2 Р Е Ш Е Н И Е № 87 С., 28.07.2015 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на девети юни две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при секретаря С. С., като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 766 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 749 от 14.05.2012г. по в.гр.д. № 3798/2011г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в частта, в която е потвърдено решение от 17.05.2011г. по гр.д. № 10006/2009г. на СГС, Гражданско отделение, 13 състав. С първоинстанционното решение в потвърдената му част е отхвърлен предявеният от [фирма] против М. К. З. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане за разликата над 125 248 лева до 145 120.50 лева - просрочена главница по договор за кредит № 1341/14.06.2007г. и за разликата над 9 383,31 лева до 16 564.46 – договорна лихва за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г., присъдени му от СРС, 65 състав по гр.д. № 16559/2009г. на основание издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 30.03.2009г.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, както и необоснованост. Касаторът поддържа, че единственият мотив на въззивната инстанция за частичното потвърждаване на отхвърлителното решение на първоинстанционния съд е, че част от вземането, предмет на исковата претенция, в размер на общо 27 053.55 лева, е било погасено след подаване на заявлението по чл.417 ГПК, респ. след предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК. Поддържа, че този факт не е от значение за спорното право и не следва да бъде вземан предвид от съда при постановяване на решението му, тъй като в производството по чл.422 ГПК въпросът за съществуване на вземането на заявителя следва да се разглежда към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не към момента на приключване на съдебното дирене. Ответникът по касация М. К. З. оспорва касационната жалба. Поддържа, че липсват доказателства за предсрочна изискуемост на кредита, поради което заявлението е трябвало да бъде отхвърлено поради недължимост на посочените в него суми. Твърди, че е недопустимо искът да бъде уважен, тъй като по време на висящността на спора и в резултат на предприетите изпълнителни действия задължението е било частично погасено. Поддържа още, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по задължение в размер на 125 248 лева, какъвто спор не е бил повдиган между страните. Моли в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, да бъде допусната съдебно-счетоводна експертиза. С определение № 25 от 16.01.2015г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 17.05.2011г. по гр.д. № 10006/2009г. на СГС, Гражданско отделение, 13 състав за отхвърляне на предявения от [фирма] против М. К. З. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане за разликата над 125 248 лева до 145 120.50 лева- просрочена главница по договор за кредит № 1341/14.06.2007г. и за разликата над 9 383,31 лева до 16 564.46 – договорна лихва за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г., присъдени му от СРС, 65 състав по гр.д. № 16559/2009г. на основание издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 30.03.2009г. Касационно обжалване е допуснато по релевантния за изхода на спора правен въпрос: Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против М. К. З. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане за разликата над 125 248 лева до 145 120,50 лева – просрочена главница по договор за кредит № 1341/14.06.2007г. и за разликата над 9 383,31 лева до 16 564,46 лева – договорна лихва за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г., въззивният съд е приел за установено сключването между страните на договор за банков кредит, както и усвояването на кредита в уговорения размер и срок. Въз основа на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд е приел за установено, че ответницата като кредитополучател не е изпълнила задължението си да погасява дължимите погасителни вноски на договорения падеж, като към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение не са били погасени общо 6 последователни месечни погасителни вноски. Обсъждайки клаузите на договора за банков кредит, въззивният съд е приел за установено настъпването на автоматична предсрочна изискуемост на целия кредит. Приел е още, че дължимите от ответницата суми по договора за банков кредит съвпадат със сумите, за които в полза на Банката е издадена заповед за незабавно изпълнение. Въззивният съд е счел, че в изпълнение на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК следва да съобрази и факта, че след подаване на заявлението е налице погасяване на част от дълга – на 24.06.2010г. с вальор от 16.06.2010г. от ЧСИ Б. по изп.дело № 2089 е постъпила сума в размер на 76 187.30 лева, с която банката е погасила частично дълга, като след извършеното погасяване сумата за главница е в размер на 125 248 лева, а за лихви – 9 383.41 лева. Поради това е уважил иска до посочените размери и е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение за разликата до пълния предявен размер. По правния въпрос: Съдебната практика по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, отнасящ се до момента, към който се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и приложимостта в това производство на нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е уеднаквена с т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно даденото тълкуване, в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. По същество на касационната жалба : Даденото от въззивния съд разрешение по поставения правен въпрос е в противоречие с възприетото в ТР № 4/2013г. на ОСГТК, поради което обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и следва да се отмени. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора. Със заявлението по чл.417 ГПК е направено искане за издаване на заповед за изпълнение за парично вземане: главница в размер на 145 120,50 лева, договорна лихва в размер на 16 564,46 лева за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г. и законна лихва върху главницата за периода от 21.03.2009г. до изплащане на вземането. Със заявлението е представено извлечение от счетоводните книги на банката към 20.03.2009г. включително, в което е посочен общ размер на дълга 161 684,96 лева, от които 145 120,50 лева – просрочена главница и 16 564,46 лева – дължими лихви по договора за кредит за периода от 10.05.2009г. до 20.03.2009г. включително. Със сключения между страните договор за кредит № 1341/14.06.2007г., представен като доказателство по делото, на ответницата е отпуснат банков ипотечен кредит в размер на 148 000 лева, който следва да бъде издължен в срок до 13.06.2032г. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че дължимите от ответницата суми по договора за банков кредит съвпадат със сумите, за които е издадена в полза на банката заповед за незабавно изпълнение – непогасена главница в размер на 145 120,50 лева и договорни лихви в размер на 16 564,46 лева. Въззивният съд, след като е обсъдил писмените доказателства и съдебно-счетоводната експертиза, е приел, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение не са били погасени общо 6 последователни месечни погасителни вноски, съответно на падежите на 10 число на месеците октомври, ноември, декември 2008г. и януари, февруари и март 2009г., а след 26.09.2008г. по сметката на банката не са правени вноски и съответно не са извършвани погасявания. С оглед изложеното и предвид съдържащата се в договора клауза за автоматична предсрочна изискуемост е приел, че такава е настъпила. В заключението на съдебно-счетоводната експертиза е посочено, че на 24.06.2010г. с вальор от 16.06.2010г. от ЧСИ Б. по изп.дело № 2089 е постъпила сума в размер на 76 187,30 лева, с която банката е погасила частично дълга, като след извършеното плащане сумата за главница е в размер на 125 248 лева, а за лихви е в размер на 9 383,41 лева. С оглед отговора на релевантния правен въпрос извършеното по реда на принудителното изпълнение частично погасяване на дълга не следва да се взема предвид, а предявеният иск следва да бъде уважен в пълен размер. Въззивното решение в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение предявеният иск по чл.422 ГПК е уважен за главница в размер на 125 248 лева и лихва в размер на 9 383,41 лева, не е обжалвано от ответницата и е влязло в сила, поради което въпросът за предсрочната изискуемост на кредита не може да се обсъжда в настоящото производство. Въззивният съд е уважил частично предявения установителен иск въз основа на формираните въз основа на доказателствата фактически и правни изводи, а не се е произнесъл по непредявен иск, поради което е неоснователен изложеният от ответницата довод за недопустимост на въззивното решение. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част и следва да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл.422 ГПК бъде уважен и за разликата над 125 248 до 145 120,50 лева – главница и за разликата над 9 383,41 лева до 16 564,46 лева - дължима лихва по договора за кредит за периода от 10.05.2009г. до 20.03.2009г. включително. С оглед изхода на делото ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноските за заповедното производство в размер на 5 718,92 лева, разноските за първоинстанционното производство в размер на 5 708,92 лева, разноските за въззивното производство в размер на 3 233,70 лева, както и разноските за касационното производство в размер на 571,07 лева или общо разноски в размер на 20 948,53 лева, т.е. още 15 313, 92 лева, освен присъдените с въззивното решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 749 от 14.05.2012г. по гр.д. № 3798/2011г. на Софийски апелативен съд, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение от 17.05.2011г. по гр.д. № 10006/2009г. на СГС, Гражданско отделение, 13 състав за отхвърляне на предявения от [фирма] против М. К. З. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане за разликата над 125 248 лева до 145 120.50 лева- просрочена главница по договор за кредит № 1341/14.06.2007г. и за разликата над 9 383,31 лева до 16 564.46 – договорна лихва за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г., присъдени му от СРС, 65 състав по гр.д. № 16559/2009г. на основание издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 30.03.2009г., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на [фирма] съществува вземане срещу М. К. З. и за разликата над 125 248 лева до 145 120,50 лева - главница по договор за кредит № 1341/14.06.2007г., както и за разликата над 9 383,41 лева до 16 564,46 лева - договорна лихва за периода от 10.05.2008г. до 20.03.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.03.2009г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение от 30.03.2009г. по ч.гр.д. № 16559/2009г. на СРС, ГО, 65 състав. ОСЪЖДА М. К. З. да заплати на [фирма] сумата 15 313, 92 лева /петнадесет хиляди триста и тринадесет лева и деветдесет и две стотинки/ - разноски в заповедното и в исковото производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК, от които 5 718,92 лева – разноски в заповедното производство, които са включени в изпълнителния лист по ч.гр.д. № 16559/2009г. на СРС, ГО, 65 състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: