Р Е Ш Е Н И Е № 120 София, 27.11. 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА Р. ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при участието на секретаря Тодорка Кьосева изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. дело № 2323 по описа за 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 2066 от 02.12.2014 г. постановено по в. гр. д. № 2289/2014 г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Ответниците по жалбата са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, в който са взели становище за неоснователност на същата. Претендират разноски. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1887 от 08.05.14г. по гр.д.№ 199/13г. на Пловдивския районен съд, Х с-в, с което е признато за установено по отношение на [община], че Н. З. Н., К. Н. Т., М. Н. В., Г. Н. Д. и В. Н. Л. са собственици по наследство при равни права върху имот с идентификатор № 56784.508.249 по кадастралната карта на [населено място] с площ от 1395 кв.м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот.акт № 182/1935г. наследодателят на ищците в първоинстанционното производство Н. З. е закупил нива с площ от 10 дка в землището на [населено място], м.”Л.”, която е нанесена в кадастралния план на града от 1952 г. под пл.№ 41. През 1958г. е отчуждена част от този имот, а през 1965г. от ТКЗС „В.К.” е одържавена и останалата част от него /процесния имот/ за прокарване на ж.п. линия – клон на ДИП „Родина”. През 1999г. кметът на [община] е отменил отчуждаването на част от имот пл.№ 41, като за процесния имот е постановен отказ, който е потвърден от съда по съображения, че благоустройственото мероприятие е реализирано и имотът не е отчужден от наследодателя на ищците, а от ТКЗС. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че имотът е бил незаконно отнет от наследодателя на ищците без същият да бил надлежно обезщетен, респ. че собствеността върху него е възстановена по силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като понастоящем ж.п. линията е демонтирана, а имотът не е бил отчужден от действителния му собственик на валидно правно основание и при спазване на предвидения в благоустройствените закони ред. Прието е също, че решението по административното дело не е пречка да се приеме, че имотът е реституиран на друго основание, респ. за уважаването на предявения иск за собственост. По отношение на възражението на ответника за придобиването на имота по давност са изложени съображения, че то е преклудирано, тъй като е прието, че заявено за първи път с въззивната жалба. С определение № 245 от 11.06.2015 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, решението е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и да обсъди всички възражения и доводи на страните. Върховният касационен съд, състав на II г. о., като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното: По процесуалноправния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, настоящият съдебен състав възприема изцяло разрешението, дадено в решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което съгласно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да бъдат обсъдени всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая, след като въззивният съд е приел, че предпоставките за реституция на имота в полза на ищците в първоинстанционното производство са налице, в нарушение на съдопроизводствените правила той не е обсъдил в акта си по същество възражението на касатора за придобиване на процесния имот по давност като е направил извод, че същото е заявено за първи път с въззивната жалба и се явява преклудирано. Видно от данните по делото, още с отговора на исковата молба в първоинстанционното производство ответната община е заявила, че процесната част от имот № 41 е придобита по давност от държавата и по силата на законовото правоприемство на §7 ПЗР на ЗМСМА е станала общинска собственост. Независимо от отговора на поставения въпрос, въззивният съд в нарушение на материалния закон е приел, че ищците в първоинстанционното производство се легитимират като собственици на процесния имот по силата на настъпила в тяхна полза реституция през 1997г. на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ (ДВ, бр. 107/1997 г.), тъй като ж.п. линията понастоящем е демонтирана, а имотът не е бил отчужден от действителния му собственик по надлежния ред. Съгласно ТР 6/06г. ОСГК на ВКС, т.3 предпоставките за реституция следва да се преценяват към момента на влизане на посочената разпоредба в сила – 22.11.1997г., като последващите изменения в статута на имота са правно ирелевантни. В случая по делото е установено, че към този момент ж.п. линията е съществувала, а демонтирането й е извършено впоследствие, поради което изводът на въззивния съд, че липсват пречки за реституцията на имота, тъй като ж.п.линията понастоящем не съществува е незаконосъобразен. Една от общите предпоставки, визирани в чл.2, ал.3 ЗВСОНИ, за настъпването на реституцията по право е отнетият имот да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, т.е. реституцията може да се приеме за настъпила, когато отчужденият имот съществува във вида и размера на отчуждаването. Кога имотът съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, следва да се преценява с оглед на всеки конкретен случай като се вземат предвид в тази насока критериите по ТР № 1/95 г. на ОСГК на ВС за предпоставките за възстановяване собствеността по ЗВСОНИ. Според ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС, т.1 дадените в т.1 и т.2 на това тълкувателно решение разрешения за допустимостта на реституцията се прилагат и в хипотезите на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, когато строежът е законен. Процесният имот е бил отчужден през 1965г. за провеждането на предвидено в действащите планове благоустройствено мероприятие – изграждане на ж.п. линия за нуждите на държавно предприятие, което мероприятие още тогава е реализирано, като изградената в съответствие с него ж.п. линия в имота е съществувала към 22.11.1997 г. Ето защо следва да се приеме, че към този момент процесният имот не съществувал във вида и размера, в който е бил отчужден, поради което реституция в полза на ищците не е настъпила и понастоящем те не се легитимират като негови собственици. След като ЗВСОНИ предвижда, че реституцията на незаконно отнети или отчуждени не по установения в закона ред имоти се осъществява само при наличието на посочените в закона условия, се налага изводът, че наследодателят на ищците не е запазил правото си на собственост върху имота, независимо от обстоятелството, че отчуждителните процедури не са проведени спрямо него, а спрямо трето лице. Предвид възприетото от настоящата инстанция за липсата на права върху имота в полза на ищците, евентуално направеното от ответника възражение за изтекла придобивна давност не следва да се обсъжда. С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него следва да се постанови друго, с което предявеният установителен иск за собственост следва да се отхвърли. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците в първоинстанционното производство следва да заплатят на ответника - касатор в настоящото производство, направените от него разноски пред първата и втората инстанция, а именно сумата от 2058 лв. за такси и юрисконсултско възнаграждение. Разноски за настоящата инстанция не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : О т м е н я решение № 2066 от 02.12.2014 г., постановено по в. гр. д. № 2289/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1887 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 199/2013 г. на Пловдивския районен съд, Х с-в, и вместо него постановява: О т х в ъ р л я предявения от Н. З. Н., К. Н. Т., М. Н. В., Г. Н. Д. и В. Н. Л. против [община] иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици по наследство при равни права върху имот с идентификатор № 56784.508.249 по кадастралната карта на [населено място], с площ от 1395 кв.м., с адрес [улица], [населено място]. О с ъ ж д а Н. З. Н., К. Н. Т., М. Н. В., Г. Н. Д. и В. Н. Л. да заплатят на [община] сумата 2058 лв. /две хиляди петдесет и осем лв./ разноски. Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: