Р Е Ш Е Н И Е № 201 гр. София, 07.11.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 748/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от подсъдимите Й. Г., И. Г., С. Г., Р. Г. и Г. Г. чрез защитника им – адв.М. срещу решение № 102 от 08.06.2016 г. на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 83/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба от адв.М. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. На първо място са изложени твърдения за несъставомерност на инкриминираните деяния, тъй като действията на подсъдимите са били провокирани изцяло от правилата и обичаите на калдарашката общност, нарушени от пострадалата С.. Последната и членовете на семейството й вместо да бъдат изправени пред „М.“, са набедили петимата подсъдими с цел получаване на обезщетение по гражданскоправен ред в случай на осъдителна за тях присъда по настоящото дело. Според защитника на петимата подсъдими, квалифицирането на инкриминираните им деяния като престъпления, освен че обуславя наличието на касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК – „нарушение на закона“, сочи и на несъобразяване с основен принцип на наказателния процес – равенство на гражданите в производството и сочи на явлението „расистка дискриминация“. На следващо място в жалбата е залегнало оплакване за допуснато нарушение на правилата за подсъдност по чл.36 ал.2 и чл.42 ал.2 от НПК като делото е следвало да бъде разгледано от ОС Велико Търново, в чийто район е довършена инкриминираната престъпна дейност на подсъдимите или от Специализирания наказателен съд, доколкото обвинението съдържа твърдения за предварителен сговор, но не и от Русенския окръжен съд. В касационната жалба от защитника на подсъдимите Й. Г., И. Г., С. Г., Р. Г. и Г. Г. са развити и оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, довели до постановяване на атакувания съдебен акт въз основа на предположения поради превратното им тълкуване и избирателно кредитиране. Липсата на преки доказателства е обусловила според защитата „нагаждане“ на правни понятия към възприетата от обвинителния акт фактическа обстановка, което като цяло сочи на допуснати нарушения на разпоредбите на чл.13 и чл.14 от НПК в осъществената от двете инстанции оценъчна дейност на доказателствените източници. Това по същество води до липса на мотиви за осъждането на подсъдимите при недоказан по категоричен и несъмнен начин престъпен характер на извършените от тях деяния. По-нататък в жалбата се съдържа и оплакване за явна несправедливост на наложените наказания на всички подсъдими, преди всичко в контекста на неправилното им осъждане. Твърди се, че инкриминираните им деяния, макар и формално да осъществяват признаците на предвидените в закона престъпления, поради своята малозначителност и никаква обществена опасност или явно незначителна такава, не осъществяват съставите на престъпления, за които са осъдени. В това възражение се разчита искане за прилагане разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК за петимата подсъдими и за всичките им инкриминирани престъпления, макар и не изрично формулирано. Най-сетне в оплакването за явна несправедливост на атакувания съдебен акт се съдържа искане за намаляване размера на определените на подсъдимите наказания „лишаване от свобода“ до такъв, позволяващ приложение на института на условното осъждане по чл.66 ал.1 от НК, което е оценено като най-съответно на целите на наказателната репресия по чл.36 от НК. Въз основа на изложените доводи, от адв.М. към ВКС са отправени в условията на алтернативност искания за отмяна на въззивния и първоинстанционния съдебни актове и връщане делото за ново разглеждане на компетентния съд, или за изменяне на въззивното решение с намаляване на наложените наказания на петимата подсъдими и отлагане изтърпяването им на основание чл.66 ал.1 от НК. В съдебното заседание на ВКС подсъдимите Й. Г., И. Г., С. Г. и Г. Г., редовно призовани, не се явява. Явява се единствено подсъдимият Р. Г., който поддържа жалбата изцяло. Явяват се и защитниците на петимата подсъдими – адв.М. и адв.Б. (с пълномощно за участие в производството пред касационната инстанция), които поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея и отправят същите искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Великотърновския апелативен съд като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 13 от 08.02.2016 г., постановена по НОХД № 580/2015 г., Русенският окръжен съд е признал подсъдимия Й. Г. Г. за виновен в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], като съизвършител в съучастие с Г. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, И. Й. Г. - като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си и Р. Г. Г., също като съизвършители, отвлякъл Г. Й. С., като деянието е извършено от пет лица, с користна цел и освобождаването на отвлечения било поставено в зависимост от изпълнението на определено условие от страна на трето лице – съпругът на отвлечената И. И. С. да им даде сумата от 20000 /двадесет хиляди/ лева, поради което и на основание чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК го осъдил на 6 /шест/ години „лишаване от свобода“. Със същата присъда Й. Г. Г. бил признат за виновен и в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], по пътя [населено място] – [населено място], в [населено място] и в землището на [населено място], като съизвършител, в съучастие с Г. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, И. Й. Г. - като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си и Р. Г. Г., също като съизвършители, противозаконно лишил от свобода Г. Й. С., поради което и на основание чл.142а ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК бил осъден на „пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично за срок от две години; задължителни срещи с пробационен служител за срок от две години; включване в курсове за професионална квалификация, програми за обществено въздействие за срок от две години и безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 120 часа годишно за две поредни години. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия Й. Г. било определено едно общо, най-тежко наказание 6 /шест/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата си по НОХД № 580/2015 г. ОС–гр. Русе е признал за виновен и подсъдимия И. Й. Г. в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], като непълнолетен, навършил шестнадесетгодишна възраст, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, като съизвършител в съучастие с Р. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, Й. Г. Г. и Г. Г. Г., също като съизвършители, отвлякъл Г. Й. С., като деянието е извършено от пет лица, с користна цел и освобождаването на отвлечения било поставено в зависимост от изпълнението на определено условие от страна на трето лице – съпругът на отвлечената И. И. С. да им даде сумата от 20000 /двадесет хиляди/ лева, поради което и на основание чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.63 ал.2 т.2 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК го осъдил на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“. Със същата присъда И. Й. Г. бил признат за виновен и в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], по пътя [населено място] – [населено място], в [населено място] и в землището на [населено място], като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, като съизвършител, в съучастие с Й. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, Г. Г. Г. и Р. Г. Г., също като съизвършители, противозаконно лишил от свобода Г. Й. С., поради което и на основание чл.142а ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.63 ал.1 т.3 и чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК бил осъден на „пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично за срок от една година и шест месеца; задължителни срещи с пробационен служител за срок от една година и шест месеца и включване в курсове за професионална квалификация, програми за обществено въздействие за срок от една година и шест месеца. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия И. Й. Г. било определено едно общо, най-тежко наказание 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което било отложено на основание чл.69 ал.1 вр.чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 /три/ години, а възпитателните грижи за него били възложени на РПУ-МВР по местоживеенето му. С цитираната присъда ОС Русе е признал за виновен и подсъдимия С. Р. Г. в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], като непълнолетен, навършил шестнадесетгодишна възраст, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, като съизвършител в съучастие с Р. Г. Г., И. Й. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, Й. Г. Г. и Г. Г. Г., също като съизвършители, отвлякъл Г. Й. С., като деянието е извършено от пет лица, с користна цел и освобождаването на отвлечения било поставено в зависимост от изпълнението на определено условие от страна на трето лице – съпругът на отвлечената И. И. С. да им даде сумата от 20000 /двадесет хиляди/ лева, поради което и на основание чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.63 ал.2 т.2 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК го осъдил на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“. Със същата присъда С. Р. Г. бил признат за виновен и в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], по пътя [населено място] – [населено място], в [населено място] и в землището на [населено място], като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, като съизвършител, в съучастие с Й. Г. Г., И. Й. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, Г. Г. Г. и Р. Г. Г., също като съизвършители, противозаконно лишил от свобода Г. Й. С., поради което и на основание чл.142а ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.63 ал.1 т.3 и чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК бил осъден на „пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично за срок от една година и шест месеца; задължителни срещи с пробационен служител за срок от една година и шест месеца и включване в курсове за професионална квалификация, програми за обществено въздействие за срок от една година и шест месеца. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия С. Р. Г. било определено едно общо, най-тежко наказание 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което било отложено на основание чл.69 ал.1 вр.чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 /три/ години, а възпитателните грижи за него били възложени на РПУ-МВР по местоживеенето му. С присъда № 13 от 08.02.2016 г., постановена по НОХД № 580/2015 г., Русенският окръжен съд е признал за виновен и подсъдимия Р. Г. Г. в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], като съизвършител в съучастие с Й. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, И. Й. Г. - като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си и Г. Г. Г., също като съизвършители, отвлякъл Г. Й. С., като деянието е извършено от пет лица, с користна цел и освобождаването на отвлечения било поставено в зависимост от изпълнението на определено условие от страна на трето лице – съпругът на отвлечената И. И. С. да им даде сумата от 20000 /двадесет хиляди/ лева, поради което и на основание чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК го осъдил на 5 /пет/ години „лишаване от свобода“. Със същата присъда Р. Г. Г. бил признат за виновен и в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], по пътя [населено място] – [населено място], в [населено място] и в землището на [населено място], като съизвършител, в съучастие с Й. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, И. Й. Г. - като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си и Г. Г. Г., също като съизвършители, противозаконно лишил от свобода Г. Й. С., поради което и на основание чл.142а ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК бил осъден на „пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично за срок от две години; задължителни срещи с пробационен служител за срок от две години; включване в курсове за професионална квалификация, програми за обществено въздействие за срок от две години и безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 120 часа годишно за две поредни години. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия Р. Г. Г. било определено едно общо, най-тежко наказание 5 /пет/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип. С посочената присъда ОС Русе признал за виновна и подсъдимата Г. Г. Г. в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], като съизвършител в съучастие с Й. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, И. Й. Г. - като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си и Р. Г. Г., също като съизвършители, отвлякла Г. Й. С., като деянието е извършено от пет лица, с користна цел и освобождаването на отвлечения било поставено в зависимост от изпълнението на определено условие от страна на трето лице – съпругът на отвлечената И. И. С. да им даде сумата от 20000 /двадесет хиляди/ лева, поради което и на основание чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК я осъдил на 6 /шест/ години „лишаване от свобода“. Със същата присъда Г. Г. Г. била призната за виновна и в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място], по пътя [населено място] – [населено място], в [населено място] и в землището на [населено място], като съизвършител, в съучастие с Й. Г. Г., С. Р. Г. – като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си, И. Й. Г. – също като непълнолетен, но след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи постъпките си и Р. Г. Г., също като съизвършители, противозаконно лишила от свобода Г. Й. С., поради което и на основание чл.142а ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК била осъдена на „пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично за срок от две години; задължителни срещи с пробационен служител за срок от две години; включване в курсове за професионална квалификация, програми за обществено въздействие за срок от две години и безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 120 часа годишно за две поредни години. Със цитираната присъда подсъдимата Г. Г. Г. била призната за виновна и в това, че на 15.09.2014 г. в [населено място] отнела чужди движими вещи – пари в брой, сумата от 400 евро (с равностойност 782.33 лв.), мобилен телефон марка „С.“, лична карта и дамско портмоне от изкуствена кожа, всичко на обща стойност 799,33 лв. от владението на Г. Й. С., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребила за това сила, поради което и на основание чл.198 ал.1 от НК я осъдил на 3 /три/ години „лишаване от свобода“. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимата Г. Г. Г. било определено едно общо, най-тежко наказание 6 /шест/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимите били възложени и разноските по делото. По жаба от подсъдимите чрез защитника им адв.М. било образувано ВНОХД № 83/2016 г. по описа на АС – гр. Велико Търново, който с решение № 102 от 08.06.2016 г. потвърдил изцяло присъдата на Русенския окръжен съд. Касационната жалба на подсъдимите Й. Г., И. Г., С. Г., Р. Г. и Г. Г., депозирана чрез защитника им - адв.М. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимите И. Г. и С. Г. е неоснователна, а на подсъдимите Й. Г., Р. Г. и Г. Г. е частично основателна. Настоящият съдебен състав намира, че най-напред следва да разгледа оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като резултатът от проверката в тази насока би предопределил изхода на делото. В този смисъл най-напред следва да бъде обсъдено възражението за подсъдност на делото, застъпвано от защитата на подсъдимите последователно пред всички инстанции. Твърди се в жалбата от адв.М., че делото е разгледано от ОС гр. Русе в нарушение на правилата по чл.36 ал.2 от НПК, тъй като инкриминираната престъпна дейност на подсъдимите е довършена в района на ОС-гр. Велико Търново. Този довод е обсъждан от въззивната инстанция и основателно не е бил възприет, с позоваване на разпоредбата на чл.36 ал.3 от НПК, определяща като компетентен да разгледа делото съдът, в чийто район е завършено досъдебното производство. Освен съображенията, изложени в решението на АС Велико Търново, следва да бъде посочено, че делото законосъобразно е разгледано от Русенския ОС и съобразно разпоредбата на чл.38 от НПК. Това е така, защото спрямо всеки един от подсъдимите е повдигнато обвинение за две престъпления, а спрямо Г. Г. - за три, като най-тежкото от тях – това по чл. 142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 от НК и за петимата подсъдими е извършено в [населено място] – т.е. на територията на съдебния район на ОС - гр. Русе, поради което същият е компетентният да разгледа делото съд. На следващо място като неоснователно следва да бъде оценено и искането на адв.М. делото да се разгледа от Специализирания наказателен съд. Компетентността на последния е регламентирана в разпоредбата на чл.411а от НПК, внимателният прочит на която сочи, че нито едно от престъпленията, за които на подсъдимите е повдигнато обвинение не попада сред визираните в нея престъпни състави. Избраната законодателна техника за определяне подсъдността на Специализирания наказателен съд чрез изчерпателно посочване съставите на престъпления по текстове от НК, изключва неговата компетентност за разглеждане на дела, квалифицирани по други текстове от наказателния закон, непопадащи в цитираната норма на НПК. Ето защо и това възражение на защитата на подсъдимите не може да бъде възприето. По-нататък основните възражения в жалбата срещу атакувания съдебен акт на АС Велико Търново са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед изясняване признаците от обективна и субективна страна на съставите на инкриминираните престъпления на петимата подсъдими. В тази връзка се оспорва кредитирането на показанията на пострадалата свидетелка Г. С., липсата на критична оценка на показанията на членовете на нейното семейство – свидетелите Н. С., И. С., В. С., както и некоректното ценене показанията на свидетеля Т. П. от досъдебното производство, вместо тези от съдебната фаза. Според защитата този подход е имал като последица постановяване на съдебния акт въз основа на ненадежден източник на преки доказателства, каквито са показанията на св.Г. С. и недостоверни косвени такива, каквито са показанията на останалите свидетели от нейното семейство. Във връзка с оплакванията на защитника на подсъдимия, ВКС осъществи контрол върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на въззивната инстанция по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, и правилността на формиране на вътрешното й убеждение. В рамките на този контрол настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото, ръководейки се от изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимите са извършили инкриминираните им деяния. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Не може да бъде споделено възражението срещу решението на решаващите съдебни органи да поставят в основата на изводите си относно съставомерността на престъпленията – предмет на делото, показанията на пострадалата Г. С., които са последователни и непротиворечиви в хода на целия процес от досъдебната фаза до производството пред въззивния съд. Внимателният анализ на този източник на гласни доказателства сочи, че свидетелката е описала предприетите спрямо нея действия от подсъдимите Г. Г., И. Г. и С. Г. за принудителното й качване в управлявания от подсъдимия Р. Г. л.а.“М. ...“ с ДК [рег.номер на МПС] по начин, възприет и от свидетелите Г. М. и С. Н., наблюдавали случилото се лично в близост до мястото на инцидента. Първият от тях бил в тролейбус на градския транспорт и незабавно подал сигнал на телефон 112, описвайки насилствените действия на подсъдимите, като посочил и номера на автомобила, с който пострадалата била отвлечена. Втората свидетелка работела в павилион за закуски, разположен близо до мястото на събитието с видимост, позволила й да възприеме нежеланието на пострадалата да се качи в автомобила на подсъдимите. Тези двама свидетели не са в близки отношения със страните по делото, не са заинтересовани от неговия изход, поради което показанията им правилно са оценени от решаващите съдебни органи като източник на достоверни преки доказателства, послужили за проверка истинността на показанията на пострадалата С. и членовете на семейството й – свидетелите И. С., Н. С., В. С.. В подкрепа на възпроизведената от св.Г. С. фактология на събитията са още показанията на свидетелите Т. П. и С. П. от досъдебната фаза (приобщени по надлежния процесуален ред), възпроизведени в показанията на свидетелите С. Т., С. С. и С. Н.. Решението на инстанциите по същество да кредитират показанията на Т. и С. П. от досъдебната фаза е надлежно мотивирано с тяхната близка родствена връзка с подсъдимата Г. (двамата са нейни братя), което обуславя опита им в съдебната фаза на процеса да оневинят действията й и тези на останалите подсъдими - членове на семейството й, свеждайки ги до уреждане на взаимоотношения със сватовете им Г. С. и И. С.. На следващо място въззивната инстанция основателно е оценила заключението на приетата съдебно техническа експертиза на отправените до националната система 112 сигнали, както и анализите на трафичните данни, касаещи ползваните мобилни телефони от участниците в инкриминираните събития – подсъдими, пострадала и свидетели – като източници на косвени доказателства, подкрепящи показанията на св.Г. С.. Като неоснователно следва да бъде възприето възражението на касаторите за това, че инстанциите по същество са извели фактическите си констатации единствено въз основа на показанията на пострадалата С. и при пълно игнориране обясненията на подсъдимите, с което са „потъпкали“ основни процесуални принципи – за разкриване на обективната истина, закрепен в чл.13 ал.1 от НПК и за изграждане на вътрешното убеждение на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, ръководейки се от закона – чл.14 ал.1 от НПК. Този подход според защитата е обусловил липсата на мотиви относно съществени елементи от обективна и субективна страна на съставите на инкриминираните престъпления, което е съществено процесуално нарушение от категорията на визираните в чл.348 ал.3 т.2 пр.1 вр.чл.348 ал.1 т.2 от НПК, а като резултат от същото се е стигнало и до неправилно приложение на материалния закон. Тези доводи са били изложени и в производството пред въззивната инстанция. В тази връзка следва да се посочи, че нито един от тях не е останал необсъден. От залегналите в решението на АС Велико Търново съображения е видно, че отделните възражения са анализирани внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са изложени ясни и конкретни аргументи, довели до преценката им като неоснователни. С оглед на това касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт на Великотърновския АС е напълно съответен на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно подвеждане на фактическите обстоятелства към съставите на престъпления, за които подсъдимите са признати за виновни, разкриват единствено субективното им несъгласие с осъждането им за престъпленията, за които са обвинени, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Настоящият състав на ВКС не споделя изложените в жалбата оплаквания за липса на мотиви досежно правно релевантните факти за квалифициране на инкриминираните деяния като „отвличане“ и „противозаконно лишаване от свобода“ и по-конкретно за това, защото е възприета версията на пострадалата, а тази на подсъдимите е отхвърлена. Тезата за липса на надлежни доказателствени източници, опровергаващи обясненията на подсъдимите за доброволно качване на св.С. в управлявания от подсъдимия Р. Г. автомобил, съпроводена от останалите подсъдими с цел придвижването й до [населено място], където да се организира „М.“, е категорично опровергана от показанията на пострадалата С., както и на цитираните по-горе свидетели Г. М., С. Н., И. С., Н. С., В. С., Т. П., С. П., С. Т., С. С. и С. Н., от заключението на съдебно-техническата експертиза и анализа на трафичните данни на използваните мобилни телефони от участвалите в събитията лица. Несъстоятелността на тезата за доброволност в поведението на пострадалата С. се установява от показанията на свидетелите – очевидци на отвличането й Г. М. и С. Н., както и от предприетата активност от страна на св.Т. П. (брат на подсъдимата Г. Г.) за връщането на пострадалата в [населено място] с цел предотвратяване неблагоприятните наказателноправни последици за подсъдимите. В решението на въззивната инстанция са изложени подробни съображения по тези възражения на защитата, които изцяло се възприемат от настоящия касационен състав и изключват необходимостта от тяхното преповтаряне. На следващо място в жалбата на подсъдимите чрез защитника им адв.М. е застъпено оплакване за нарушение на материалния закон досежно квалифицирането на инкриминираните деяния като престъпления по чл.142 и чл.142а от НК, а за подсъдимата Г. – и по чл.198 от НК, при липса на осъществени съществени елементи от обективна и субективна страна на регламентираните в НК техни състави. Аргументите за това са основани отново на оспорване кредитирането на показанията на пострадалата и отхвърляне обясненията на подсъдимите относно доброволното присъединяване на св.С. към тях и посещението й в [населено място] за уреждане на взаимоотношенията им чрез „М.“, както и за липса на парични средства в нея при това пътуване. Тези възражения, както вече бе посочено, са подробно обсъдени в мотивите към проверявания съдебен акт. Инстанциите по същество са им е дали изчерпателен и обоснован отговор, който изцяло се подкрепя от касационната инстанция. Основанията за това бяха изложени подробно по-горе в настоящото решение, което изключва необходимостта от възпроизвеждането им отново. Предвид изложеното до тук, настоящият състав на ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателите нарушение на закона по чл.348 ал.1 т.1 от НПК в изложения от тях смисъл – несъставомерност на деянията по текстовете от НК, по които с обвинителния акт им е повдигнато обвинение и за извършване на които са осъдени. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона и като цяло се споделят от настоящия касационен състав, който счита, че жалбата в тази й част, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение. В касационната жалба на подсъдимите чрез защитника им оплакването за явна несправедливост е направено в два аспекта. На първо място е застъпена тезата, че инкриминираните им деяния, макар и формално да осъществяват признаците на предвидените в закона престъпления, поради своята малозначителност и никаква обществена опасност или явно незначителна такава, не осъществяват съставите на престъпления, за които са осъдени. Анализът на поведението на подсъдимите, предложен от защитата в този смисъл, насочва към искане за прилагане разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК по отношение на петимата от тях и спрямо всичките им инкриминирани престъпления, независимо че такова не е изрично формулирано. Съображения в този смисъл са изложени и пред въззивната инстанция, която основателно не ги е възприела, позовавайки се на степента на обществената опасност на конкретните деяния и на подсъдимите като техни извършители, а също и съобразявайки вредните последици за пострадалата, семейството й и отрицателното въздействие върху обществото като цяло. Използването от подсъдимите на противозаконни (престъпни) способи за разрешаване на възникналия със семейството на пострадалата спор вместо предвидения законов ред, само по себе си обуславя такава степен на обществена опасност на осъществените от тях деяния, която не изключва отрицателното им въздействие върху обществените отношения - обект на защита чрез инкриминираните им престъпления, а напротив – реално ги застрашава, което изключва приложението на чл.9 ал.2 от НК и обуславя оставяне на това искане на касаторите без уважение. За основателно обаче касационната инстанция намира оплакването в жалбата от адв.М. за явна несправедливост в контекста на наложените наказания спрямо подсъдимите Й. Г., Р. Г. и Г. Г.. Макар въззивният съд да е обсъдил задълбочено всички установени по делото отегчаващи и смекчаващи отговорността на всички подсъдими обстоятелства и с оглед значителния превес на смекчаващите я такива да е определил наказанията за всеки от тях при условията на чл.55 от НК, при индивидуализацията на наказанията на посочените трима подсъдими е придал по-голямо значение на съдебното им минало и е подценил относително високата тежест на мотивите за извършване на престъпленията, причините за възникналия спор между двете семейства, некоректното отношение на семейството на пострадалата, разрешаването на конфликта чрез посредничеството на св.П. и най-вече липсата на каквито и да било вредни последици за пострадалата Г. С.. Всички тези обстоятелства сочат на несъответност на тежестта на извършеното от подсъдимите Й. Г., Р. Г. и Г. Г. престъпление по чл.142 от НК с наложените им за него наказания. Комплексният анализ на отегчаващите и смекчаващи наказателната отговорност на тези подсъдими обстоятелства обосновава извода, че определеното им наказание „лишаване от свобода“ за престъплението по чл.142 от НК е завишено. За да постигне целите си по чл.36 от НК както с оглед личната, така и по отношение на генералната превенция, упражнената от държавата наказателна репресия трябва преди всичко да е справедлива. В конкретния случай, обсъждайки комплекса отегчаващи и смекчаващи наказателната отговорност на посочените подсъдими обстоятелства, касационният съдебен състав намира, че на подсъдимите Й. Г. и Г. Г. следва да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на 3 /три/ години, а на подсъдимия Р. Г. – „лишаване от свобода“ в размер на 2 /две/ години, в какъвто смисъл следва да бъде изменено решението на Великотърновския апелативен съд. С оглед намаляване на наказанието „лишаване от свобода“ за престъплението по чл.142 от НК на тримата подсъдими, следва да бъде намалено и определеното им по реда на чл.23 ал.1 от НК общо, най-тежко наказание измежду наложените им такива за отделните престъпления, което следва да бъде определено на 3 /три/ години за подсъдимите Й. Г. и Г. Г. и на 2 /две/ години за подсъдимия Р. Г.. Тежестта на посочените по-горе смекчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства дават основание на настоящия съдебен състав да приеме, че целите на наказанието по отношение на подсъдимите Й. Г. и Г. Г. биха били постигнати в пълен обем чрез приложение на института на условното осъждане по чл.66 ал.1 от НК, като изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ спрямо тях следва да бъде отложено за изпитателен срок от 5 /пет/ години от влизане на присъдата в сила. По отношение на подсъдимия Р. Г. не са налице законовите предпоставки на чл.66 ал.1 от НК предвид предходните му осъждания, поради което същият следва да изтърпи определеното му наказание 2 /две/ години „лишаване от свобода“ ефективно. Отмерените по вид, размер и начин на изтърпяване наказания спрямо подсъдимите И. Г. и С. Г., касационната инстанция намира за справедливи съобразно критериите на чл.36 от НК, поради което не намира основания за тяхното изменяне. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.2 т.1 и т.3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 102 от 08.06.2016 г., постановено по ВНОХД № 83/2016 година по описа на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Й. Г. Г. за престъплението по чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК наказание „лишаване от свобода“ от 6 /шест/ година, на 3 /три/ години. НАМАЛЯВА определеното на Й. Г. на основание чл.23 ал.1 от НК общо, най-тежко наказание от 6 /шест/ години, на 3 /три/ години „лишаване от свобода“ и на основание чл.66 ал.1 от НК отлага изтърпяването му за срок от 5 /пет/ години от влизане на присъдата в сила. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимата Г. Г. Г. за престъплението по чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК наказание „лишаване от свобода“ от 6 /шест/ година, на 3 /три/ години. НАМАЛЯВА определеното на Г. Г. на основание чл.23 ал.1 от НК общо, най-тежко наказание от 6 /шест/ години, на 3 /три/ години „лишаване от свобода“ и на основание чл.66 ал.1 от НК отлага изтърпяването му за срок от 5 /пет/ години от влизане на присъдата в сила. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Р. Г. Г. за престъплението по чл.142 ал.3 т.5 вр.ал.2 т.2 и т.7 пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК наказание „лишаване от свобода“ от 5 /пет/ година, на 2 /две/ години. НАМАЛЯВА определеното на Р. Г. на основание чл.23 ал.1 от НК общо, най-тежко наказание от 5 /пет/ години, на 2 /две/ години „лишаване от свобода“. ОСТАВЯ В СИЛА решението на АС Велико Търново в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.