35 Р Е Ш Е Н И Е № 198 София, 29 януари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело №1265 /2017 година Касационното производство е образувано по общи жалби на подсъдимите И. М. М., И. С. М., Е. И. М., С. И. М., Г. И. С., чрез защитниците им – адвокати Т. Т. и Ж. Н., срещу въззивно решение № 167/17.07.2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 23/2017 г. Касационните жалби се позовават на всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК. В съдебното заседание подсъдимите И. М., С. М. и Г. С. се явяват лично. Подсъдимите Е. М. и И. М., редовно призовани, не се явяват. Всички подсъдими се представляват от защитници, които поддържат жалбите при направените в тях възражения и доводи. Частните обвинители и граждански ищци Салам Сами А. М. (С. М.), С. С. М. А. (С. С.) Х. Я. Х. А. (Х. Я.) не участват лично в касационното производство. Представляват се от повереник – адвокат М. З., който изразява становище за неоснователност на подадените жалби. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на подадените касационни жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 62/16.12.2016 г., постановена от Окръжен съд – Плевен по НОХД № 591/2015 г., е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите, както следва : І. Подсъдимата И. М. е призната за виновна в това, че 1.1. През периода от неустановен ден на м. януари 2009 г.- 31.12.2013 г. в [населено място] и в [населено място], Палестинска автономна територия, в условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага възбудила заблуждение у С. М., С. С. и Х. Я. и трите от [населено място], че ще ги освободи от „проклятието”, което имат те и техните близки, както следва : - за периода от неустановен ден на м. януари 2009 г. – 20.02.2012 г. в [населено място] и в [населено място], при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила заблуждение у С. М., че тя и близките й са под влияние на проклятие, като за тях ще настъпят неблагоприятни последици, ако не предостави пари – щатски долари и с това причинила на С. М. имотна вреда в размер на 102 236 щатски долари, левова равностойност 141 626, 33 лева; - за периода от неустановен ден на м. януари 2010 г. – 31.12.2013 г. в [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила заблуждение у С. С., че тя и двете й деца са под влияние на проклятие, като за тях ще настъпят неблагоприятни последици, ако не предостави пари – щатски долари и златни предмети, и с това причинила на С. С. имотна вреда в размер на 2 208 414,22 щатски долари, левова равностойност 3 230 865,85 лева, както и златни предмети на стойност 4028, 70 лева, общо 3 234 894, 55 лева; - за периода от неустановен ден на м. юни 2013 г. – 27.10. 2013 г. в [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага възбудила заблуждение у Х. Я., че върху нея и близките й – брат и майка, тегне проклятие, което може да доведе до неблагоприятни последици за тях, ако не предостави пари – щатски долари, и с това причинила на Х. Я. имотна вреда в размер на 106 360 щатски долари, левова равностойност 153 521,40 лева; - имотната вреда е в общ размер на 3 530 042, 48 лева, като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 211, пр. 1 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК е осъдена на осем години лишаване от свобода. 2. Подсъдимата И. М. е призната за виновна в това, че е извършила финансови операции, сделка с имущество и получила имущество – парични средства, за което имущество и средства, предмет на изпирането на пари, знаела, че са придобити от нея чрез тежко умишлено престъпление по чл. 211, пр. 1 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, както следва : 2.1. През периода 13.05.2009 г. – 04.12.2009 г. извършила финансови операции - превела чрез Western Union на Т. М. общо сумата от 500 лева; 2.2. На 15.12. 2011 г. в [населено място] извършила сделка с имущество- пари и в качеството на купувач закупила по договор за покупко-продажба мебели на обща стойност от 11 645 лева; 2.3. През периода 19.01.2009 г. – 31.12.2013 г. в [населено място] получила имущество – парични суми в щатски долари, подробно описани в присъдата : - чрез програми за бързи разплащания Western Union и чрез Money gram, общо 107 436 щатски долари, левова равностойност 148 012, 49 лева, като сумите са наредени на нейно име; - чрез програми за бързи разплащания Western Union и чрез Money gram, общо 360 056,38 щатски долари, левова равностойност 534 098,34 лева, като сумите са получени от подсъдимата М., но наредени на имената на трети лица; - деянието е извършено два и повече пъти, като средствата и имуществото, предмет на изпирането на пари, са в особено големи размери (всичко на обща стойност 706 400, 30 лева) и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 253, ал.5 във вр. с ал. 4, пр. 1 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал.2, пр. 2 във вр. с ал. 1, пр.1 и пр. 2 от НК и чл. 54 от НК е осъдена на десет години лишаване от свобода и глоба в размер на 30 000 лева. На основание чл. 253, ал. 6 от НК подсъдимата И. М. е осъдена да заплати в полза на Държавата сумата от 706 400, 30 лева, представляваща равностойността на липсващия предмет на престъплението по пункт 2.1, 2.2 и 2.3 на обвинението по чл. 253 от НК . Подсъдимата И. М. е призната за невинна в това да е подбудила подсъдимите Е. М., Г. С. и С. М. да получат имущество – 2 829 678.75 лева, предмет на изпирането на пари, подробно описани по пунктове в присъдата, за които са знаели, че са придобити от тежко умишлено престъпление по чл. 211 от НК от И. М., както следва : - да е подбудила през периода 27.01.2010 г. – 29.09.2013 г. подсъдимата Е. М. да получи имущество (пари) в размер на 28 557 щатски долари, левова равностойност 41 909, 87 лева; - да е подбудила през периода 28.01.2010 г. – 09.03.2010 г. подсъдимия Г. С. да получи имущество (пари) в размер на 21 900 щатски долари с левова равностойност 31 196, 19 лева; - да е подбудила през периода 01.02.2010 г. -02.01.2014 г. подсъдимия С. М. да получи имущество (пари) в размер на 1 889 060, 84 щатски долари, левова равностойност 2 756 572, 69 лева; На основание чл. 23, ал.1 и ал. 3 от НК е определено едно общо най-тежко наказание, а именно десет години лишаване от свобода и е присъединено наказанието глоба от 30 000 лева. ІІ. Подсъдимият И. С. М. е признат за виновен в това, че през периода от неустановен ден на месец януари 2009 г. – 30.12.2013 г. в [населено място] и [населено място], извършил финансови операции с имущество и сделки с имущество (пари), за което имущество, предмет на изпирането на пари, знаел, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 211 от НК, извършено от неговата съпруга – И. М. : 1. За периода от 09.03.2009 г. – 31.05.2013 г. в [населено място] извършил финансови операции, като изпратил парични суми чрез системата за бързи разплащания Western Union - 10 014 евро, левова равностойност 19 585, 70 лева и 9620 лева- общо 29 205, 70 лева на трети лица, подробно описани в присъдата; 2. На неустановени дати през периода м. декември 2009 г. – до м. декември 2010 г. в [населено място] и [населено място] извършил сделки с имущество (пари) - придобил чрез покупка 60 броя златни монети за сумата от 32 091, 40 лева (заплатил 15 000 щатски долара и сумата от 10 000 лева) от Д. А. Д. и Г. С. Г.; 3. На неустановени дати през периода 09.03.2009 г. – 14.06.2010 г. в [населено място] извършил сделки с имущество като продал парични средства във валута – 100 000 щатски долара на [фирма], като за тях получил сумата от 159 673 лева; 4. На неустановени дати от м. януари 2009 г. -30.12.2013 г.- в [населено място] и [населено място] извършил сделки с имущество (покупко-продажби), при които от неустановени лица придобил златни предмети, подробно описани, с общо тегло 1863,64 гр., 14 карата с пазарна стойност 121 136, 60 лева; 5. На неустановени дати от м. януари 2009 г. – 07.09.2013 г. в [населено място] извършил сделки с имущество – закупил от неустановени лица 80 броя златни предмети, подробно описани, с общо тегло 1886, 59 гр., 14 карата на обща стойност 122 628, 63 лева ; - деянието е извършено два и повече пъти, средствата и имуществото, предмет на изпиране на пари, са в особено големи размери - всичко на обща стойност 464 735, 33 лева и случая е особено тежък, поради което и на основание чл. 253, ал. 5 във вр. с ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1, пр. 1 и 2 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода и глоба в размер на 30 000 лева. На основание чл. 253, ал. 6 от НК в полза на Държавата са отнети описаните в присъдата златни предмети. На същото основание подсъдимият И. М. е осъден да заплати в полза на Държавата сумата от 220 970, 10 лева, представляваща равностойността на липсващия предмет на престъплението по пункт 1, 2 и 3 на обвинението по чл. 253 от НК . Подсъдимият И. М. е признат за невинен в това, че от 15.10.2012 г. до 08.01.2013 г. в [населено място] извършил сделки с имущество (пари) – заплатил предоставени ресторантьорски услуги от [фирма] , в размер на 13 256, 35 лева, както и че на 08.09.2013 г. да е извършил сделка с имущество – сключил договор за заем с Б. Б., като последният в качеството си на заемодател предоставил на подсъдимия сумата от 80 000 лева, като заема е обезпечен със залог – 80 броя златни монети с тегло 1886, 59 гр., 14 карата, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по тази част от обвинението. ІІІ. Подсъдимата Е. И. М. е призната за виновна в това, че през периода 27.09.2009 г. – 29.09.2013 г. в [населено място] и [населено място] получила имущество – парични средства (щатски долари), и лично извършила сделки и финансови операции с имущество (пари), за което имущество, предмет на изпирането на пари, знаела, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 211 от НК, извършено от нейната майка – И. М. : 1. За периода 27.09.2009 г.- 27.09.2013 г. в [населено място] и [населено място] извършила сделки с имущество (пари), като придобила собствеността на леки автомобили и имот, подробно описани в присъдата, на обща стойност 113 634 лева; 2. За периода 19.11.2012 г. – 26.03. 2013 г., в [населено място], извършила финансови операции - превела чрез системата за бързи разплащания Western Union суми на обща стойност 2495, 74 лева; 3. През периода 27.01.2010 г. – 29.09.2013 г., в [населено място], получила имущество – парични средства в щатски долари чрез системите за бързи разплащания Western Union и чрез Money gram (28 557 щатски долара, левова равностойност 41 909,87 лева); - деянието е извършено два и повече пъти, средствата и имуществото, предмет на изпирането на пари, са всичко на обща стойност 158 039, 61 лева, поради което и на основание чл. 253, ал. 4, пр. 1 във с ал. 3, т. 2 във вр. с ал.2, пр. 2 във вр. с ал.1, пр. 1 и пр. 2 от НК е осъдена на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от пет години и глоба в размер на 30 000 лева. Подсъдимата Е. М. е призната за невинна в това да е извършила престъплението по чл. 253 от НК в съучастие с И. М., подбудена от последната, както и че случаят е особено тежък, поради което е оправдана в тази част на обвинението. На основание чл. 253, ал. 6 от НК в полза на Държавата са отнети описания в присъдата лек автомобил „Ауди” и поземлен имот. На същото основание подсъдимата Е. М. е осъдена да заплати в полза на Държавата сумата от 110 539, 61 лева, представляваща равностойността на липсващия предмет на престъплението по пункт 1, 2 и 3 на обвинението по чл. 253 от НК . ІV. Подсъдимият С. И. М. е признат за виновен в това, че през периода 01.02.2010 г. – 30.12.2013 г. в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и в [населено място] получил имущество – парични средства (щатски долари), лично извършил финансови операции с имущество, сделки с имущество (пари) и прикрил произхода на имущество, предмет на изпирането на пари, за което имущество знаел, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 211 от НК, извършено от неговата майка И. М., както следва : 1. През периода 18.03.2010 г. – 07.05.2013 г. в [населено място] извършил финансови операции – превел чрез Western Union суми на различни физически лица, подробно описани в присъдата, на обща стойност 8 526, 33 лева; 2. През периода от 04.08.2010 г. – 06.11.2013 г. в [населено място] пред органите на „Райфайзен банк-България, клон [населено място], прикрил произхода на имуществото, предмет на изпирането на пари, като предоставил невярна информация в декларации към нареждане разписки относно произхода на част от получените по сметка с титуляр С. М. парични суми в размер на 1 710 400 щатски долара, левова равностойност 2 500 873, 50 лева, която информация е длъжен да декларира съгласно чл. 4, ал. 7 от ЗМИП относно произхода на средствата; 3. За периода 08.03.2010 г. – 16.12.2013 г. в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и в [населено място], извършил сделки с имущество (пари) на обща стойност 416 279, 02 лева, подробно описани в присъдата; 4. През периода 01.02.2010 г. – 30.12.2014 г. (2013 г., бел. ВКС), в [населено място] получил имущество – парични средства чрез системата за бързи разплащания Western Union сумата от 29 000 щатски долари, левова равностойност 41 574,44 лева и по банковата сметка с титуляр С. М. в „Райфайзен банк- България” ЕАД, получени от юридическото лице [фирма], [населено място], сумата от 1 860 060, 84 щатски долара, левова равностойност - 2 714 998, 25 лева, или общо получени в щатски долара 1 889 060, 84, левова равностойност 2 756 572,69 лева; - деянието е извършено два и повече пъти, средствата и имуществото, предмет на изпирането на пари, са на стойност 3 181 378, 04 лева, особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 253, ал. 5 във вр. ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал.2, пр. 2 във вр. с ал. 1, пр. 1 и пр. 2 и пр. 3 от НК във вр. с чл. 54 от НК е осъден на тринадесет години лишаване от свобода и глоба в размер на 30 000лева. На основание чл. 253, ал. 6 от НК в полза на Държавата са отнети описаните в присъдата златни предмети и имот. На същото основание подсъдимият С. М. е осъден да заплати в полза на Държавата сумата от 2 943 571, 17 лева, представляваща равностойността на липсващия предмет на престъплението по чл. 253 от НК. Подсъдимият С. М. е признат за невинен в това да е извършил престъплението по чл. 253, ал. 5 във вр. ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал.2, пр. 2 във вр. с ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от НК в съучастие с И. М., подбуден от последната, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по тази част на обвинението. Подсъдимият е признат за невинен и оправдан да е извършил същото престъпление като продал описани в присъдата автомобили. V. Подсъдимият Г. И. С. е признат за виновен в това, че в периода 28.01.2010 г. – 03.09.2013 г. в [населено място] и [населено място] получил имущество – парични средства в щатски долари, и лично извършил сделки с имущество (пари), за което имущество, предмет на изпирането на пари, знаел, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 211 от НК, извършено от неговата майка И. М., както следва : 1. За периода 16.03.2010 г. -03.09.2013 г. в [населено място] и в [населено място] извършил сделки с имущество (пари) на обща стойност 161 908 лева, като закупил леки автомобили, подробно описани в присъдата; 2. През периода 28.01.2010 г.-09.03.2010 г. в [населено място] получил имущество – парични средства 21 900 щатски долари, левова равностойност- 31 196, 19, чрез Western Union; - деянието е извършено два и повече пъти, средствата и имуществото, предмет на изпиране на пари, са на обща стойност 193 104, 19, поради което и на основание чл. 253, ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 2, пр. 2 във вр. с ал. 1, пр. 1 и чл. 54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода и глоба в размер на 30 000лева. На основание чл. 253, ал. 6 от НК в полза на Държавата са отнети два автомобила, описани в присъдата. На същото основание подсъдимият Г. С. е осъден да заплати в полза на Държавата сумата от 52 582, 19 лева, представляваща равностойността на липсващия предмет на престъплението по чл. 253 от НК. Подсъдимият Г. С. е признат за невинен в това да е извършил престъплението по чл. 253, ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал.2, пр. 2 във вр. с ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от НК в съучастие с И. М., подбуден от последната, както и че случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по тази част на обвинението. VІ. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимата И. М. е осъдена да заплати на С. М. сумата от 141 626.53 лева, на С. С. сумата от 3 234 894, 55 лева и на Х. Я. сумата от 153 521, 40 лева, представляващи обезщетение за претърпените от тях имуществени вреди от престъплението по чл. 211 от НК, ведно със законните лихви. Подсъдимата И. М. е осъдена да заплати : сумата от 141 201, 70 лева, представляваща държавна такса върху уважения размер на гражданския иск; сумите от по 4 600 лева на С. М., С. С. и Х. Я., представляващи деловодни разноски. Всички подсъдими са осъдени на основание чл. 189 от НПК да заплатят сумите от по 2 427 лева, разноски на досъдебното производство, и сумите от по 542, 60 лева, разноски в съдебното производство. С въззивното решение присъдата е изменена като наказанието на подсъдимая С. М. е намалено на десет години лишаване от свобода, а на подсъдимия Г. С. на три години и шест месеца лишаване от свобода. Разгледани по същество жалбите са частично основателни. 1. По отношение на престъплението по чл. 211 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, за което е осъдена подсъдимата И. М.. По този пункт на обвинението Апелативния съд – Велико Търново е проверил първоинстанционната присъда в очертаните от закона предели, като в резултат на това изцяло се е солидаризирал с установените от първата инстанция фактически положения и извършения от нея доказателствен анализ. В касационните жалби са изтъкнати аргументи, че предходните инстанции са допуснали процесуални нарушения, тъй като в съдебната фаза на процеса не е извършен разпит на пострадалите С. С. и Х. Я.. Подсъдимите и защитниците им са били лишени от възможността да изяснят важни въпроси – „считат ли пострадалите, че са въведени в заблуждение, в какво се състои заблуждението, считат ли заплатените пари за възнаграждение, или ги намират за част от окултния ритуал”. Поддържа се още, че съдът неоснователно е отказал да приобщи изявленията на подсъдимата И. М. по реда на чл. 279 от НПК, депозирани от нея при предявяване на разследването, като по този начин тя е била лишена от възможността да представи „субективното си отношение към станалото”. Изтъква се, че е налице противоречие в съдебните актове по отношение на времевия период на отделните деяния, извършени по отношение на пострадалите С. С. и Х. Я., както и между мотивите и диспозитива на присъдата. Излагат се доводи за тенденциозност и едностранчивост при обсъждането на доказателствените източници, неизпълнение на задължението за внимателна проверка на всички доказателства, съгласно чл. 107, ал. 5 от НПК. Претендира се още, че втората инстанция не е спазила разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК при анализа и оценката на доказателствената съвкупност и това е довело до погрешни изводи за основни факти, отнасящи се до инкриминираното престъпление. Мотивите на решението се оценяват като противоречиви и не съответстващи на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Посочва се, че инстанциите по същество не са коментирали дали твърдяните измамливи действия на подсъдимата са могли да възбудят заблуждение у пострадалите, доколкото те са интелигентни личности. Претендира се, че решаващите съдебни състави са игнорирали данните, установяващи способностите на М. на гадателка (врачка). Възраженията са неоснователни. 1.1. Съществен акцент в жалбите е поставен върху показанията на пострадалите С. С. и Х. Я., които наред с тези на С. М. са основен източник на обвинителни доказателства за конкретното престъпно поведение, извършено от подсъдимата И. М.. Значението на тези доказателствени средства се оспорва с доводи, че свидетелките С. С. и Х. Я. не са разпитвани в съдебната фаза на процеса. Както е известно, съдът има правомощия да приобщава доказателствени материали от предходната процесуална фаза. Тези случаи представляват отклонение от принципа на непосредственост, визиран в чл. 18 от НПК, поради което са изрично уредени в закона. Всички доказателства (средства за тяхното установяване), независимо в коя фаза на процеса са събрани, подлежат на проверка и оценка от решаващия орган и това произтича от принципните норми на чл. 13 и чл. 107 от НПК. Съдът не само може, но е и длъжен да приложи предвидените в закона процесуални техники за приобщаване на показанията на свидетел, дадени в хода на досъдебното производство, при наличието на регламентираните предпоставки в чл. 281 от НПК. По конкретното дело, непосредствен разпит на С. С. и Х. Я. не е извършван в хода на съдебното следствие, но не поради процесуално опущение на съда. Първата инстанция е направила необходимото да призове посочените свидетелки за всяко едно съдебно заседание, като в изготвените протоколи за тяхното уведомяване изрично е записано изявлението им, че не могат да се явят. В съдебното заседание, проведено на 17.05.2016 г., повереникът им изрично е заявил, че свидетелките нямат обективна възможност отново да пътуват до Р България В това съдебно заседание съдът, преценявайки, че местоживеенето на свидетелките е в чужбина и свързаната с това необходимост от съответна документация за пътуването им до Р България, както и невъзможността да се ползват инструментите на международното сътрудничество за разпит по делегация поради липса на договор между двете страни, е приел наличие на предпоставките по чл. 281, ал.1, т. 3 от НПК. Постановил е приобщаване на показанията им, депозирани от тях в досъдебната фаза пред съдия, отразени в протоколи за разпит от 23.01.2014 г, съответно от 27.02.2014 г. С оглед поддържаното оспорване е необходимо да се припомни, че използването на свидетелски показания, дадени на досъдебното производство, не противоречи само по себе си на чл. 6, § 3, б. „d” от КЗПЧОС, стига да е осигурено правото на защита на подсъдимия. Това задължително изисква да е предоставена реална възможност обвиненото лице да оспори показанията и да разпита свидетеля на обвинението – или по време на самия разпит в досъдебното производство, или в по-късен етап на процеса. В конкретния случай подсъдимата И. М. и нейната защита са участвали в провеждането на разпитите пред съдия на свидетелките С. С. и Х. Я.. Приложените протоколи за проведените разпити пред съдия удостоверяват и активното участие на защитата. Тоест, подсъдимата М. и нейната защита не са бил лишени от възможността (ефективно средство) чрез поставянето на въпроси по съществото на дадените показания да демонстрират евентуалната ненадежност на съответните обвинителни доказателства. Неоснователно е приписано на въззивния съд допускането на съществено процесуално нарушение поради отхвърляне на доказателствените искания на защитата. Обхватът на въззивното съдебно следствие е изцяло в преценката на решаващия съд. Разпитът на свидетели не е задължителен, а е предвиден само при необходимост, каквато не е констатирана от въззивния съд по делото. Доказателственият материал (в случая свидетелски показания), приобщен съобразно изискванията на закона, имат същото доказателствено значение, както тези, събрани в хода на съдебното следствие и могат да се поставят в основата на присъдата, ако след техния анализ и оценка се приемат за достоверни. С оглед изтъкнатата обективна причина – физическото отсъствие на пострадалите лица, втората инстанция не може да бъде упрекната, че не е изпълнила задължението си по чл. 13, ал.1 и чл. 107, ал. 5 от НПК да провери внимателно показанията на пострадалите. Важно е да се подчертае, че осъдителните изводи на предходните инстанции не са основани единствено на прочетените показания на С. С. и Х. Я.. Показанията са били кредитирани след внимателен анализ, в резултат на който е установена тяхната съвместимост с множество други доказателствени източници – гласни, писмени, ВДС, експертни заключения. Формулираните и сега с касационната жалба въпроси, които според касатора са останали неизяснени, всъщност намират отговор в приобщените показания на пострадалите, както и в непосредствения разпит на свидетелката С. М.. Не е допуснато процесуално нарушение и с отказа на инстанциите по същество да приобщят по реда на чл. 279 от НПК изявленията на подсъдимата И. М., отразени в протокола за предявяване на разследването. Процесуалните действия по предявяване на разследването (чл. 227-чл.229 от НПК) се извършват с цел заинтересованите лица (обвиняемият и неговият защитник, пострадалият и неговият повереник) да се запознаят с всички събрани по делото материали и въз основа на тях да направят своите искания, бележки и възражения. Чрез това процесуално действие не се събират и проверяват доказателства и затова то не е действие по разследването, в рамките на което да се депозират обяснения, а само по отношение на последните е приложима разпоредбата на чл. 279 от НПК при наличие на посочените там предпоставки. При предявяване на разследването подсъдимата е изразила своята позиция по обвинението, направени са доказателствени искания, между които не присъства и такова за депозиране на обяснения. В съдебната фаза на процеса подсъдимата също не е била лишена от правото да даде обяснения. Несъмнено, съдът е длъжен да осигури упражняването на това право от обвиненото лице. Упражняването му обаче зависи от неговата воля (арг. от чл. 55, ал. 1 от НПК). Именно изпълнявайки задълженията си да гарантира правото на защита на подсъдимата, първостепенният съд, съобразявайки твърденията за наличие на нейни здравословни проблеми, е назначил съдебномедицинска експертиза (с участието на кардиолог и психиатър), за да провери способността й да участва пълноценно в наказателния процес, вкл. и да даде обяснения. По експертен път е установено, че подсъдимата е със съхранени интелектуални качества и липсват медицински пречки да участва в наказателното производство. Вещите лица са посочили, че в ситуация на очакваните съдебни решения е обяснимо тя да реагира със стрес, като предвид присъщите й нагласи е склонна да трансформира неприятния афект от проблемите в симптоми и така може да се обясни поведението й в съдебната фаза с променени възможности за говорене, както и привидно липсващ говор. Експертите са обяснили, че констатираните при подсъдимата когнитивни нарушения при стрес могат да се задълбочат, но при изчакване на отговорите й от медицинска гледна точка, предвид липсата на качествени нарушения на възприятията, мисленето и паметовите й функции, тя има съхранена „свидетелска годност”. След изслушване на експертното мнение и преди приключване на съдебното следствие на подсъдимата М. отново й е била дадена възможност да депозира обяснения, но тя изрично е заявила –„Не искам друго да казвам по делото”. Това нейно изявление недвусмислено показва, че тя се е възползвала от правото си да не дава обяснения. В този смисъл и твърденията за ограничаване правото на защита е неоснователно, защото тя не е била лишена от гарантираното й от закона право да възпроизведе фактически данни с характеристиките по чл. 104 от НПК, които да получат съдебна оценка. Впрочем, подсъдимата е давала частични обяснения, когато е счела за необходимо да стори това и в какъвто обем е пожелала (виж, напр. с.з. от 16.10.2015 г.). По изложените съображения не може да се обмисля допуснато нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 1 от НПК, поради това, че съдът не й е предоставил равен достъп до всички процесуални средства (чл. 15 от НПК). На следващо място, вярно е, че с оглед конструкцията на обвинението, избрана от съответния орган, измамливите действия на подсъдимата М. са отграничени времево за всяка една от пострадалите. Конкретно, за пострадалата С. С. - от неустановен ден на месец януари 2010 г. до 31.12.2013 г. При отразяването на конкретните деяния е включено и такова, извършено от неустановен ден на м. ноември 2009 г. - 18.11.2009 г. По отношение на пострадалата Х. Я. - от неустановен ден от месец юни 2013 г. до 27.10.2013 г., като е включено и деяние, извършено от неустановен ден на м. ноември 2013 г. - 07. 11.2013 г. Посочените две деяния очевидно са извън времевите периоди, през които е прието, че са реализирани измамливите действия на подсъдимата спрямо тези пострадали, но попадат в рамките на общия по делото инкриминиран период, през който е извършено продължаваното престъпление по чл. 211 от НК, а именно от месец януари 2009 г. до 31.12.2013 г. И двете деяния са включени като елементи на продължаваната престъпна дейност в обвинителния акт, а преведените от пострадалите парични суми са част от предмета на престъплението. Тоест, подсъдимата е била наясно, че в обхвата на обвинението са включени и цитираните две деяния, осъществени по отношение на С. С. и Х. Я.. Няма основание да се претендира неяснота на обвинението и с оглед начина, по който са определени времевите рамки на обвинението за отделните деяния, включени в продължаваното престъпление. Защитата твърди, че незаконосъобразно е разполагането във времето на „диспозитивите на обвинението по чл. 211 от НК”, защото за всеки от тях „началната дата е началото на същия месец, в който по- късно е направено паричното разпореждане”. Несъмнено, конкретизацията на престъпното деяние изисква посочване на времето на неговото извършване. В случаите когато не може да се уточни точния момент, се посочва по - обобщен период. Разбира се, за да се гарантира правото на защита на обвиненото лице, времевите рамки на обвинението не следва да бъдат недопустимо широки, без никаква конкретизация за времето на деянията. По настоящето дело такъв порок не е допуснат. Независимо, че за всяко от деянията, елементи на продължаваното престъпление, е посочен обобщен период, без да са уточнени конкретни дати на измамливите действия, извършени от подсъдимата, времето на осъществяването им все пак е достатъчно ясно. То е уточнено като времеви период от безспорно установените данни за всеки акт на имуществено разпореждане, извършен от пострадалите в резултат на неправомерните действия на подсъдимата. Така деянията са достатъчно темпорално конкретизирани и подсъдимата не е поставена в ситуация да се защитава срещу неясно обвинение. Посочената от защитата непрецизност по някои от пунктовете на обвинението, съответно осъждането (виж – п. 40, п. 41 за пострадалата М. и по п. 161 за пострадалата С. С.), също не води до неяснота на обвинението. Пострадалите последователно и безпротиворечиво са изяснили, че всеки извършен превод на паричните суми е предхождан от възбуденото у тях заблуждение от подсъдимата и заявената от нея необходимост да въздейства за премахване на „проклятието”, надвиснало над тях и близките им. Не се открива противоречие между диспозитива на присъдата, възпроизвела този на обвинението, и нейните мотиви. Твърди се в жалбата, че обстоятелствата, коментирани в мотивите на съдебните актове за „възникване на магиите”, „зли атаки”, „надвиснали зли сили”, са различни от „проклятие”, посочено в диспозитива на обвинението и на присъдата. Неубедителността на възражението е повече от очевидна и затова е достатъчно да се препрати към данните, съдържащи се в показанията на пострадалите, и към общоприетото значение на понятието „проклятие”, изразяващо зло, напаст, гибел, заклинание, предизвикано нещастие, загуба и всичко онова, което лишава човек от щастие в живота. Освен това, диспозитивът на съдебния акт представлява концентриран израз на съдебната воля и в него е достатъчно да бъдат изведени времето и мястото на извършеното престъпление и неговите обективни и субективни признаци. В мотивите на присъдата съдът е длъжен да разкрие чрез доказаните по делото факти съдържанието на измамливите действия на дееца, както това е сторено от предходните инстанции. Претендираното противоречие между изложената фактология на стр. 115 от въззивното решение по отношение на превода на пари, извършен на 10.10.2013 г., и диспозитива на присъдата е несъстоятелно, защото се дължи на избрани фрагменти от изложението на съда. Обяснимо се пропуска последователността в коментираната от съда фактология и направената от подсъдимата интерпретация на споделената й информация, че съпругът на пострадалата С. С. си иска вещи, останали в дома й, което следва да се случи едва след като тя се „откупи”. Всъщност, установената по делото фактология разкрива еднотипността на деянията, обединени от възбуденото у пострадалите заблуждение, че те и близките им са под влиянието на проклятие, като за тях ще настъпят неблагоприятни последици, ако не предоставят пари. Ето защо няма основание да се претендира, че преведените пари в конкретния случай не са свързани с неблагоприятни последици за пострадалата. Несериозно е да се твърди, че е налице и така нареченото в жалбата „разминаване”, тъй като в съдебните актове се споменавали синът и дъщерята на свидетелката М., които не били индивидуализирани в диспозитива на обвинението, формулиран – „тя и нейните близки”, защото по смисъла на закона близки родственици са и низходящите. Възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с неизпълнение на задълженията по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК при постановяване на атакувания съдебен акт, не намират основание в материалите по делото. Данните за съществените моменти, включени в непосредствения предмет на доказване, а именно- действията (вербалните изявления) на подсъдимата, в които се е изразило възбуждането на заблуждението у пострадалите, действията на последните по разпореждането им с пари и вещи, са изведени на основата на съвкупна оценка на данните, почерпени от множеството доказателствени средства, съпоставени едно с друго. Предходните инстанции са оценили ключовото значение на съобщената от пострадалите лица информация за установяване на обективната истина по делото, поради което са подходили обективно и задълбочено при нейната проверка. Верен е изводът, че показанията им са последователни и логични. Безпротиворечиво чрез тях се установяват както действията на подсъдимата, така и собственото на пострадалите поведение. Показанията са кредитирани законосъобразно от процесуална гледна точка, тъй като достоверността им е била проверена в контекста на останалите по делото доказателствени източници – писмените доказателствени материали относно извършените преводи, експертно интерпретирани, протоколите за извършените процесуални действия, удостоверили намирането на златните накити, предоставени на подсъдимата от пострадалата С. С., данните за продажбата на имоти от последната за набавяне на необходимите средства, ВДС, получени при използването на СРС от 2013 г. Последно посочените доказателствени източници илюстрират приложения от подсъдимата подход към пострадалите, което кореспондира на съобщеното от тях в разпитите им. В почти постоянната телефонна комуникация с пострадалата С. М., подсъдимата е придобивала информация за събития от ежедневието на пострадалите, интерпретирайки ги като белези (знаци) за проклятие, магии, черни сили, надвиснали над тях и техните близки, и подчертавала необходимостта те да бъдат неутрализирани чрез извършвани от нея ритуали, молитви и прочие. Несподелими са възраженията на защитата, че свидетелката М. е била „посредник” в извършваната от подсъдимата престъпна дейност. Както правилно е посочил въззивният съд, тя е жертва на тази дейност, а познанията й по говоримия за подсъдимата М. български език са използвани, за да предаде изявленията на последната, чрез които е възбуждано заблуждение у другите две пострадали. Всъщност, така поддържаните твърдения не са аргументи за несъставомерност на поведението на подсъдимата, а само внушават, че и поведението на свидетелката е престъпно. Неоснователно се претендира, че предходните инстанции са игнорирали доказателства с оправдателно значение относно упражняваната от подсъдимата дейност на гадателка (врачка). Разпоредбите на чл. 14, ал.1 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК задължават съда да обсъди всички доказателства, без да пренебрегва някои от тях. Решението на съда по вътрешно убеждение да кредитира с доверие част от тях, а други да отхвърли като недостоверни, е суверенно и когато е аргументирано с извършен без пороци доказателствен анализ, не би могло да се претендира игнориране на приетите за недостоверни доказателствени средства. Поддържаната защитна позиция изрично е отхвърлена от предходните инстанции, поради което няма основание да се твърди, че подкрепящите я доказателства са останали без внимание. Решаващите съдилища не търпят упрек за проявена едностранчивост и тенденциозност при доказателствения анализ, тъй като на проверка и оценка са били поставени и сочените доказателствени източници. Резултатът от извършената им проверка не разколебава направените от съда фактически изводи, обосновани въз основа на съвкупната преценка на доказателствения материал. В тази връзка показанията на свидетелката М. М., съобщила данни за извършвана от подсъдимата в дома й системна дейност като гадателка/врачка, са анализирани от предходните инстанции, а в съдебните актове аргументирано са изложени основанията, поради които не им се доверяват. Решаващият мотив за това обаче не е само установената обвързаност на свидетелката (родствена и трудова) със семейството на подсъдимата, но и противоречието им с останалите доказателствени източници, приети за достоверни. Оплакването за липса на мотиви на атакуваното решение относно престъплението по чл. 211 от НК също е неоснователно. В хипотезата на потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт от значение е стандартът, определен от чл. 339, ал.2 от НПК. Обективният преглед на въззивния съдебен акт сочи, че втората инстанция е взела предвид комплексно събраните доказателствени материали, а поставените от защитата въпроси и подкрепящите ги доводи, голяма част от които са повторени и в касационните жалби, са получили убедителен отговор. Ето защо въззивното решение в тази негова част удовлетворява изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК и изключва нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. С оглед изложеното до тук настоящият съдебен състав не намира да са допуснати нарушения в дейността по събиране, проверка и оценка на доказателствения материал, които да изпълват съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. 1.2. Оплакването за нарушение на закона, изразяващо се в това, че съдебните инстанции не са коментирали дали твърдените действия на подсъдимата обективно са могли да възбудят заблуждение у свидетелите, е неоснователно. Възражението и сега се мотивира чрез съпоставяне на интелектуалното ниво на пострадалите и на подсъдимата М.. Законът криминализира настъпването на имотна вреда, когато тя е резултат от несъответствието между обещаното от дееца и действителното му намерение, без да позволява да се третират различно въведените в заблуждение лица на основата на интелектуалните им възможности, внимателност и социален опит. Възможността инкриминираното поведение на дееца да възбуди заблуждение не може да се преценява по принцип, а се изследват и способностите на адресата на измамата, който е поставен в конкретната ситуация. В настоящия случай действията на подсъдимата са били в необходимата степен ефективни, тъй като са достатъчно убедителни с оглед на това, че въздействието й върху пострадалите е експлоатирало майчинския им инстинкт и обяснимата привързаност към най-близките родственици. Обективните данни по делото очертават, че пострадалите са били подложени на сериозно психологическо въздействие, като им е внушавано, че те и ближните им са застрашени, за което следва да понесат „загуба“, да платят така наречените „обезщетения, откуп за защита от проклятия, от зло и от магии“, които да се използват в ритуалите, извършвани от подсъдимата. Така целенасочената манипулация с посоченото съдържание, е довела пострадалите до състояние, което ги е лишило от възможност обективно да погледнат на случващото се и ги е мотивирало да извършат акт на имуществени разпореждания. Независимо от техния интелект думите и действията на подсъдимата обективно са създали у свидетелките невярна представа. С основание въззивният съд е отхвърлил и доводите, че твърденията на подсъдимата за изгарянето на парите, „заравяне/погребване” на златните накити на С. С. не са част от обвинението. Вярно е заключението, че това е част от възбуждане на заблуждението у пострадалите, защото им е внушено, че с парите и вещите се извършват някакви ритуали за тяхното и това на близките им освобождаване от надвисналите проклятия. Тоест, подсъдимата е изградила неверни представи за нейното отношение към предоставените й пари и вещи, експлоатирайки суеверието и страха им. Както е известно, при измамата вредата настъпва като директно следствие от имущественото разпореждане на измаменото лице, дължащо се на невярна представа относно основанието или до условията на разпореждането. Опитът на защитата да обоснове наличие на субективна увереност у подсъдимата за притежавани от нея особени способности, за прилагането на които се дължи възнаграждение, което е заплащано от пострадалите, законосъобразно е отхвърлен. Свидетелката М., а и другите две пострадали, са категорични, че паричните суми и златните накити са предоставяни от тях с мисълта и съзнанието, че се използват за ритуалите, чрез които ще се повлияе на надвисналото „проклятие” и ще се избегнат неблагоприятните последици за тях и близките им, така както им е разяснявала подсъдимата. Съдът е коментирал и показанията на свидетеля Б., възпроизвел пред съда за споделеното му от пострадалите за предназначението на изпращаните от тях парични суми, между които не присъства „заплащане на услуги”. Установените по делото факти не обосновават наличие на облигационна връзка, а умисъл за измама с цел имотна облага. Освен това подсъдимата изрично се е противопоставяла пострадалите да запазват документи за извършените преводи, което едва ли е необходимо, ако става дума за предоставена от нея услуга, за което пострадалите са престирали пари. В съдебните актове са изложени съображения за елементите от обективна и субективна страна на престъплението измама, които няма нужда да се повтарят. Касационният състав само прави констатацията за неоснователност и на доводите, че част от аргументацията на съда (за „внушение на страх”, „психологична атака”, „психически натиск”) насочват към друго престъпно деяние, а не измама. Очевидно се има предвид „изнудване”, доколкото в жалбата се коментира изказът на пострадалите С. М. и С. С. – „че била изнудена”, „това беше изнудване”, каквото обвинение не е повдигано. Като се остави настрана фактът, че цитираните понятия в жалбата са извадени от общия контекст на разсъжденията на съда, по повод оспорването е достатъчно да се посочи и следното : Измамата и изнудването се разграничават не само по начина на мотивиране на жертвата, но и по резултата от въздействието върху психиката на пострадалия – при изнудването жертвата знае фактите, които са от значение за имущественото разпореждане, докато при измамата тя (жертвата) има погрешна представя относно основанието или до условията за това разпореждане. Специфичният начин или способ на въздействие, чрез които се предизвиква заблудата у измамения, включително и с внушаване на страх от надвиснало „проклятие”, от настъпването на неблагоприятни събития в живота на жертвата, не са от значение за съставомерността на деянието. Чрез това въздействие върху представите на измаменото лице се цели набавяне на облага, като неизбежна последица от това е причиняване на имотна вреда. Обосновано с фактите по делото е прието и наличието на квалифициращия признак. Престъплението правилно е квалифицирано като особено тежък случай на измама. Престъпната дейност дълбоко е засегнала обществените отношения, гарантиращи нормалното осъществяване на правото на собственост. Размерът на понесените вреди от пострадалите не само покрива количествения критерий за особено големи размери, съгласно Тълкувателно решение №1/30.10.1998 г. на ВКС по т.д. № 1/98 г., ОСНК, но го надхвърля многократно. Това обстоятелство установява и значително по-високата степен на обществена опасност на деянието, надхвърляща тази на обичайните измами. Обществената опасност на дееца намира проява и зависи главно от конкретното престъпление, поради което и чистото съдебно минало на подсъдимата не изключва приетата висока степен на обществена опасност на личността й. Затова, предходните инстанции правилно са преценили, че степента на обществена опасност както на деянието, така и на дееца, определят случая като особено тежък. 1.3. По възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимата М. за престъплението по чл. 211 от НК. Наложеното на подсъдимата наказание от осем години лишаване от свобода е индивидуализирано при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Основният акцент на доводите е поставен върху обстоятелствата, свързани със здравословното състояние на подсъдимата. Тези обстоятелства не са пренебрегнати, напротив обсъдени са от предходната инстанция с оглед експертното мнение по СМЕ, като наред с чистото съдебно минало на подсъдимата са уравновесили тежестта на престъпна дейност и приетата висока степен на обществена опасност на личността й. Относителната им тежест в комплекса от фактори, значими за индивидуализация на наказанието, е преценявана от въззивния съд наред с отегчаващите – продължителността на упражняваната престъпна дейност, изключително високият размер на причинените вреди, фактите за ескалиращата във времето престъпна упоритост, както и че подсъдимата е реализирала плана си самите пострадали да осигурят следващите й жертви. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че няма основание за намеса по отношение на размера на наказанието, наложено на подсъдимата. Същото не носи белези на явна несправедливост, съобразено е с обществената опасност на деянието и дееца. В конкретизирания размер определената санкция има потенциал да постигне целите на чл. 36 от НК както на плоскостта на специалната, така и на плоскостта генералната превенция. 2. По доводите срещу осъждането на подсъдимите И. М., И. М., Е. М., С. М. и Г. С. по обвинението по чл. 253 от НК. Основният акцент на оспорването е свързано с „бездействието на въззивния съд да отговори на конкретни доводи на защитата” – нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК. Твърденията са подкрепени обилно с извадки от мотивите на решението, за да се илюстрира и тяхната противоречивост. Претендира се още, че неправилно са обсъдени редица доказателства, събрани по делото, за действителните доходи на семейството на подсъдимите, реализирани от развитие на търговска дейност, от получено наследство и прочие. Част от възраженията, присъстващи в жалбата, макар и свързани от касаторите с основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, всъщност разкриват претенции за необоснованост, която е извън обхвата на касационния контрол. Искането, отправено с жалбите на подсъдимите за отмяна на решението в тази негова част и връщане на делото за ново разглеждане, ще бъде удовлетворено, но не по всички изложени в тях съображения. В рамките на пределите на касационната проверка ВКС констатира допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348, ал.3, т. 1 и т. 2 от НПК. 2.1. При прегледа на материалите по делото се установява противоречие между диспозитива и мотивите на първоинстанционната присъда, което е останало неизяснено от въззивната инстанция. Първостепенният съд, следвайки рамката на обвинителния акт, е приел (стр. 110 и сл., стр. 182 и сл.), че обвинението на подсъдимата И. М. за осъществено от нея деяние по чл. 253, ал. 2, пр. 2 от НК да е „получила” имущество (парични средства в щатски долари) чрез двете системи за бързи разплащания, е конструирано в две части : Първата, при която паричните преводи в размер на 107 436 щатски долара, левова равностойност 148 012, 49 лева, са били наредени на нейно име и са получени лично от нея; Втората част на обвинението, при която паричните преводи в размер на 360 056. 38 щатски долара, левова равностойност 534 098.34 лева, са наредени на името на трети лица, различни от подсъдимите, така наречените в мотивите „сламени човеци”, а подсъдимата И. М. фактически ги е получила. В диспозитива на присъдата в рамките на осъждането за обособената втора част от обвинението са включени и парични преводи, по които подсъдимата Е. М. е посочена като получател, и за които последната е била осъдена за извършено от нея самостоятелно деяние по чл. 253, ал.2, пр. 2 от НК. Във фактологията, изложена в мотивите на присъдата (виж, стр.110 и сл.), която е относима към тази част на повдигнатото обвинение срещу подсъдимата И. М., отразените в диспозитива на присъдата преводи с получател Е. М. необяснимо липсват, въпреки че приетият общ размер на паричните средства също е 360 056. 38 щатски долара, левова равностойност 534 098.34 лева. Неяснотата в действителната воля на съда, доколкото в мотивите не се съдържат конкретни съображения, а само изброяване на паричните преводи, произтича и от друго. Подсъдимата И. М. е оправдана за това да е подбудила подсъдимата Е. М. да получи имущество (пари) по описаните в присъдата парични преводи. Съответно, последната е призната за невинна да е извършила деянието по чл. 253, ал.2, пр. 2 от НК в съучастие с И. М.. Идентична неяснота в присъдата присъства и по отношение на част от преводите, по които за получател е посочен подсъдимият С. М.. Излишно е да се аргументира неоспоримата постановка, че присъдата съставлява безпротиворечиво единство от увод, мотиви и диспозитив, които са последователни и логически свързани. Същественото е, че макар да не е бил сезиран с изрично възражение в тази насока, въззивният съд е бил длъжен, съобразно разпоредбата на чл. 314 от НПК за цялостна проверка на невлязлата в сила присъда, да изясни противоречието. С оглед резултата от извършената проверка да упражни правомощията си, като отстрани допуснатото нарушение, ако го счете за налично, или приеме, че то е само привидно, като за това изложи и следващата се аргументация. Вместо да изпълни в пълен обем задълженията си по чл. 314 от НПК, втората инстанция буквално е възпроизвела в решението си както диспозитива на присъдата, така и фактологията, приета от първата инстанция и е повторила същото противоречие (сравн. стр. 123 и сл. от решението). Този подход на въззивната инстанция не кореспондира на изискванията за обхвата на въззивния контрол, като лишава и касационната инстанция от възможността да извърши проверката, която законът й възлага. 2.2. Изложените принципни разсъждения на първата инстанция за характеристиката на престъпния състав по чл. 253 от НК, възприети и от въззивния съд, са верни. Те очевидно са подкрепени както с разбирането на правната теория, така и с цитирани в мотивите на съдебните актове решения на касационната инстанция. Това е напълно допустимо, стига изразените в съдебната практика становища да са отнесени към установената по делото фактология и да разрешават идентични казуси. Въззивният съд е приел за основателни доводите на защитата, че „фактическият състав на измамата завършва с придобиването на облагата от извършителя, а не с нареждането на пострадалото лице. Тоест, фактическата власт върху разпореденото от пострадалия имущество следва да се упражнява от извършителя на измамата – да е постъпило в неговия патримонимум” (виж, стр. 230 - 231от решението). Доколко разбирането на апелативния съд за довършеност на престъплението е правилно, е само едната страна на въпроса. По същественото е, че цитираните разсъждения на съда са дали основание на защитата да поставя и сега въпроси, които не са получили отговор във въззивното решение. Известно е, че имуществото, предмет на посегателството по чл. 253 от НК, трябва да е придобито чрез престъпление или друго общественоопасно деяние. Тази предпоставка е изпълнена, когато имуществото е получено в резултат на извършване на престъпление. Именно това обстоятелство характеризира изпирането на пари като последваща престъпна дейност - такава, която е свързана с вече осъществено престъпление. По конкретното дело първоначалната престъпна дейност (предикатното престъпление) е извършената от подсъдимата И. М. измама. Несъмнено, всички деяния, включени в рамките на продължаваното престъпление по чл. 211 от НК, генерират имущество, което е възможен предмет на последващо изпиране на пари. Както вече се посочи, с присъдата е ангажирана отговорността на подсъдимата И. М. и за това да е осъществила деяние по чл. 253, ал.2, пр. 2 от НК – „получила имущество” - щатски долари, по наредените от пострадалите парични преводи. При приетото, че „фактическият състав на измамата завършва с придобиването на облагата от извършителя”, с „упражняването на фактическа власт” от него, въззивният съд е дължал да обоснове защо приема, че е осъществен и състава по чл. 253, ал. 2, пр. 2 от НК от И. М. с получаването на имуществото- паричните средства, предмет на предикатното престъпление. Дистанцирайки се от задълженията си, съдът не е обсъдил задълбочено в какво се изразява изпълнителното деяние по чл. 253, ал. 2, пр. 2 от НК – „получи”. При тази форма на деянието деецът приема съответното имущество, то преминава в негова фактическа власт. Възраженията на защитата в тази връзка всъщност са били игнорирани. Независимо по какъв начин са били формулирани доводите (според въззивния съд твърденията са били за смесване на съставите по чл. 211 и чл. 253 от НК), те са насочвали към отговор на поставените въпроси. Аргументите за отхвърлянето им, отразени на стр. 232 от решението, се изчерпва с обобщението, че „са изложени пределно ясни мотиви, а становището на защитата ангажира само нея”. Впрочем, първостепенният съд е изложил съображения за същността на отделните форми на изпълнително деяние по чл. 253, ал. 1 от НК, но по отношение на коментираната („получи” по алинея втора на нормата), бланкетно е посочил, че „такава форма на извършване на деянието и конкретният начин са възможни и потвърдени с константната съдебната практика”. В цитираното от съда решение № 140 по н.д. № 73/2010 г. на ВКС, трансферираните средства чрез системите за бързи разплащания, получени от подсъдимите, са придобити преди това от свидетелка, извършваща сексуални услуги срещу заплащане (прието предикатно престъпление по чл. 329 от НК). В другото посочено решение на касационната инстанция (№ 406/30.01.2012 г.) тази квалификация е приета при получаване на пари по сметка на подсъдимия, преведени от негов съучастник, който ги е придобил чрез измама. Препращайки към мотивите на присъдата, възпроизведени и във въззивното решение, предходната инстанция е пропуснала да аргументира становището си, че приетите по настоящето делото факти очертават именно такъв случай на „пране на пари”, като обсъжданите в цитираните решения. В съдържанието на съдебния акт е следвало да залегнат съображения по въпроса защо извършителят на предикатното престъпление (в случая И. М. ), чрез което той директно получава фактическата власт върху имуществото, предмет на разпоредителните действия на пострадалите, е възможен субект и на престъплението по чл. 253, ал.2, пр. 2 от НК. Вярно е, че при измамата получаването на фактическата власт върху предмета на престъплението от дееца не е елемент от състава, но такава аргументация е била дължима най-малкото с оглед посочените по-горе разсъждения на съда, а и с оглед характеристиката на престъпното посегателство пране на пари, като последваща престъпна дейност. Непълнота в мотивите се отбелязва и във връзка с възраженията на защитата за неизясненост на въпроса дали със сделките, извършени от подсъдимите, те са преследвали специфична цел да легализират порочното имущество, характерна за „прането на пари”, или по съществото си поведението им е било насочено към лично облагодетелстване. Отразената на стр. 233 от решението кратка аргументация се свързва само с произхода на средствата, с които са закупени движимите и недвижими вещи. Направеното заключение на същото място в решението, че съдът няма да обсъжда, „какви са последиците от разликата в цените по договорите за покупко-продажба и пазарната им стойност, тъй като всеки извод в това отношение би влязъл в противоречие с доводите по обосноваване на престъпния състав по чл. 253 от НК”, не само създава неяснота, но и поставя под съмнение резултата от извършената проверка. Въззивният съд е направил констатация, че свидетелите Р. М. П. и С. В. Х. не са разпитвани в съдебните заседания, проведени на 20.10.2015 г., на 21.10.2015 г., съответно на 19.10.2015 г. В тази връзка е приел, че показанията им „не могат да бъдат ценени и да намерят място в мотивите на присъдата”, но сключването на конкретната сделка е обезпечено от писмените данни по делото. Прегледът на материалите по делото обаче установява друго. Видно от приложения по делото съдебен протокол за проведеното съдебно заседание на 19.10.2015 г., продължило в 13,30 ч., двамата свидетели са се явили и са били разпитани от съда (виж, том 2 от досието на НОХД № 591/2015 г., л. 35-37 , стр. 14-16 от съдебния протокол). Процедирайки по този начин въззивният съд е игнорирал доказателствената информация, изходяща от тези доказателствени източници, което е в противоречие на изискванията, визирани и в чл. 107, ал. 5 от НПК. Данните, съдържащи се в коментираните показания, не разкриват само факта на конкретната сделка, но и условията при които е сключена, включително и продажната цена. Съвсем отделен е въпросът за достоверността на показанията, както и дали обсъждането им, в контекста на доказателствения материал, би довело до компрометиране на изводите за осъществено деяние, насочено към придаване на привидна законност на имуществото, придобито от престъпление. Всичко казано до тук налага извод, че извършената от въззивния съд проверка на присъдата в частта й относно осъждането на подсъдимите по чл. 253 от НК е непълноценна. Приемането на изводите на първата инстанция не освобождава въззивния съд от задължението да обоснове собствени съображения по отношение на правилността на присъдата. Претенцията за допуснато нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК също има своето основание, тъй като в решението липсва задълбочен и аргументиран анализ на доводите, изтъкнати от защитата. Посочените процесуални пропуски съставляват съществено процесуално нарушение и по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК – липса на мотиви към вззивното решение, което налага отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане в обсъжданата част. С оглед изхода на делото решението подлежи на отмяна в частта за потвърденото приложение на чл. 23 от НК по отношение на подсъдимата И. М., както и в частта за разноските само по отношение на подсъдимите И. М., С. М., Е. М. и Г. С.. В съдебното заседание повереникът на пострадалите адвокат З. е направил изрично искане за присъждане на разноски. Пострадалите са конституирани в процеса като страни (частни обвинители и граждански ищци) само по отношение на престъплението по чл. 211 от НК, поради което подсъдимата И. М. следва да бъде осъдена да заплати сторените от тях разноски пред настоящата инстанция в размер на от по 1 500 лева, представляващи адвокатско възнаграждение, съобразно представените договори за правна защита и съдействие. В рамките на повторната процедура по глава двадесет и първа от НПК констатираните процесуални недостатъци следва да бъдат преодолени, да се формират безпротиворечиви фактически изводи, в рамките на които да се прецени приложимия материален закон и да се изготви прецизен съдебен акт, съдържащ убедителен отговор на доводите на подсъдимите и защитата им. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 и ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 167/17.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 23/2017 г. от Апелативен съд – Велико Търново, в ЧАСТТА, с която е потвърдена присъда № 62/16.12.2016 г. на Окръжен съд – Плевен по НОХД № 591/2015 г. относно : - осъждането на подсъдимите И. М. М., И. С. М., С. И. М. за престъпление по чл. 253, ал. 5 във вр. ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал.2, пр. 2 във вр. с ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от НК и за осъждането на подсъдимите Е. И. М. и Г. И. С. за престъплението по чл. 253 , ал. 4, във вр. с ал.3, т. 2 във вр. с ал.2, пр.2 във вр. с ал. 1 от НК; - приложението на чл. 253, ал. 6 от НК; - приложението на чл. 23, ал. 1 и 3 от НК по отношение на подсъдимата И. М. М.; - осъждането на подсъдимите И. С. М., С. И. М., Е. И. М. и Г. И. С. за разноски . ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане в отменената част на Апелативен съд – Велико Търново от друг състав от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимата И. М. М. да заплати на С. С. А. М., С. С. М. А. и Х. Я. Х. А. сумите от по 1 500 (хиляда и петстотин) лева разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.