Р Е Ш Е Н И Е № 454 гр. София, 29 декември2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и на прокурор от ВКП КИРИЛ ИВАНОВ, изслуша докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело №1608/2014 г. на ВКС, ІІІ наказателно отделение и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по реда на чл. 346, т. 1 от НПК, по касационна жалба от частните обвинители М. Д. Я., Д. Д. Г., Г. Д. Г. И М. Д. С., изготвена от повереника им – адвокат С. Ч., срещу въззивно решение №253/ от 7.07.2014 г. по ВНОХД№482/2014 год. на СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, н.о.,8-ми състав. Касационното основание в жалбата е по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Оспорва се правилността на индивидуализацията на наказанието на подсъдимия по размер и приложението на чл. 66 от НК. Според касаторите наказанието не отговоря на данните по делото за високата степен на обществена опасност на деянието и дееца и неправилно е отложено неговото изпълнение. Не е отчетено, че нарушенията по ЗДвП са извършени умишлено; деецът не се е опитал по никакъв начин да предотврати ПТП; подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара поради лекомислено и безотговорно поведение; едно цяло семейство е осиротяло от деянието; подценен е общо превантивния ефект на наказанието; мястото на съда е да защити обществото чрез генералната превенция, поради което с условното осъждане е подценена тази роля на наказанието; справянето с войната по пътищата не може да се постигне с неефективна наказателна репресия. Иска се отмяна на решението и връщане делото за ново разглеждане за налагане на ефективно наказание на подсъдимия. В съдебното заседание пред ВКС се явяват частните обвинители Д. Д. Г. и Г. Д. Г.. Редовно призовани, не се явяват частните обвинители М. Д. Я. И М. Д. С.. За всички тях се явява повереникът им - адвокат С. Ч., който поддържа жалбата с основанието и данните които го подкрепят с претенция за увеличаване размера на наложеното на подсъдимия наказание и отмяна приложението на чл. 66 от НК. Подсъдимият В. А. А. не се явява, редовно призован. Защитата на подсъдимия - адвокат В. Т. оспорва основателността на жалбата и моли оставянето й без уважение. Прокурорът от ВКП счита наложеното наказание за справедливо, тъй като е съобразено с тежестта на деянието, с личността на извършителя и с целите по чл. 36 от НК, поради което заключава решението да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРОВЕРИ ДАННИТЕ ПО ДЕЛОТО, ОПЛАКВАНЕТО В ЖАЛБАТА, СТАНОВИЩАТА И ДОВОДИТЕ НА СТРАНИТЕ, И В ПРЕДЕЛИТЕ НА ПРОВЕРКА, СЪОБРАЗНО ПРАВОМОЩИЯТА СИ, НАМЕРИ СЛЕДНОТО: Жалбата е неоснователна. С присъда № 52 от 10.03.2014 г., постановена по нохд № 5362/2013 г. на СОФИЙСКИЯ ГРАДСКИ СЪД подсъдимият В. А. А., ЕГН: [ЕГН], е признат за виновен в това, че на 18.12.2012 г. в [населено място], на [улица], при управление на МПС-марка „марка”,модел „модел” с рег. [рег.номер на МПС] , с посока на движение от [улица]към [улица], в района срещу № /номер/, в нарушение на правилата за движение в чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Г. Д., поради което и на основание чл. 343 ал. 1, б.”в”, вр.чл. 342, ал. 1, пр. З, вр. чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. На основание чл. 66 ал.1 от НК съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Съгласно чл. 343г, вр.чл. 37, ал.1, т.7 от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 2 430 лева по сметка на СГС, /представляващи възнаграждения за вещи лица, както и по пет лева държавна такса за всеки служебно издаден изпълнителен лист на основание чл. 189 ал.З от НПК и Тарифа № 1 т.7 към ЗДТ. По подадена от защитата на подсъдимия въззивна жалба срещу присъдата е образувано ВНОХД№482/2014 год. на СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, н.о., 8-ми състав, по което с решение №253/ от 7.07.2014 год. присъдата е изменена в частта по първоначалното обвинение за нарушение по чл. 20, ал. 2, предл. първо от ЗДвП , за което подсъдимият е оправдан да е наруши правилото, че: „водачите са длъжни при избиране на скоростта на движението да се съобразяват с характера и активността на движението, с конкретните условия на видимост, за да спрат при всяко препятствие”. В останалата част присъдата е потвърдена. Съдебните инстанции са подложили на внимателна преценка, съгласно чл. 54 и чл. 36 от НК, данните по делото за степента на обществена опасност на деянието и дееца, и са наложили справедливо наказание с оглед постигане целите на специалната и генерална превенция. Вярно са отчетени от решаващите съдилища тежестта на конкретното нарушение и степента на обществена опасност на дееца. При определянето на вида и размера на наказанието съдът не е подценил високата степен на обществена опасност на деянието, обусловена от нарушение на едно от основните правила за движение по пътищата. Вярно е интерпретирано конкретното нарушение като грубо неспазване на правилото за движение по чл. 20, ал. 2, предл. второ от ЗДвП, че: „ Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението”. Пострадалият е отстоял от мястото на удара на 62,5 метра от автомобила, от което разстояние водачът за пръв път е могъл да го види и да реагира на появата на опасността като предотврати ПТП със спиране на ППС, още повече, е управлявал автомобила със съобразена за пътните условия скорост. От тези фактически данни правилно е изведено, че водачът е подходил самонадеяно по отношение на възможността да предотврати удара, въпреки обективната възможност своевременно да види и субективната възможност да реагира на опасността със спиране преди конфликтната точка на удара с пешеходеца, т.е. – да изпълни вмененото му от чл. 20, ал. 2, предл. второ от ЗДвП задължение. Споделя се тезата, развита в мотивите на въззивната инстанция, че конкретното нарушение на правилата за движение е извършено по непредпазливост под формата на самонадеяност, а не, както е посочено в жалбата- при умисъл. В правната теория и в съдебната практика е ясно утвърдено разбирането, че при съставите на престъпленията по транспорта, диспозициите на правните норми са запълнени със съответни правила за движение и експлоатация на транспортните средства, уредени в други нормативни актове. Умишленото или непредпазливо нарушаване на съответните правила не определя формата на вината на престъплението/ т.к. вината е отношението на дееца към последиците, предвидени в съответния състав на престъпление в ОЧ на НК/, а е обстоятелство от значение за степента на отговорността и влияе при само при индивидуализацията на наказанието. При отчитането на тежестта на деянието и дееца, съставът на САС основателно е съобразил отпадането на отговорността на подсъдимия по отношение на едното от нарушенията, според обвинението, това по чл. 20, ал. 2, предл. първо от ЗДвП, за което е оправдан от въззивната инстанция. Прието е, че избраната от него скорост на движение от 40 км.ч. непосредствено преди ПТП е била съобразена с характера и активността на движението, с конкретните условия на видимост, за да спре при всяко препятствие. Следователно, при отпадане на едно от обстоятелствата, формиращо тежестта на деянието, е отпаднала и възможността да се приеме извод за по-висока степен на неговата обществена опасност. Ето защо, неоснователно е оплакването за неправилно формиране на наказанието при превес на смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства. Превесът им е изведен от добрите характеристични данни за дееца, младата възраст, чистото съдебно минало, от данните за съпричиняване на вредоносния резултат от пешеходецът, който е пресичал на необозначено за това място и не е гарантирал собствената си безопасност. Отчетено е обективно установеното, че пострадалият е предприел неправомерно пресичане на пътното платно на непозволено за целта място, движейки се от ляво на дясно по посоката на движение автомобила, изминал лявото пътно платно, пресякъл разделителната линия и без да спира, навлязъл в дясното пътно платно, по което се е движел автомобилът на подсъдимия. Основателно е прието, че и неговото поведение е в нарушил на задължението на пешеходците да преминават пътното платно за движение по пешеходните пътеки / спр. чл. 113 от ЗДвП/. Не се споделят аргументите в жалбата, че е следвало да се отчетат като отегчаващи вината на А. обстоятелства, че „не се е опитал по никакъв начин да предотврати ПТП”, тъй като „лекомислено и безотговорно се е поставил в невъзможност да предотврати удара”. Тези обстоятелства се отнасят изцяло към елементите от състава на престъплението, взети предвид от закона в състава на чл. 343, ал. 1, б.”в”, вр. с чл. 20, ал. 2, предл. второ от ЗДвП и по аргумент от чл. 56 от НК не следва да се обсъждат и при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. Правилно контролираната съдебна инстанция е приела, че по отношение на подсъдимия са налице материално-правните предпоставки на чл. 66, ал.1 от НК за отлагате изпълнението на наказанието лишаване от свобода и в този смисъл искането на частните обвинители за ефективното му изтърпяване е неоснователно. Съдът е преценил, че се касае за деяние с висока степен на обществена опасност, но наличието й не обуславя автоматично налагане на наказание, което да бъде изтърпяно с изолирането на дееца от обществото. Съдебната практика е последователна в разбирането, че в случаите на престъпления по транспорта, когато не са налице квалифициращи обстоятелства като употреба на алкохол от водача или бягство от местопрестъплението, а пострадалият с поведението си е допринесъл за настъпване на общественоопасния резултат, за поправянето и превъзпитанието на извършителя поначало би могло да се въздейства и с отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Споделя се изводът на инстанционните съдилища, че подсъдимият А. не е личност с висока степен на обществена опасност и предупредителният и превъзпитателен ефект на условното осъждане могат да въздействат пълноценно върху конкретния деец за постигане целите по чл. 36 от НК. Споделя се напълно, че завишеният изпитателен срок от четири години на отлагане изпълнението на наказанието от две години лишаване от свобода, както е в случая, ще има не само предупредително и възпиращо въздействие върху подсъдимия, но и върху останалите членове на обществото, защото няма да отпадне възможността за дееца за ефективно изтърпяване на наложеното наказание при извършване на ново престъпление. При проверката ВКС споделя верността на съждението в жалбата, че справянето с войната по пътищата следва да се постигне чрез адекватна и ефикасна наказателна репресия. Условното осъждане на дееца отговаря на предвидените в закона предпоставки и няма да компрометира постигането на целите на генералната превенция на наказанието. Тезата, че с прилагането на чл. 66 ал.1 от НК наказанието няма да има ефект по отношение на генералната превенция е невярна, тъй като и условното осъждане притежава в значителна степен предупредителен и възпиращ ефект както за дееца, така и за останалите членове на обществото, защото привеждането в изпълнение на отложеното за изпълнение наказание е реална и осъществима възможност при настъпването на определените в закона предпоставки. Допълнителното кумулативно наказание, наложено на подсъдимия по чл. 343г , вр. чл. 37 ал. 1 т.7 от НК – „лишаване от право да управлява МПС” за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила, има предупредителен и възпиращ ефект. Отчитането на грубото нарушение на правилата за движение основателно е мотивирало съдебните инстанции да определят по-дълъг срок на кумулативното наказание. Воден от тези мотиви, съгласно чл. 354, ал.1,т.1 от НПК, съставът на ВКС, ІІІ-то н.а. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №253 от 07.07.2014 г. по ВНОХД№482/2014 год. на СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, н.о.,8-ми състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :