6 Р Е Ш Е Н И Е № 90 гр.София, 11 юли 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на девети февруари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 731/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото пред него по жалби от (или от името на) подсъдимите П. И. В. и И. Г. Л. срещу частта от решението на Великотърновския апелативен съд, с която присъдата срещу тях на Русенския окръжен съд е не само потвърдена, но и е утежнена отговорността им. Първоинстанционната присъда – № 6 от 2 февруари 2010 год. по нохд № 436/2009 год., е по обвинението, че двамата подсъдими В.-като старши лекар, Л.-като лекар в неврологично отделение в русенската болница (МБАЛ-АД) са причинили на 15 ноември 2007 год. като независими извършители и при условията на т.нар. професионална непредпазливост (по чл.123, ал.1 НК) смъртта на 70-годишния Н. Д.. Наложените наказания не са еднакви по размер – 6, съответно 3 месеца лишаване от свобода условно с тригодишен изпитателен срок. Присъдата има и оправдателна част по отношение на част от правилата за лекарската дейност, немарливо изпълнени от двамата. Второинстанционното(въззивно) решение - № 237 от 20 октомври 2010 год. по внохд № 198/2010 год., е постановено пак по жалби от страните, обжалвали и сега, но и по протест и жалба от страна на обвинението – държавно и частно в лицето на Д. Н. Д.-син на покойния. Присъдата е изменена както в интерес на обвинението-наложените наказания са увеличени на 3 години с 5-годишен изпитателен срок, съответно на 2 години и шест месеца с 4-годишен изпитателен срок, така и в интерес на подсъдимите-оправдани са за нова част от инкриминираните правила. Касационни жалби са подали лично подсъдимите (Л.- и допълнителни бележки към своята), а също така и защитниците на П.В.-негов адвокат и съпругата му. В жалбите общо взето липсват въпроси, които да не са били поставяни пред съдилищата (доколкото ВтАС се е присъединил към изводите на РОС), а исканията в тях се простират от цялостното оправдаване на подсъдимите още в тази инстанция, през намаляване на наказанията им, до ново разглеждане на делото в негов предходен етап. Частният обвинител и повереникът му са възразили писмено срещу жалбите. В съдебното заседание на касационната инстанция единствено подсъдимият Л. поддържа присъствено жалбата си и моли да бъде оправдан, а прокурорът е за оставяне в сила на обжалваното решение. І. ВКС намери жалбите за основателни по отношение само на законосъобразността и на справедливостта на наложените наказания. Степента на допуснатата явна несправедливост при санкционирането на подсъдимите се дължи първо на това, че „не е приложен закон[ът], който е трябвало да бъде приложен” (чл.348, ал.2 НПК) – чл.2, ал.2 НК. Последно цитираната норма не само липсва в обжалвания съдебен акт, но и ВтАС изрично заявява, че при индивидуализацията се е ръководил от санкционни рамки „една до шест години лишаване от свобода”(с.43), което потвърждава основателността на оплакването, че и чл.123, ал.1 НК е бил неправилно приложен в редакцията му след промяната в ДВ, бр.26 от 2010 год., вместо в първоначалната му редакция от 1968 год., предвиждаща наказание до пет години лишаване от свобода (за разлика от РОС, който също не се е позовал на „закон[а], който е най-благоприятен за дееца”, но без съмнение е приложил именно него- иначе, при наложените наказания под една година не би отбелязал например липсата на изключителни и многобройни смекчаващи обстоятелства). Що се отнася до самата явна несправедливост по смисъла на третото от касационните основания (чл.348, ал.1, т.3 НПК), тя е допусната дори да не се приемат за спорни критиките на апелативния към окръжния съд, че неправилно смекчил наказанията на подсъдимите заради трудностите при диагностицирането на пострадалия. Според ВКС би се постигнала по-голяма точност при отмерването на конкретните наказания, ако размерът на лишаването от свобода за по-тежко отговорния от двамата подсъдими би бил 2 години, а на другия – 1 година и 6 месеца, и причина за това разминаване с крайния извод на ВтАС вероятно е и опитът на последния да „компенсира” разминаването си с първоинстанционния РОС и прокуратурата, наказанията да бъдат „условни” вместо „ефективни”(ако това обаче е било действителното разбиране на въззивния съд, то не би могло да бъде подкрепено-приложението на условното осъждане не трябва да води до определянето на по-високо от съответното за престъплението наказание само поради отлагането на неговото изпълнение – вж. р.154/88-ВК,, Сб., с.52; в същия смисъл вж. р.100/73-ІІІ, Сб., с.42). ІІ. В други отношения – извън изложеното в предходния раздел, касационните жалби са неоснователни. Трябва преди всичко да бъдат отхвърлени опитите правилността на обжалвания съдебен акт да бъде коментирана с оглед стиловите особености на езика, който е използван в него – той наистина е нетрадиционен, но не и некоректен, както, изглежда, е възприет на места. Коректно, впрочем, ВтАС се е отнесъл и към проверявания първоинстанционен съдебен акт, което проличава особено в заслужено дадените високи оценки за обстойната аналитична дейност на РОС. Неприемливи поначало са и твърденията на жалбоподателите, че в решението отговорите на поставени от тях въпроси липсват до степен, че се явява нарушен съществено чл.339, ал.2 НПК. Според ВКС в решението на ВтАС могат да бъдат намерени отговорите на всички поставени въпроси – и фактически, и правни, и ако това наистина е затруднило страните, то вероятно е поради значителния обем на съдебните актове. Отговорността на подсъдимите от п р а в н а гледна точка е сведена пред ВКС до несъобразяването с две правила за тяхната дейност: а/ че не са осигурили регистриране на състоянието на болния и б/ че не са ползвали точно и своевременно медицинската документация. За останалите правила, които са им били вменени в обвинителния акт, В. и Л. са оправдани било в първата, било във втората инстанция. Това уточнение е необходимо, защото сега пред ВКС продължава използването на доводи, почерпени от вече отпадналите елементи от правната квалификация на обвинението – както това се прави например от страна на В., във връзка със самото им отпадане (използвано само по себе си като аргумент и сега за нарушение на материалния закон), или независимо от отпадането като нарушено, например на правилото, основано на трайно установената в болницата медицинска практика за изискванията при смяна на лекарското дежурство. Отговорността на подсъдимите е всъщност спорна най-вече от ф а к- т и ч е с к а (доказателствена) гледна точка и в тази насока несъгласията от тяхна страна са много повече, включително с погрешно отнесените към правните възражения (както е направено например от името на В. относно момента на постъпване в болничното отделение на резултатите от диагностичните изследвания, за който се твърди, че бил правен въпрос). Причината да бъдат оспорвани главно фактически въпроси е твърде подробното изследване на случилото се и станалото около смъртта на Н.Д.. Този подход е бил неизбежен като се отчита сложността на изследваната дейност, но с оглед на сегашния етап от делото трябва все пак да се държи сметка кои са съществените факти, поради които отговарят В. и Л.-онези именно, в които е намерило израз несъобразяването с посочените по-горе две правила. Така регистрирането на състоянието на болния би било осигурено (гарантирано) по смисъла на първото правило, най-напред с провеждането на повторен консулт с хирург, а после – и като последица от консулта – с поставянето на правилната диагноза. От друга страна, точно и своевременно ползване на медицинската документация по смисъла на второто правило би имало, ако и повторният консулт с хирург, и правилното диагностициране са били обвързани с документацията за първия такъв консулт и за проведените диагностични изследвания, особено на решаващото между тях – рентгенографското. Откроени по този начин, фактическите рамки на наказателната отговорност диференцират по-ясно както правно значимото така и стоящото извън него. По-ясно се вижда например защо е неоснователно поставен от името на В. въпросът какво е трябвало да регистрира той относно заболяването на Д. и как то е в причинна връзка със смъртта на последния – неговата отговорност е за онова, което е могъл да регистрира, но не го е регистрирал, защото не се е запознал с най-важното за случая от изследванията и е отменил повторния хирургически консулт. Примерът е характерен и за търсената от втория подсъдим отговорност, който не я оспорва пряко от правна гледна точка, но я отрича напълно като свое поведение в съпричиняването на смъртта – за разлика от В. Л. при всяко положение е разполагал и с вторичната документация за състоянието на болния – историята на заболяването (ако съответните фишове, описани в нея, са първичните документи), но и той като колегата си е пропуснал да регистрира онова, което е могло да бъде регистрирано въз основа на тази документация и на следващото от нея – нов консулт с хирург и поставяне на правилна диагноза. Независимо обаче по отношение на коя категория факти – дали свързаните непосредствено с двете нарушени правни правила или представляващите, така да се каже, контекст на станалото или случилото се около смъртта на Н.Д. – доказателствените възражения на жалбоподателите не могат да разколебаят убедителните и подробно защитени изводи на РОС и на ВтАС, а ВКС, на свой ред, не би могъл да не се присъедини към тях: от една страна, например, че медицинските сестри Д. и К. като свидетели са дали далеч по-достоверна картина за поведението на В. и Л., отколкото те самите като подсъдими или че значително намалените на теория шансове за спасяването на болния след пропуските в смяната на В., в никакъв случай не са били нереални за дежурството на Л., или пък, от друга страна, че например установените организационни нередности на работата в болницата и корекциите, извършени на записванията в историята на заболяването и в рапортната тетрадка нямат решаващо значение за изхода на делото. Убедителността на предходните съдебни актове може да бъде разколебана още по-малко с общи твърдения за състоянието на здравеопазването у нас или от явно недоброжелателни оценки за медицинските лица, засегнати по делото извън подсъдимите. ІІІ. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл.354, ал.2, т.1 НПК, ВКС-І наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 237 от 20 октомври 2010 год. по внохд № 198/2010 год. на Великотърновския апелативен съд, като намалява само увеличените с него размери на лишаване от свобода, на две години-за подсъдимия В., на една година и шест месеца-за подсъдимия Л.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: