Р Е Ш Е Н И Е
№ 172
гр. София, 28.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Стамболова
ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова
Милена Панева
при секретар Ил.Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Симов, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНОХД № 489/17 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по повод на постъпила касационна жалба от подсъдимия В. П. В., чрез защитника му, срещу решение № 6/22.03.2017г., постановено по ВНОХД № 95/2016г. по описа на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 59/09.11.2016г., постановена по НОХД № 219/2016г. по описа на Софийски военен съд. С така постановените актове В. е признат за виновен в това, че в периода от 31.01.2005г. до 02.06.2015г. във военно формирование *** в [населено място] съзнателно се ползвал от неистински официални документи – свидетелство за правоспособност за обучение на водачи на МПС по специалност „инструктор за обучение на водачи на МПС от категория „С“ и приложение към него, като за самото съставяне на документите не може да му се търси наказателна отговорност. На основание чл.316, вр. чл.308, ал.2, вр. чл.55, ал.1 т.2 б.“б“ от НК, е осъден на „пробация“, като са му наложени мерките задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от осем месеца. Осъден е да заплати направените по делото разноски.
В жалбата се твърди, че не са обсъдени съществени доводи на защитата, както и се възразява срещу извода на съда, че през 2005г. е било необходимо използването на документи за заемане на длъжност, на която е бил назначен две години по-рано, и че начинът, по който е представен документът, лично от В. или изпратен служебно, е ирелевантен. Останалите оплаквания са за необоснованост на въззивния съдебен акт, следователно са извън предмета на касационната проверка.
В съдебно заседание защитникът и подсъдимият не се явяват и не взимат становище по съществото на делото.
Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила, а жалбата – без уважение.
Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
В контекста на произнасяне по възраженията, залегнали в жалбата, доколкото атакуваният съдебен акт е осъдителен, тази инстанция трябва да обърне внимание преди всичко на следните обстоятелства: какво е инкриминираното престъпно деяние и какви са възможните негови проявления; каква е фактологията, разкрита като съставомерна по обстоятелствената част на обвинителния акт, в рамките на която решаващите съдебни състави е следвало да заемат позиция по относимостта и достатъчността на събраните доказателствени материали и съответно да изложат изводите си относно приложението на правото. Това са фактори, покриващи, както съдържанието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, така и такива, по т.2 на цитирания законов текст.
Най-напред е нужно да се отбележи наличието на изключително съществен процесуален пропуск, допуснат от решаващите съдилища, който е резултат на неправилно тълкуване на материалния закон. За да постанови съдебния акт, Военно-апелативният съд е приел, че подсъдимият В. е ползвал инкриминираното свидетелство и приложението към него, тъй като е изпълнявал длъжност, която би могъл да заеме, само ако разполага с такъв документ. Така изведеният правен извод е формулиран на няколко места в текста на решението: „Въпреки че и към този момент подсъдимият съзнавал, че не отговаря на изискванията за заеманата длъжност, той се запознал срещу подпис с новата длъжностна характеристика, след което започнал да изпълнява задълженията си…По този начин съзнателно се ползвал от неистински официални документи…“; „Важно в случая е безспорната установеност, че за целия инкриминиран период от време подсъдимият съзнателно се е ползвал от тях. За целия период …е заемал длъжности и изпълнявал дейност …, за което той е нямал правоспособност.“; „Без значение за наказателната отговорност на подсъдимия е дали той лично е представил във в.ф. неистинските официални документи...Без значение е и колко пъти през инкриминирания период …командването е изисквало от подсъдимия да предостави за проверка оригиналите…“;“В продължение на повече от десет години подсъдимият съзнателно се е ползвал от неистинските официални документи…“
Предложената интерпретация на изпълнителното деяние „се ползва“ е напълно погрешна. Престъплението по чл.316 от НК се осъществява само чрез действие, то не е продължено престъпление, а такова на просто извършване. Осъществява се чрез еднократно действие; и тъй като е формално, а не резултатно, не е необходимо от ползването на документа да е настъпила благоприятна последица за подсъдимия. Без значение е и обстоятелството, че през целия инкриминиран период В. е разполагал с посочените документи, тъй като държането на неистински официални документи не е криминализирано. „Ползване” по смисъла на чл.316 от НК означава употреба на документа чрез представянето му пред 3-то лице, а не извличане на полза и облага от факта, че някога, някъде някому този документ е бил представен от някого. Подсъдимият в процесния случай, е следвало лично, физически, да си е послужил със свидетелството заедно с приложението, за да носи отговорност за ползването му. Същността на изпълнителното деяние е ясно формулирана и в доктрината. Според проф. Н. „Ползването на такъв документ не значи нищо друго, освен неговата употреба пред определен доказателствен дестинатер като редовен документ с оглед на претендираното негово правно значение“.
Изложеното дава основание за извод, че атакуваното решение следва да бъде отменено поради допуснато съществено процесуално нарушение, касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. То се състои конкретно в престъпване на нормите на чл.107, ал.2 и 5, вр. чл.104, вр. чл.102, т.1 от НПК и се дължи на проявено неразбиране от страна на двете съдебни инстанции на съдържанието, което законодателят е вложил в термина, очертаващ изпълнителното деяние на престъпното ползване на документ. Това закономерно е довело до невъзможност правилно да се определи кръгът от обстоятелства, включващи се в предмета на доказване. Преди да пристъпи към събиране и проверка на доказателствата, съдът е следвало да е наясно с фактите, които подлежат на доказване в процеса. Задължението за разкриване на обективната истина може да бъде изпълнено единствено чрез снабдяването с доказателства, относими към предмета на доказване. Измежду множеството данни, свързани със споменатите в обвинителния акт събития и лица, решаващите съдилища са били задължени да откроят на първо място и като най-съществени тези, въз основа на които да се установи извършено ли е вмененото престъпно посегателство и дали подсъдимият е участвал в него.
Без съмнение в основата на допуснатото нарушение на закона, а и на процесуалните правила, стои неясното формулиране на обвинението в обвинителния акт. В обстоятелствената част на същия се твърди, от една страна, че В. е представил документите през 2003г., за да получи първоначално назначение на длъжността „инструктор“, след което „след 31.01.2005г. оригиналът на свидетелството периодично е бил изискван при необходимост и представян от обвиняемия с-на В. пред ръководството, служители във формированието и външни институции…“/стр.6, абз.2 от първоинст. дело/. От друга страна, при цифровото изписване на правната квалификация на деянието, липсва позоваване на чл.26, ал.1 от НК. Спорно е доколко самите представители на държавното обвинение са били наясно с обстоятелствата, относно които носят тежестта на доказване.
Предвид изложената в обвинителния акт фактология, служеща за очертаване на вменената престъпна дейност, следва да се заключи, че в настоящото дело процесуалните усилия не са били насочени правилно. В атакуваното решение липсва отговор на въпроса дали подсъдимият В. е ползвал инкриминираните документи през периода от 31.01.2005г. до 02.06.2015г. по начина, очертан като ползване съгласно нормата на чл.316 от НК; ако да, къде, пред кого и при какви обстоятелства. С оглед така изясненото съдържание на изпълнителното деяние, подсъдимият В. би могъл да носи наказателна отговорност само за случаите, когато лично е представил документите, независимо дали като приложение към негова молба или при изискване заради необходимостта от подновяване на лиценза, но не и за действия на администрацията, за които дори не е знаел. Ако тези случаи са няколко, възможно е престъплението да бъде продължавано, но не и продължено. Трябва да се отбележи и че подсъдимият би могъл да бъде признат за виновен само при утвърдителен отговор на тези въпроси, при това доколкото установеното се включва в рамките на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение.
Казаното предполага провеждането на ново съдебно следствие и съответна оценка на доказателствата, които ще бъдат събрани. Затова направените възражения за незаконосъобразен доказателствен анализ и липса на отговор на доводи на страните в тази връзка не следва да бъдат обсъждани в настоящото решение.
С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.3 т.2от НПК, ВКС, второ наказателно отделение
ОТМЕНЯ решение № 6/22.03.2017г., постановено по ВНОХД № 95/2016г. на Военно-апелативния съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.