Р Е Ш Е Н И Е № 124 гр. София, 27 май 2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при секретар ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 468/2016 година Касационното производство е образувано по жалба на М. М., срещу въззивен акт №332/09.12.2015г. на Софийски градски съд, постановен по внохд №4493/2015г., с който е отменена първоинстанционната оправдателна присъда на Районен съд - София от 01.07.2015г., по нохд №11542/2014г., и ангажирана наказателната отговорност на подсъдимото лице за извършено престъпление по чл.343в, ал.2, вр.ал.1 от НК. В депозираната касационна жалба се релевират оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно прилагане на материалния закон и осъждане на подсъдимата М., при недоказаност на престъпната обективна и субективна съставомерност на инкриминираното престъпно посегателство по чл.343в, ал.2, вр.ал.1 от НК. В подкрепа на визираните касационни основания се излагат подробни съображения за неспазване на процедурата по чл.58, ал.2 от ЗАНН, при връчването на наказателно постановление №12174/22.04.2013г. на М. М., възпрепятствало влизането му в сила на 15.08.2013 година. Поставя се акцент и на липсата на знание у подсъдимата, че към датата на престъпното деяние /21.09.2013г./, е санкционирана по административен ред за управление на моторно превозно средство, без свидетелство за управление, като се мотивира недопустимо установяване на виновно поведение, чрез предвидената в разпоредбата на чл.58, ал.2 от ЗАНН законова фикция. При условията на алтернативност се предлага упражняване на правомощията по чл.354, ал.1, т.т.2 и 4 от НПК, чрез отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от Софийски градски съд или за оправдаване на подсъдимата М. по повдигнатото й обвинение. В съдебно заседание на 19.05.2016г. М. М. и нейният служебен защитник, поддържат жалбата и направените в нея искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за приложение на чл.354, ал.1, т.т.2 и 4 от НПК, поради обстоятелства, очертаващи неприключило административно-наказателно производство, сочещи на незавършен престъпен фактически състав на чл.343в, ал.2 от НК. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 01.07.2015г., по нохд №11542/2014г., Районен съд-София е признал М. Г. М. за невиновна в това, че на 21.09.2013 година, в [населено място], е управлявала моторно превозно средство - л.а. ”марка”, с ДК [рег.номер на МПС] , без свидетелство за правоуправление, и в едногодишния срок от нейното санкциониране по административен ред, с наказателно постановление №12174/22.04.2013г. на Началника на АНД, отдел „ПП-СДВР”, влязло в сила на 15.08.2013г., поради което на основание чл.304 от НПК я оправдал по повдигнатото й обвинение по 343в, ал.2 НК. С обжалвания акт №332 от 09.12.2015г., в пределите на инициирана по протест на представителя на обвинителната власт въззивна проверка, Софийски градски съд е отменил първоинстанционната оправдателна присъда и вместо нея постановил нова, с която ангажирал наказателната отговорност на подсъдимата за инкриминираното престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, с произтичащите от това санкционни последици, отмерени съгласно изискванията на чл.54 от НК - ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено по чл.66 от НК с ТРИГОДИШЕН изпитателен срок. Касационната жалба на подсъдимата М. е неоснователна. В рамките на приетата за доказана и описана в присъдата фактология, въззивният съд правилно е приел, че инкриминираното поведение на М. М. се субсумира от престъпния състав на чл.343в, ал.2 от НК. Визираната особена правна норма криминализира управление на моторно превозно средство без съответното свидетелство, удостоверяващо правоспособност, в едногодишен срок от наказването на лицето - субект на престъпление, по административен ред за същото деяние, при интелектуалните и волеви характеристики на умисъла като форма на вина. Конкретиката по настоящото дело сочи на очертаните обстоятелства. На 21.09.2013 година, в [населено място], на [улица], в посока на движение към Околовръстен път, управляващата моторно превозно средство - лек автомобил ”марка”, с ДК [рег.номер на МПС] М. М. е спряна за рутинна проверка от полицейски служители при 05-то РУ на СДВР. В нейния обсег е констатирано, че тя не притежава свидетелство за правоуправление и е санкционирана многократно за административни нарушения по чл.150 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, включително с влязло в сила на 15.08.2013г. наказателно постановление №12174/22.04.2013г. на Началника на АНД, отдел „Пътна полиция”- СДВР, с което на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП й е наложена глоба в размер на 300 лева, връчено при условията на разпоредбата на чл.58, ал.2 от ЗАНН. Необосновани са доводите на процесуалния представител на подсъдимата за престъпна несъставомерност на инкриминирания акт, подкрепени с аргументация за дерогирана процедура по чл.58, ал.2 от ЗАНН. Предписанията за връчване на наказателно постановление на лице, извършило административно нарушение, се съдържат в чл.58, ал.1 от ЗАНН и предвиждат това да стане срещу подпис като условие за последващото му влизане в законна сила, при наличие на хипотезите по чл.64 от ЗАНН. Разпоредбата на чл.58, ал.2 от ЗАНН регламентира изключение от общото правило - „неприсъствено” връчване на наказателното постановление, при изрично уредените предпоставки /нарушителят да не е намерен на посочения от него адрес и новото му местоживее да е неизвестно/, като при очертаните обстоятелства върху него се отбелязва дата, от която то се счита за връчено. С даденото разрешение законодателят съзнателно се е отклонил от действителността, като е постановил настъпване на правни последици без реално да се е осъществил фактическият състав, който ги поражда, т.е. създал е позитивноправна фикция, приемайки наличието на несъществуващ юридически факт /връчването на наказателно постановление/, с произтичащото от това логическо следствие - влизането му в сила, след изтичане на срока по чл.59, ал.2 от ЗАНН и санкциониране на нарушителя. По този начин се постига ефективност на административнонаказателното производство, стабилност на административния акт и „наказване” на недобросъвестния автор на нарушението, практически лишен от възможност да обжалва постановлението, което е справедливо и обществено оправдано. Визираната правна последица е елемент от обективната страна на престъплението по чл.343в, ал.2 от НК, изискваща влязло в сила наказателно постановление за управление на моторно превозно средство без съответно свидетелство, в предхождащ същото неправомерно деяние едногодишен срок. След като юридическият факт- „неприсъственото” връчване на наказателното постановление, е съществуваща в правната система на Р България норма, той не подлежи на доказване в пределите на наказателното производство. Редът за оспорване на процедурата по връчване на наказателното постановление е уреден в ЗАНН, но доколкото е извънреден способ за проверка на влезли в сила административни актове и съдебни решения, развитието на наказателния процес не може да бъде поставено в зависимост от неговото реализиране. Резултатът от такава проверка би могъл да послужи като основание за възобновяване на наказателното производство, но не и да предпостави недопустимо разширяване на компетентността на наказателния съд за осъществяване на инцидентен контрол над влезли в сила наказателни постановления, в каквато насока са предявените в жалбата искания. За разлика от гражданския процес, в който подобен контрол е приложим по силата на чл.17, ал.2 от ГПК, наказателно-процесуалният кодекс не урежда такова правомощие в обхвата на наказателното производство. Ако наказателното постановление не бъде атакувано по съответния предвиден ред, както и при неговото потвърждаване или изменение в процедура по обжалване, то влиза в законна сила - материална и формална, и подлежи на задължително изпълнение, независимо дали страда от пороци. Извън възможността за възобновяване на административно-наказателното производство, недопустимо е друго съдебно произнасяне, свързано с процесуалната и материалноправна годност на влязлото в сила постановление Следователно наказателният съд, разглеждащ делото за престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, не е оторизиран да осъществи инцидентен контрол за законосъобразност на реализираната процедура по чл.58, ал.2 от ЗАНН. Изложеното мотивира настоящия състав да приеме, че фикцията по чл.58, ал.2 от ЗАНН обуславя наличие на влязло в сила наказателно постановление за дееца по чл.343в, ал.2 от НК за предходно управление на МПС без съответно свидетелство за управление, което консумира изискуемото се от обективния престъпен състав условие - „наказан по административен ред за управление на моторно превозно средство без съответно свидетелство”, а датата отбелязана от административно-наказващия орган за „неприсъствено връчване”, е определяща за установяване на друг признак от обективната страна на престъплението-„едногодишен срок” от административното санкциониране на нарушителя. С настъпването на очертаните правни последици се изчерпва ефектът на фикцията по чл.58, ал.2 от ЗАНН от наказателноправна гледна точка. Същата обаче не може да бъде ползвана за установяване на „знанието” на дееца за предходното му административно наказване, със съответните времеви параметри, и да обслужва целите в процеса на доказване на субективните характеристики на инкриминираното престъпно посегателство. Обратното разбиране категорично противоречи на принципни начала в наказателния процес, визирани в чл.121, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.чл.13, 14 и 18 от НПК, и на националните и международни стандарти за основните права на човека, регламентиращи „презумпцията за невиновност” като гаранция за правото на защита - чл.31, ал.3 от Конституцията на Република България, чл.16 от НПК, чл.11, т.1 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл.14, т.2 от Международния пакт за граждански и политически права и чл.6, т.2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Вината е основно качество на престъплението, свързано с определено психическо състояние на дееца и изразява неговото субективно отношение към общественоопасния характер на деянието, и вредоносния резултат. По своето съдържание тя се характеризира с два елемента – интелектуален момент, включващ представите-отражение на действителността в съзнанието, при което се формира знание за характера и свойствата на деянието, за предизвиканите в съществуващата реалност промени и причинната връзка между тях; и волеви момент-проекция на насочеността на волята и желанията на субекта, сочещи на това, че е искал, съзнателно допускал или е могъл да предвиди и предотврати общественоопасните последици от посегателството. В рамките на наказателното производство тя подлежи на доказване. Престъплението по чл.343в, ал.2 от НК е от категорията на формалните и изисква наличие на умисъл като форма на виновно поведение. Извършителят трябва да съзнава, че управлява моторно превозно средство, без съответното свидетелство за правоспособност, при съществуващи ясни представи за предходното му наказване по административен ред за същото деяние и то в едногодишен период от време, преди инкриминираната дата. Знанието на очертаните обективни признаци от състава на престъпното посегателство, предпоставящи по-висока степен на обществена опасност на деянието, поради демонстрираната от лицето упоритост във визирания срок след реализираната административна репресия и мотивирали законодателя да въздигне в престъпление повторното осъществяване на конкретното административно нарушение, е необходимо и задължително условие за ангажиране на наказателна отговорност по чл.343в, ал.2 от НК, което обаче е недопустимо да се обосновава чрез разпоредбата на чл.58, ал.2 от ЗАНН. Предвидената законова фикция не може да запълни празнотата за факта на узнаване от дееца за санкционирането му по административен ред и за датата, от която наказателното постановление е породило правните си последици. Наличието на очертаните субективни измерения на визираното престъпление следва да се установи с нужната степен на интензитет, чрез използването на всички способи и средства за доказване по НПК, и въз основа на цялостен анализ на доказателствената съвкупност по делото, което въззивната инстанция е съобразила при постановяване на съдебния си акт.1 При формиране на правните изводи за вината на подсъдимата М. при извършване на инкриминираното престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, Софийски градски съд с юридически усет и проявен професионализъм е анализирал и преценил доказателствата, приобщени чрез свидетелските показания на Р. П., Д. Д., В. И. и Р. Л., и представената по делото писмена документация. _____________________________________________________________________________________________________________________ 1.Р№588 от 20.01.2009г. по н.д.№570/2008г. на ІІ-ро н.о.; Р№305 от 22.06.2009г. по н.д. №302/2009г. на ІІІ-то н.о.; Р№377 от 29.06.2010г. по н.д.№328/2010г. на ІІІ-то н.о.; Р№488 от 10.02.2014г. на ВКС по н.д.№1672/2013г. на ІІІ-то н.о. на ВКС на РБ; Прецизно са обсъдени фактическите данни, съдържими се в заявеното от разпитаните в хода на наказателното разследване полицейски служители, и в предоставените от отдел „Пътна полиция”- СДВР официална справка, и копия на административно-наказателни преписки №12174 от 22.04.2013г. и №35472 от 09.12.2013г./л.7 - л.9 от ЗМ-1278/2014г. на 05 РУП-СДВР и л.33 - л.40 нохд №11542/2014 г. на Софийски РС/, сочещи че М. М. е неправоспособен водач и не притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство, поради което за периода от 09.01.2007г. до инкриминираната дата 21.09.2013г. е санкционирана многократно за административни нарушения /30 пъти/ и за престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, при условията на чл.78а от НК, с влязло в сила решение, по нахд №4012/2010г. на Софийски районен съд. В контекста на констатациите за изградени асоциални навици и утвърден стереотип на прояви на незачитане на правилата за движение по пътищата, логично е изведеното заключение за съда за съзнателни представи на подсъдимата за последиците от неправомерното й поведение на 10.04.2013г., обективирано в управление на моторно превозно средство без съответно свидетелство, за което е съставен акт за установяване на административно нарушение по чл.150 от ЗДвП, подписан лично от нея без възражения и предпоставил изготвянето на наказателно постановление №12174/22.04.2013г., връчено при спазване на процедурата по чл.58, ал.2 от ЗАНН, поради недобросъвестността на нарушителя, изразила се в посочване на „необитаема и срутена сграда”, намираща се в [населено място], [улица], за настоящ адрес на местоживеене. /виж докладна записка от 07.08.2013г. на полицейски инспектор К. до Началника на 05 РУ „Полиция”- СДВР, приложена на л.11 от ЗМ-1278/2014г. на 05 РУП-СДВР и л.40 от съдебното производство по нохд №11542/2014 г., по описа на Софийски РС/. В кореспондираща връзка с очертаните обстоятелства е и интерпретацията на инкорпорираната чрез бюлетина за съдимост информация за налично осъждане на М. М. по нохд №16217/2014г., по описа на Софийски районен съд, за извършено на 06.10.2013 година престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, в едногодишен срок от санкционирането й по административен ред с наказателно постановление №12174/22.04.2013г., при което в рамките на диференцираната процедура по глава Двадесет и девета от НПК „Решаване на делото със споразумение”, подсъдимата се е признала за виновна - индиция за знание за този съществуващ административен акт, каквото тя не отрича и пред разглеждащия нохд №11542/2014г. решаващ съд. В коментирания смисъл, корелиращи на буквата и духа на закона са съображенията на защитника на М. М. за недопустимо установяване на виновно поведение единствено чрез предвидената в чл.58, ал.2 от ЗАНН законова фикция, но неговите възражения, че „неприсъственото” връчване на наказателното постановление на лицето, при спазване на предписанията в цитираната разпоредба, всякога изключват съзнателни представи за предходното му „наказване” по административен ред, във визирания в чл.343в, ал.2 от НК едногодишен период преди повторното извършване на същото деяние, сочат на несъстоятелност. Лансираната теза очертава „презумпция за фактическа грешка” и е в противоречие с правилата за доказване в наказателния процес, изискващи елементите от състава на престъплението да се установят чрез събраните и проверени, в обсега на производството, и по реда на НПК, доказателства. Предложената аргументация мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че в пределите на възложената му компетентност, следва да остави в сила атакувания въззивен акт на Софийски градски съд, с който е отменена първоинстанционната оправдателна присъда от 01.07.2015г., обявена по нохд №11542/2014г., по описа на Районен съд - София. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №332 от 09.12.2015г., постановена по внохд № 4493/2015г., по описа на Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.