанови оправдателна присъда само, когато е изпълнил процесуалното си задължение да провери дали фактите, с които е сезиран и които приема за доказателствено установени, не покриват нито състава на престъплението по повдигнатото обвинение, нито състав на същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление при условие, че стриктно съблюдава и правата на защита на подсъдимия. В този смисъл Върховният касационен съд разгледа доводите в протеста за допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда по същество относно приетите за установени по делото фактически положения. На следващо място е нужно да се отбележи, че съображенията на прокурора в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК по абсолютно неприемлив начин са смесени с аргументи за фактическа необоснованост, която не е касационно основание за отмяна на присъдата и основателно предизвикват възраженията на защитника на подсъдимия К.. Тяхното разграничение разкрива, че в крайна сметка оплакванията се свеждат до неизпълнено задължение да се обсъдят и анализират доказателствените материали поотделно и в съвкупност относно периода на познанство и контакти на подсъдимия К. с подсъдимия А., съдържанието на проведените разговори помежду им, които били разглеждани изолирано вместо в тяхното съчетание и логическата им връзка със свидетелските показания. Пловдивският апелативен съд, решаващ делото по същество, има суверенното правомощие да преценява по свое вътрешно убеждение доказателствените материали и да установява въз основа на тях фактологията на деянието. От гледна точка на правилата за неговото правилно формиране въззивният съд не е допуснал нарушение. Мотивите разкриват аналитична преценка на целия обем от доказателствени източници. Прецизно са били изследвани веществените доказателствени средства, получени в резултат на използваните специални разузнавателни средства. Те са били подложени на съвкупно обсъждане относно последователността във времето на контактите и срещите, осъществявани от подсъдимия А. и подсъдимия К.. Не са били изключени от обхвата на обсъждане и показанията на св. С., които внимателно са били и съпоставени с останалите свидетелски показания и обясненията на подсъдимия. Затова напълно произволно е твърдението в протеста за игнориране, избирателност и неясно предпочитание към едни доказателствени средства за сметка на други. Пловдивският апелативен съд е отделил нужното внимание и на довода на прокурора, че подсъдимият К. е предоставял на подсъдимия А. информация, известна му по служба. Той се свързва със съдържанието на разговор на 2.09.2009 г., по време на който подсъдимият К. бил заявил на подсъдимия А., че полицейската проверка по пътя в района на с А. е рутинна и комплексна. Съдът по същество е приел, че такива факти по делото не са установени, отчитайки изискванията на чл. 177 НПК. При това положение не може да бъде и упрекван, че не е проверил дали отразените факти в обвинителния акт не покриват състава на престъпление по чл. 284 НК. Отделен е въпросът, че поначало за съставомерността на деянието по този текст от НК не е достатъчно деецът да е съобщил служебни данни въобще, а сведения, указани като служебна тайна в съответни актове, издадени по установения ред (т. 7 на Постановление № 2/80 г. На Пл.ВС). Такива факти и обстоятелства в обвинителния акт изобщо няма. Въззивният съд действително разполага с правомощия по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК да преквалифицира деянието в същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, но само при условия, че не променя фактите, с които е сезиран и по които подсъдимият се е защитавал. При отсъствие на надлежно изменение на обвинението по чл. 287 НПК, други (нови) факти, извън изложените в обвинителния акт, съдът не може да квалифицира. II. В жалбата на подсъдимия А. също са изложени поредица от доводи срещу възприетите фактически положения относно извършените действия, изразили се в оглед на обменното бюро в [населено място] и обстановката около него, набелязване на местата за проникване в помещението, на необходимите технически средства за преодоляване на металната каса и охранителната система, респ. дадените в тази насока съвети и разяснения, които съдът е приел, че са улеснили впоследствие извършителите на престъплението. Тези доводи покриват оплакване за необоснованост, която не е касационно основание. Върховният касационен съд многократно е подчертавал в свои решения, че не може да приема нови фактически положения и да преоценява доказателствените материали, подменяйки по този начин свободното съдийско убеждение. Подсъдимият е формулирал по най-общ начин и твърдение за преиначено съдържание на доказателствените източници, но отсъствието на конкретика не позволява то да бъде проверено. С преквалификацията на деянието от особената форма на съучастническа дейност (предварителен сговор), предвидена за престъплението кражба в една от основните форми на съучастие (помагачество), регламентирани в Общата част на Наказателния кодекс, Пловдивският апелативен съд не е допуснал съществено процесуално нарушение с липсата на оправдателен диспозитив по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, какъвто довод изтъква в жалбата си подсъдимият А. Н. В.. Въпросите за наличието на доброволен отказ от опит по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК или приготовление са въпроси, с който Върховният касационен съд подробно се е занимал при предходното разглеждане на делото и практически ги е разрешил с дадените указания по приложението на закона относно съучастието, на които въззивният съд се е подчинил. Изтъкваните от подсъдимия Ан. В. обстоятелства, че не е присъствал на местопроизшествието и дори на територията на [населено място], респ. не е участвал в започнатото изпълнение на престъплението, не са от естество да опровергаят възприетата от съда форма на съучастието му по чл. 20, ал. 4 НК. Помагаческата дейност е предшествала във времето опита за кражба и поначало не се изразява в непосредствено извършване на действия по отнемане предмета на престъпното посегателство. Видно от мотивите съдът законосъобразно е взел предвид установените по делото обстоятелства, че с помощта на подсъдимия А. и на подсъдимия Ан. В., изразила се в умишлено даваните съвети и разяснения (указания), които да послужат, за да бъде фактически извършено престъплението. Техните съвети и разяснения са били използвани от извършителите, т. е. двамата подсъдими действително са им съдействали за успешната подготовка и непосредственото изпълнение на конкретно извършения опит за кражба на паричните средства. III. Протестът и жалбите, с които се претендира явна несправедливост на наказанието на подсъдимия Т. А. А. и А. Н. В. също не могат да бъдат възприети. Наложеното наказание в съответно минималния предвиден размер не разкрива очевидно несъответствие с тежестта на престъплението, данните за личността на дееца и целите по чл. 36 НК. Лишаването от свобода за срок от три години на подсъдимия А. и една година лишаване от свобода на подсъдимия В. адекватно отговаря както на индивидуалната роля и предимно фактическото влияние на действията на всеки от тях като реален фактор за извършения опит за кражба в сравнение с другите участници, така и напълно държи сметка за останалите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, определящи справедливия избор на наказанието. Данните за семейното положение на подсъдимия А. (заболявания на членовете на семейството и необходимостта да полага грижи за издръжката на своите деца), разгледани в комплекс с останалите обстоятелства не могат самостоятелно да обусловят извод за несъразмерна тежест на наказанието и необходимост от приложение на чл. 55 НК. Ето защо липсва и касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Жалбата на защитника на подсъдимия В. И. В. срещу определение № 282 от 18.07.2014 г., с което Пловдивският апелативен съд се е произнесъл за разноските по делото е НЕОСНОВАТЕЛНА. В съответствие с разпоредбата на чл.301, ал. 1, т. 12 НПК при постановяване на присъдата съдът обсъжда и решава въпроса на кого да се възложат направените разноски по делото. Същият въпрос решава и с определение по реда на чл.306, ал. 1, т.4 НПК. В конкретния случай подсъдимият В. И. В. законосъобразно е бил осъден да заплати съответната част от направените разноски, необходими за извършване на експертиза във връзка с обвинението, за което той е бил признат за виновен – чл. 189, ал.3 НПК. Обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 351 от 10.06.2014 г. и определение № 282 от 18.07.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 46/2014 г. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: