5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 125 София, 01.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове:Гълъбина Генчева Геника Михайлова като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4083/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Т. П. от АК [населено място], като пълномощник на С. Г. М. и Т. Е. М., срещу въззивното решение № 617 от 10.05.2016 г. по в. гр. д. № 315/2016 г. на Варненския окръжен съд. Ксаторите искат отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК, поради което е допустима. Ответниците по касация не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Предмет на предявените положителни установителни искове за собственост са: 1. недвижим имот с площ от 542 кв. м., съставляващ по плана на новообразуваните имоти в местността „Над асфалта и Калето” имот № 103.1598; и 2. реална част с площ от 458 кв. м. от имот № 103.1620 по плана на новообразуваните имоти на същата местност, целият с площ от 2 260 кв. м., като спорната част е защрихована в оранжево на скицата на л. 230 от първоинстанционното дело. Първият иск е предявен срещу наследниците на Я. Д. К., а именно: З. А. А., Д. А. А., Ж. Х. И., И. Х. И., М. А. А., Я. А. К., Н. А. К., В. Ц. К., И. Я. К., Н. Я. К., Д. И. К. и Л. И. К.. Ответници по втория иск са наследниците на Т. С. С.: М. Х. Г. и Д. Х. Н.. Ищците твърдят, че като носители на право на ползване върху земеделска земя, предоставено на първия от тях по реда на ПМС № 26/1987 г., са собственици на имотите по исковата молба, тъй като ги придобили по давност, изтекла в тяхна полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 1989 г. до датата на предявяване на иска на 09.09.2014 г. С обжалваното решение е потвърдено решение № 4414/09.11.2015 г., поправено с решение № 4753/27.11.2015 г., постановени по гр. д. № 11436/2014 г. на Варненския районен съд, с което предявените от касаторите искове са отхвърлени, тъй като не са ангажирани доказателства, установяващи завършване на процедурата по възстановяване на собствеността във възстановими реални граници на процесните имоти. Съображенията са свързани с това, че в решенията на поземлената комисия - № 11925/26.06.2006 г. на наследниците на Т. С., и № 2820/28.10.1996 г. на наследниците на Я. К., имотите не са индивидуализирани по начин, удовлетворяващ изискването за индивидуализиране на недвижим имот с граници и съседи, както и с липсата на скица като задължителен елемент от решението, което не може да породи конститутивното си действие съгласно разясненията в ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС. До одобряване на плана на новообразуваните имоти включените в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ имоти не са индивидуализирани с граници и не съставляват годни обекти за придобиване право на собственост и съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по отношение на тях придобивна давност след 21.11.1997 г. в рамките на исковия период не е текла. Затова и ищците не са придобили правото на собственост по посочения оригинерен придобивен способ, въпреки че са владели процесния имот още отпреди 1989 г. като свой, осъществявайки обективния и субективния елемент на давностното владение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. събрани ли са по делото доказателства, установяващи липса на скица към решенията на поземлената комисия; установил ли е съдът съдържанието на реституционните преписки и въз основа на какво е достигнал до извода, че решенията на поземлената комисия не са придружени от скици; 2. индивидуализирани ли са реституираните имоти в решенията на поземлената комисия, установила ли е съдебно-техническата експертиза техните площ, граници и може ли да се приеме, че с издаване на решенията на поземлената комисия е приключила реституцията; 3. имат ли конститутивно действие решенията на поземлената комисия от 1996 г., приключила ли е реституцията за процесните земи и приложима ли е разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ относно имоти, които вече са реституирани; 4. допуснал ли е съдът процесуално нарушение, като е приел, че към решенията на поземлената комисия не е издадена скица, без да е събрал доказателство за това и въпреки заключението на съдебно-техническата експертиза относно индивидуализиране на имотите по стари планове и помощен кадастрален план е приел, че имотите не са индивидуализирани по начин, удовлетворяващ изискването за индивидуализиране на недвижим имот с граници и съседи. За допускане на касационното обжалване касаторите се позовават и на трите специални предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочват съдебна практика. За да се допусне касационно обжалване, разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и задължителната съдебна практика - т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изискват да бъде формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. С оглед данните по делото и приетото в обжалваното решение, следва да се посочи, че поставените първи, втори и четвърти въпроси не са правни въпроси по смисъла на разясненията, дадени с посочения тълкувателен акт. Отговорите на тези въпроси изискват преценка на събраните по делото доказателства, на правилността на извършените от съда съдопроизводствени действия и следователно - проверка по правилността на обжалваното решение, която е извън предмета на производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Ето защо по тях касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставеният трети въпрос е обусловил решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на исковете, поради което е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице, обаче, нито една от поддържаните специални предпоставки - чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 или 3 ГПК. Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС законодателят е обусловил собствеността върху земеделските земи от факта на възстановяването им в реални граници, което се осъществява с решение на общинската поземлена комисия на основание чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ. С решението се извършва индивидуализацията на земеделските земи чрез определяне от реалните им граници, с което възниква правното качество на обекта на собствеността и затова то има конститутивно действие. Съдебната практика приема, че правното действие на решенията на органа по поземлената собственост се преценява съобразно редакцията на закона, действала към момента на постановяването им. Изискването към решението да се прилага скица на имота е въведено с изменението на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 45/1995 г., съответно с изменението на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ по ДВ, бр. 48/1995 г. Затова решенията, постановени след влизане в сила на изменението на ЗСПЗЗ по ДВ, бр. 45/1995 г., удостоверяват правото на собственост върху земеделската земя едва след издаването на скица към тях, когато и приключва административната процедура по възстановяване на собствеността. Съдебната практика приема и това, че не може само поради формалната липса на скица, чието неиздаване в повечето случаи се дължи на технически или организационни причини, да се отричат правата, придобити с решението за възстановяване, ако по делото има достатъчно данни, за да се индивидуализира възстановеният имот. В разглеждания случай решенията на поземлената комисия са постановени след изменението на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ от 1995 г., следователно необходимо е било да бъдат придружени от скици на имотите. Такива не са представени, а по делото няма достатъчно данни, за да се индивидуализират имотите, предмет на решенията от 1996 г., към момента на издаването им. Това е така, защото в решението на наследниците на Т. С. не са посочени никакви граници, а макар в решението на наследниците на Я. К. да има описани три граници: гора, път, П. Д., те не са достатъчни, за да се индивидуализира възстановеният имот - според заключението на техническата експертиза и приложената към него скица една от границите е наследници на Т. С., които от своя страна граничат от запад с път, границата „гора” е при условие, че отразеният в картата на възстановената собственост път е реализиран впоследствие /а на място след отразения път е горска територия/, а къде е съседът П. Д. вещото лице не е посочило. От заключението става ясно също, че за територията, в която се намират спорните имоти, няма изработени стари планове, а индивидуализацията е извършена чрез помощния кадастрален план и плана на новообразуваните имоти, който е одобрен през 2013 г. В решенията, на които касаторите се позовават, индивидуализацията на подлежащата на възстановяване земя е извършена по планове, различни от плана на новообразуваните имоти - така например в решение № 225 от 06.07.2011 г. по гр. д. № 559/2010 г. на ВКС, І-во г. о., тя е според предвиждането за земята в регулационния план; в решение № 219/20.05.2011 г. по гр. д. № 807/2010 г. на ВКС, І-во г. о., имотът е индивидуализиран с планоснимачен номер по кадастралния план; за кадастрален план от 1958 г. се говори и в решение № 93/07.06.2013 г. по гр. д. № 883/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. За разлика от тази съдебна практика, в разглеждания случай индивидуализацията е извършена едва с плана на новообразуваните имоти, който е от 2013 г. Ето защо, като е приел, че до одобряване на плана на новообразуваните имоти имотите, заявени за възстановяване на ответниците, не са били индивидуализирани и поради това не са съставлявали годни обекти за придобиване право на собственост, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Това съответствие изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е свързано с необходимост от промяна на съдебната практика, в каквато насока жалбоподателите не са изложили съображения. В съотвествие със задължителната съдебна практика е разрешена и тази част от въпроса, която е свързана с приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. С ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС е прието, че след реалната индивидуализация на имотите се възстановява собствеността на гражданите и отпадат правата на държавата върху тези земи. Приложено към разглеждания случай, това разрешение налага да се приеме, че давността е започнала да тече едва от 2013 г., поради което липсва необходимият 10-годишен давностен срок за придобиване на спорните имоти при предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 617 от 10.05.2016 г. по в. гр. д. № 315/2016 г. на Варненския окръжен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: