Р Е Ш Е Н И Е № 180 София, 28.04.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 25.11.2014 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря Л.Златкова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 4157/2013 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. Д. Г. от [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 423 от 05.08. 2013 год., по гр.д.№ 381/2013 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 515 от 09.11.2012 год., по гр.д.№ 710/2011 год. е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на ТД [фирма],/н/ сумата 250 856.74 лв., дължима съгласно чл.7 от сключено на 12.04.2005 год. споразумение между него и ТД [фирма], [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 28.07.2011 год. до окончателното и изплащане и общо 16 834.14 лв., деловодни разноски, от които 5 017.14 лв. – държавна такса присъдени съразмерно уважената част на иска, платима по сметка на П.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост,допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че договорната клауза на чл.7 от споразумението има правната характеристика на договор в полза на трето лице по см. на чл.22, ал.1 ЗЗД, позовавайки се на специфичните му елементи, които в случая отсъстват, както и срещу приетата от решаващия съд неоснователност на правопогасяващото му защитно възражение за давност, надлежно и своевременно въведено в процеса. Касационното обжалване е допуснато с определение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 469 от 18.07.2014 год., по горепосоченото дело, на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право - за възможността предявяването на кондикционен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД между едни страни, в хипотезата на отпаднало основание, да доведе до прекъсване теченето на погасителната давност по см. на чл.116, б.”б” ЗЗД относно същото вземане, когато по друг договор, в полза на длъжника, се е задължило трето неучастващо по делото лице за неговото погасяване?” . Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и, излагайки в съдебно заседание подробни съображения по приложението на чл.116, б.”б” ЗЗД. Застъпва становище, че с предявяване на иск за установяване на вземането, независимо дали като страна в процеса е участвал и длъжникът, настоящ ответник, давността се прекъсва и след влизане в сила на решението, с което вземането на кредитора, основано на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е съдебно признато, започва да тече нова давност, позволяваща успешното предявяване на иска за същото срещу обещателя Г.. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: І. По правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване. Съгласно чл.116, б.”б” ЗЗД течението на давностния срок се прекъсва с предявяване на иск или възражение, когато последното позволява осъществяване на граждански субективни права, като давността не се счита за прекъсната, ако искът, или възражението бъдат отхвърлени. Следователно прекъсване на давността е съществена материалноправна последица от предявяване на иска, с който се създава и процесуалното правоотношение, като не съществува спор в съдебната практика, че за прекъсване теченето на давностния срок по см. на чл.116, б.”б” ЗЗД е необходимо този иск да има за предмет същото вземане, а не друго, В този см., както е прието и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 99 от 10.05.2013 год., по гр.д.№ 681/2012 год. на І гр.о., прекъсването на давността в хипотезата на чл.116, б.”б” ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето - длъжник на субективното право, което би могло да се позове на погасителна давност. С оглед изложеното на поставения правен въпрос следва да се отговори, че предявяването на кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – в хипотезата на отпаднало основание, между едни страни в процеса, само по себе си не би могло да доведе до прекъсване течението на погасителната давност по см. на чл.116, б.”б” ЗЗД относно същото вземане, за погасяването на което по друг договор в полза на длъжника се е задължило трето неучастващо по дело лице. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е и трайно възприетото в практиката на касационната инстанция разрешение за отсъствие на законова възможност давността да се прекъсне с молбата за привличане на трето лице в делото,за да подпомага то едната от страните в процеса, за вземането, което привличащата страна би имала срещу привлеченото трето лице, без срещу него да е предявен обратен иск. Изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл.116 ЗЗД не дава възможност за разширяването им по аналогия, доколкото се касае до законово ограничен брой факти и процесуални действия, изключващи,поради изчерпателността си, разширително тълкуване на тази правна норма. По касационната жалба: Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на договорната клауза на чл.7 от валидно сключено на 12.04.2005 год. между Г. Д. Г. и [фирма], [населено място] споразумение, имащо в тази част характер на договор в полза на трето лице по см. на чл.22 ЗЗД, последният –ответник в процеса, е поел неотменимо и безусловно персонално задължение да погаси всички вземания предявени от кредитори по отношение на [фирма], [населено място], чийто единствен изпълнителен директор е бил към този момент, непосочени в Приложение № 4 - неразделна част от същото и произтичащи от договори за заеми, кредити, записи на заповед, менителници, поръчителства, гаранции, облигационни задължения вещно правни задължения, обременяващи движимото и недвижимо имущество на дружеството. Поради това при безспорно установеното в хода на делото обстоятелство, че извън обхвата на изрично отразените вземания спрямо длъжника [фирма], [населено място] в соченото по- горе приложение, е останало вземането на кредитора [фирма], което макар възникнало преди процесния установителен договор е станало ликвидно - признато с влязло в сила решение от 20.07.2010 год. по основание и размер, т.е., след договорно релевантната дата, според съжданията на Пловдивския апелативен съд, е достатъчно за уважаване на иска срещу обещателя. Позовавайки се на представения по реда на чл.183, изр.1 ГПК оригинал на приложения по делото в заверено от страната копие „Оперативен отчет на [фирма] към 31.05.2005 год.” , който е съпоставил с останалия доказателствен матирал по делото, вкл. с показанията на св. С.В., че положеният ръкописен текст „Приложение № 4 към Споразумение от 12...”в титулната на документа, е негов, в качеството му на надлежно упълномощен от изп. директор на [фирма] – Г.Г. адвокат – пълномощник на същото ЮЛ, въззивният съд е преценил като неоснователно защитното възражението на ответника за неавтентичността му, към която едновременното, или не полагане на подписите от съконтрахентите е счетено за ирелевантно. По съображения, че изискуемостта на вземането на [фирма] е настъпила от датата на разваляне договора за продажба между него и [фирма]/н/ - 08.12.2003 год. и на длъжника е даден петдневен срок за доброволно изпълнение, а моментът на съдебното му предявяване срещу последния е 25.05. 2005 год. решаващият съд е преценил като неоснователно, с оглед правилото на чл.116, б.”б” ЗЗД и второто защитно възражение на ответника Г., като обещател по договор в полза на [фирма]/н/, за изтекла в негова полза погасителна давност, уважавайки изцяло предявения иск, след отмяната на първоинстанционния съдебен акт. Решението е неправилно. По делото е безспорно установено, че между ТД [фирма], спрямо което производството по делото е прекратено с влязъл в сила съдебен акт на ПОС по гр.д.№ 710/2011 год. и ответникът Г. Д. Г. е подписано споразумение от 12.04.2005 год. във вр. с уточняване на създалите се помежду им правоотношения по предварителни договори за покупко-продажба на акции на ТД [фирма] и на ТД [фирма], станали впоследствие окончателни. Като безспорен следва да се приеме и факта, че с договорната клауза на чл.7 от процесното споразумение Г. Д. Г. е поел неотменимо и безусловно персонално задължение да погаси всички вземания, предявени от кредитори на търговското дружество [фирма],/н/ [населено място], чийто единствен изпълнителен директор е към този момент, непосочени в Приложение № 4 - неразделна негова част и произтичащи от договори за заеми, кредити, записи на заповед, менителници, поръчителства, гаранции, облигационни задължения вещно правни задължения, обременяващи движимото и недвижимо имущество на това дружество. Не съществува спор между страните в процеса, че с влязло в сила решение от 20. 07.2010 год., по т.д.№ 30/2005 год. на Пазарджишкия окръжен съд ТД [фирма], /н/ [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] исковата сума от 250 856.74 лв., на осн. чл.55, ал.1, п.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, като последица от разваляне на сключения помежду им на 08.12.2003 год. договор за производство и продажба на бяло саламурено сирене от овче мляко и забавеното връщане на авансово платената цена от купувача. Следователно правилно, въз основа на преценката на доказателствения материал по делото, въззивната инстанция е счела, че процесното вземане произтича от облигационно задължение, възникнало преди 12.04.2005 год. и невключено в изрично отразените в Приложение № 4 , неразделна част от подписаното споразумение, вземания на кредиторите на [фирма], /н/, но е материално незаконосъобразен и необоснован изграденият правен извод, че за същото следва да бъде ангажирана персоналната отговорност на ответника Г.Г., като обещател по обективирания в договорната клауза на чл.7 договор в полза на трето лице. При обосноваването му решаващият състав на Пловдивския апелативен съд не е съобразил нито обстоятелството, че към датата на процесното споразумение [фирма], /н/ [населено място] и Г. Д. Г. са свързани лица по см. на §1, ал. 2 от ДР на ТЗ, предвид безспорното му участие на физическото лице, в управлението на това ТД, нито целта на процесното споразумение и свързаната с нея договорната клауза на чл.7, която тълкувана по правилото на чл.20 ЗЗД сочи единствено на заявено намерение от ответника Г. по отношение на съконтрахента му - [фирма] - купувач по предварителен договор на акции от капитала на настоящия ищец [фирма], /н/ да замести последния в качеството му на евентуален длъжник по всяко облигационно задължение, възникнало до момента и неотразено във вземанията на кредиторите му в Приложение № 4 , без обаче, да е поето конкретно задължение за осигуряване изричното съгласие на съответния нов кредитор за това, каквото е императивното изискване на чл.102, ал.1 ЗЗД. Или, доколкото в случая се касае до изразена от касатора воля за „поемане на изпълнението” чрез погасяване дълга на длъжника, то за правно важими следва да се приемат постановките в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 169 от 21.02.2011 год., по т.д.№ 27/ 2010 год. на І т.о. на ВКС, които настоящият съдебен състав изцяло споделя и според които по силата на такъв договор, неуреден изрично в законодателството ни, едно трето лице, свързано с длъжника би могло да се задължи към последния било да изпълни вместо него, като погаси вземането към кредитора му, било да поеме наред с него задължението му към последния, в качеството си на солидарен длъжник, като приликата с договора в полза на трето лице е единствено в хипотезата на встъпване в дълг по см. на чл. 101, ал.1 ЗЗД, доколкото „ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено , или изменено без негова съгласие” предвид идентичността на разрешението с това по чл.22, ал.1 ЗЗД относно заявлението на бенифициера към промитента , или към стипуланта, че ще се ползва от облагодетелстващата го клауза. Но извън сочената идентичност, при договора в полза на трето лице, както е ноторно, като пряка последица от волята на уговарящия и обещателя правата за третото лице- бенефициер възникват направо, а между уговарящия и третото е основното правоотношение, наречено „валутно” . Несъмнено е, че то може да има различен характер – стипулантът да действа като довереник на трето лице, респ. като гестор на това ползващо се лице и пр.. В случая подобно валутно отношение между уговарящия и третото ползващо се лице не само не е доказано, но поетото от касатора неотменимо и безусловно персонално задължение въобще не сочи на правната фигура на промитент, доколкото манифестирането на това намерение е пред лице некредитор и то за заместване на евентуален длъжник към неограничен кръг действителни бъдещи кредитори. В този см. явно е, че единствено на желание на Г. е било да се създаде определено правно очакване у съконтрахента му - [фирма], което обаче, е останало неосъществено. Отделен в тази вр. остава въпросът, че доколкото с договора в полза на трето лице се извършва една посредствена престация от уговарящи на трето лице, то с оглед принципа на справедливост винаги се счита, че уговарящия има вземане срещу обещателя, дори и в договора то да не е изрично указано, а в разглеждания случай за наличие на такова вземане на [фирма] срещу физическото лице Г.Г. не само няма данни, но с оглед останалите договорни клаузи и отношенията, които процесното споразумение урежда, подобно вземане би било житейски и логически трудно приемливо. Следователно, дори и да е безспорно, че различните видове договори могат да съдържат конкретна уговорка в полза на едно трето лице, то във всички случаи дали е налице такава уговорка и кога тя е несамостоятелен елемент от сделката, респ. кога се обособява в отделен договор, наистина зависи от волята на страните, както е приел решаващият съд, но тя подлежи на изясняване съобразно законовото правило на чл.20 ЗЗД, което е останало несъобразено в обжалвания съдебен акт и това налага отмяната му. От своя страна обстоятелството, че поради безспорното отсъствие на правната фигура на договор в полза на трето лице по см. на чл.22 , ал.1 ЗЗД, която като правна последица да обуславя отговорността на ответника, в качеството му на обещател, заявената срещу него искова претенция се явява неоснователна, изключва необходимостта от обсъждане на правопогасяващото му възражение за давност и свързаното с него приложение на чл.116,б.”б” ЗЗД, по което, поради различния краен правен резултат от спора, въззивният съд се е произнесъл. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски, възлизащи общо за всички инстанции на сумата 15 554.74 лв. . Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 и сл. ГПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 423 от 05.08. 2013 год., по гр.д.№ 381/2013 год. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма]/н/, [населено място] против Г. Д. Г. от [населено място] иск за заплащане на сумата 250 856.74 лв./ двеста и петдесет хиляди, осемстотин петдесет и шест лева и седемдесет и четири ст./, като дължима съгласно чл.7 от Споразумение от 12.04.2005 год., сключено между ТД [фирма], [населено място] и Г. Д. Г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 28.07.2011 год. до окончателното и изплащане. ОСЪЖДА [фирма]/н/, [населено място] да заплати на Г. Д. Г. от [населено място] сумата 15 554.74 лв./ петнадесет хиляди петстотин петдесет и четири лева и седемдесет и четири ст./, деловодни разноски за всички инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: