6 Р Е Ш Е Н И Е № 213 С. 29.06.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на 19 юни две хиляди и дванадесета година в състав: Председател: Ценка Георгиева Членове: Мария Иванова Илияна Папазова При секретаря Анжела Богданова, като изслуша докладваното от съдията Ц. Г. гр.д. № 1240/2011г., за да се произнесе взе пред вид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 319 от 02.03.2012г., постановено по настоящото дело № 1240/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд, ГО, № 33 от 12.05.2011г. по в.гр.д. № 84/2011г., с което е потвърдено решението на Бургаския окръжен съд, № 445 от 13.01.2011г. по гр.д. № 1018/2010г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Мария А. Б. и Т. Й. Б. иск за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца сумата 36 328 лв. обезщетение за лишаване на дружеството от ползване на свой собствен недвижим имот. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос „представлява ли разрешението за ползване на един обект елемент от фактическия състав на неговата вещноправна характеристика, от значение за претенцията по чл. 59 ЗЗД” и по процесуалноправния въпрос „допустимо ли е въззивният съд да въведе като спорно обстоятелство, обусловило изхода на делото, което е било прието от първоинстанционния съд в доклада като безспорно”. Ответниците по касация Мария А. Б. и Т. Й. Б., двамата от [населено място], не са изразили становище. В отговор на поставените въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното: 1. По материалноправния въпрос представлява ли разрешението за ползване на един обект елемент от фактическия състав на неговата вещноправна характеристика, от значение за претенцията по чл. 59 ЗЗД: С решение № 117 от 26.04.2011г. по гр.д. № 718/2010г. І г.о. ВКС е даден положителен отговор на въпроса може ли да се установи фактическа власт върху недвижим имот, като един от елементите на владението, преди да е въведен в експлоатация. Прието е, че забраната на чл. 178, ал. 1 ЗУТ да се ползва строеж или част от него преди да са въведени в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ не е пречка за установяване на владение. В редица решения постановени по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика /решение № 338 от 27.10.2011г. по гр.д. № 181/2011г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 533 от 24.06.2010г. по гр.д. № 1685/2009г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 291 от 02.08.2011г. по гр.д. № 959/2010г. ІV г.о. ВКС; решение № 614 от 07.07.2011г. по гр.д. № 971/2009г. ІІІ г.о. ВКС/ е прието, че собственикът е легитимиран да претендира на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за пропуснати ползи от трето лице, ползващо без основание отделен обект, и преди въвеждане на имота в експлоатация. Направено е разграничение, че когато третото лице заема без основание вече разпределен на член кооператор обект, материално легитимиран по претенцията за неоснователно обогатяване е член-кооператорът, на когото жилището е разпределено, а преди този момент обезщетението се дължи на Ж.. И в двата случая обаче се дължи обезщетение за лишаване на собственика от ползването на недвижимия имот от лицето, което го ползва без основание независимо, че обектът не е въведен в експлоатация. Решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика, се включват в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, т. 2. В заключение по поставения въпрос настоящият състав на ВКС приема, че обезщетението по чл. 59 ЗЗД не е в зависимост от наличието на разрешение за ползване на имота. 2. По втория от поставените въпроси „допустимо ли е въззивният съд да въведе като спорно обстоятелство, обусловило изхода на делото, което е било прието от първоинстанционния съд в доклада като безспорно”: С решение № 95 от 16.03.2011г. по гр.д. № 331/2010г. ІV г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК и решение № 192 от 26.05.2011г. по гр.д. № 1399/2010г. ВКС, ІІІ г.о., за отстраняване на противоречива съдебна практика, е даден отговор на въпроса следва ли съдът да укаже на страните в съответствие с разпоредбата на чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./ кои факти и твърдения на страните са безспорни и по кои страните спорят и следва да навеждат допълнителни доказателства. Прието е, че с оглед изясняване на фактите, които са от съществено значение за спора, съдът в процедурата по чл. 109 ГПК /отм./ следва чрез въпроси към страните да отдели спорното от безспорното. Така съдът насочва страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях, като представят и съответните доказателства. Несъмнено въззивният съд не може да въвежда като спорно обстоятелство, което е било прието в доклада на първоинстанционния съд като безспорно, и по реда на чл. 266 ГПК не са въведени нови обстоятелства. По основателността на касационната жалба: За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС не е доказателство за това, че за претендирания период от време ответниците са ползвали неоснователно процесния имот и са лишили собственика му от правото да го ползва. В исковата молба липсват твърдения за това, че ответниците са ползвали имота, както и за това, че неоснователно не са допускали ищеца в него. По делото липсват годни доказателства, от които да се установи, че за посочения в исковата молба период от време ответниците неоснователно са лишили ищеца от правото му да ползва процесния имот по предназначение като търговски обект. Освен това ползването на имота по предназначението му като търговски обект предполага наличието на издадено от съответните компетентни органи разрешение за ползване, каквото в случая липсва. Макар и да превръща добросъвестният владелец в недобросъвестен и обикновен държател на имота, и ако го ползва той следва да възмезди собственика му независимо от признатото право на задържане до заплащане на извършени подобрения в имота, в случая обезщетение не се дължи поради липса на доказателства за ползването на имота и на разрешително за ползването му като търговски обект. К. [фирма] прави оплаквания за материална незаконосъобразност, необоснованост и постановяване на решението при нарушение на съществени съдопроизводствени правила. Развива доводи, че въззивният съд служебно е въвел обстоятелството, че процесното помещение не е снабдено с разрешение за ползване. Освен това е приел, че не е установено ползването на имота от ответниците въпреки, че последните не са оспорили нито с отговора на исковата молба нито по-късно, че ползват помещението. Предвид дадения по-горе отговор на поставените въпроси жалбата е основателна. С отговора на исковата молба ответниците са заявили, че имат право на задържане върху процесния имот до заплащане стойността на присъдените им подобрения. С определението по чл. 140, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е приел като безспорно между страните, че ответниците не са предали владението на имота на ищеца. Отхвърлил е иска с мотиви, че при наличието на право на задържане на вещта и при липса на задължение това ползване да бъде възмездно, не са налице основания за обезщетение за ползване по чл. 59 ЗЗД. В. съд в нарушение на съдопроизводствените правила е приел, че не е установен факта на ползване на имота от ответниците, въпреки заявеното от тях право на задържане на имота, съдържащо признание за ползването му. Съдът е ограничен в очертаните от страните по делото рамки на спора, при съблюдаване на разпоредбата на чл. 266 ГПК, която изчерпателно посочва случаите, в които страните могат да твърдят нови обстоятелства. Неоснователно е оплакването на касаторите, че съдът служебно е въвел и обстоятелството, че процесното помещение не е снабдено с разрешение за ползване. С отговора на исковата молба ответниците са заявили, че магазинът няма разрешение за ползване. Както бе посочено по-горе обаче това обстоятелство е без значение за обезщетението по чл. 59 ЗЗД. От значение за основателността на претенцията при признато право на задържане е дали имотът се ползва за задоволяване на собствени нужди. Съгласно приетото в т. 13 на ППВС № 6:74г. владението се превръща в държане най-късно в деня, когато бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС не дава право на държателя да събира доходите от имота и да го ползва за задоволяване на свои нужди след предявяване на иска за връщането му. В случай, че държателят ползва имота, собственикът има право на обезщетение за ползите, от които е лишен, независимо дали е заплатил стойността на подобренията или не /решение № 1058/1960г. І г.о. ВС, решение № 556/1960г. ІV г.о. ВС и решение № 222/2002г. ІV г.о. ВКС/. В приетата по делото съдебно-техническа експертиза е констатирано, че имотът представлява магазин за търговия с храни и нехранителни стоки и се ползва от [фирма]. Предвид изложеното неправилно въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 59 ЗЗД. Поради постановяване на решението в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон същото следва да се отмени и спорът да се реши по същество. Предявеният иск е доказан по своето основание, а размерът на претенцията е установен с посочената по-горе експертиза, която е дала заключение в два варианта. Първият вариант е за средната пазарна наемна цена на обекта, а вторият е съобразен с обстоятелството, че търговският обект е без разрешение за ползване и сградата, в която се намира е без акт обр. 16 и протокол за ползване. ВКС намира, че с оглед обстоятелствата по делото следва да се възприеме вторият вариант, съгласно който обезщетението за ползване за процесния период от 08.06.2005г. до 06.11.2007г. е в размер на 25 429,60 лв. В този размер искът е основателен поради което въззивното решение следва да се отмени в тази част и искът да се уважи, а за разликата до пълния предявен размер от 36 328 лв. решението да се остави в сила. Отговорността на ответниците съгласно чл. 32, ал. 2 СК /чл. 25, ал. 2 СК отм./ и при липса на доводи за противното, е солидарна. На ищеца следва да се присъдят и 2118,51 лв. разноски по делото, изчислени съобразно уважената част на иска. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Бургаския апелативен съд, ГО, № 33 от 12.05.2011г. по в.гр.д. № 84/2011г. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решението на Бургаския окръжен съд, № 445 от 13.01.2011г. по гр.д. № 1018/2010г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против Мария А. Б. и Т. Й. Б. иск за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца сумата 25 429,60 лв. обезщетение за лишаване на дружеството от ползване на свой собствен недвижим имот, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Мария А. Б., ЕГН [ЕГН] и Т. Й. Б., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплатят на [фирма] [населено място] сумата 25 429,60 лв., представляваща обезщетение за лишаване на дружеството от ползване на свой собствен недвижим имот за периода от 08.06.2005г. до 06.11.2007г., ведно със законната лихва от 08.06.2010г. до окончателното изплащане, както и 2118,51 лв. разноски по делото. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния размер 36 328 лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно. Председател: Членове: