О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 346 гр. София,15.06.2022г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1664 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Д. Застраховане“ АД срещу решение №103 от 10.05.2021г. по в.т.д. №414/2020г. на Апелативен съд- Велико Т.. С въззивното решение в обжалвана част е потвърдено решение №260007 от 28.08.2020г., постановено по т.д. №2/2020г. от Окръжен съд-Плевен в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, като е осъден касаторът да плати на П. Д. Ц. сумата 60 000 лева- обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на неговата внучка Ванина Б. Т., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 16.01.2015г. по вина на застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ водач на моторно превозно средство, ведно със законната лихва от 16.01.2015г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд без да обсъди задълбочено всички му възражения и да анализира доказателствата е достигнал до погрешно заключение за частична основателност на исковата претенция. Поддържа, че ищецът няма право на обезщетение за неимуществени вреди във връзка със смъртта на пострадалото при процесното ПТП лице, тъй като не се доказва между тях да е съществувала особено близка връзка връзка, годна да породи значителни душевни болки и страдания, надхвърлящи традиционно присъщите за родствената връзка между дядо и внуче. Счита, че съдът неправилно не е приложил §96 от ПЗР на КЗ във връзка с чл.493а, ал.4 КЗ. Изтъква аргументи и за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД. Претендира да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“; 2. „Налице ли са за ищеца всички предпоставки дадени с Тълкувателно решение №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1 по описа на ВКС, ОСНГТК за 2016г., за да бъде същият материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди във връзка със загубата на неговата внучка?“; 3. „Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в т.11 и др. на ППВС №4 от 1968г.?; 4. „Следва ли да намира приложение §96, ал.1 ПЗР на КЗ спрямо размера на търсеното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди?“; 5. „Разпоредбата на чл.6 Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно която от датата на извънредното положение /13.03.2020г./ до датата на влизане в сила на изменението на члена /09.04.2020г./ не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва са се съобрази ли е?“- с твърдение за противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Постановление №4 от 1968г. на Пленума на ВС; Тълкувателно решение №1/2013г.; Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК, както и с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата П. Ц. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, въззивният съд приема за безспорно, че с влязла в сила присъда е установена вината на водача на процесното МПС- С. Г., която е нарушила правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е предизвикала ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на Ванина Т. – внучка на ищеца, като се доказва, че ищецът е претърпял описаните неимуществени вреди. Решаващият съдебен състав възприема разрешенията, дадени с ТР №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. по описа на ВКС, ОСНГТК, като стига до извод, че по изключение право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък имат тези лица, които са били в особено близка връзка с починалия; действително са претърпели болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка съществува, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетение е станала особено силна – такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд. Такова обстоятелство, относимо към връзката между бабите, дядовците и внуците, е отглеждането на внуците от бабата или дядото поради различни причини /заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересованост на родителя/родителите и други/, а за връзката между братята и сестрите– израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина или други причини, налагащи това (в този смисъл Решение № 372/14.01.2019 година по т. д. № 1199/2015 година на Върховен касационен съд на Република България, II т. о.). След анализ на събраните гласни доказателства и обясненията на ищеца по реда на чл.176 ГПК решаващият съдебен състав намира за установено, че между ищеца и неговата внучка Ванина Т. са съществували взаимна привързаност и обич, доста по- силни и трайни от тези при обичайната връзка между дядо и внучка. Съдът съобразява и обстоятелството, че през последните няколко години от живота й и след развода на родителите й Ванина живеела заедно с дядо си и баба си, в общо домакинство в техния апартамент, който чувствала като свой дом, а връзката с дядо й била силно емоционална - като между баща и дъщеря. Баща й отсъствал /живеел в чужбина/ и не бил до нея, а майка й имала друг мъж и дете. Ищецът бил опора за своята внучка, а тя разчитала на него за всичко. Ванина имала голямо доверие в своя дядо, общували непрекъснато, споделяла с него както за ежедневните събития, така и за бъдещите й планове, уповавала се на неговата подкрепа. Ищецът издържал и се грижел за своята внучка като за собствена дъщеря. Въззивният съд стига до извод, че между ищеца и загиналата му внучка е съществувала изключително близка връзка, основаваща се на силна взаимна обич, трайна привързаност, разбирателство и грижа и обуславяща претърпени болки и страдания от загубата, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормални при родствена връзка дядо- внук/внучка. Приема за доказано, че загубата се е отразила пагубно върху ищеца – чувствал се съсипан, сломен и съкрушен, затворил се в себе си, станал некомуникативен, асоциален, като и към настоящия момент продължава да страда. След цялостна преценка и анализ на относимите обстоятелства за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, включително възрастта на загиналата Ванина Т., която е била само на 18 години към момента на инцидента, нейният социален статус, както и обществено- икономическата обстановка в страната към момента на увреждането, въззивният съд приема, че дължимото обезщетение за душевните болки, мъки и продължително страдание на ищеца от нелепата ранна загуба на внучката му е в размер на 60 000 лева. Като отчита факта, че 3 години след смъртта на Ванина умира и съпругата на ищеца, съдът изрично сочи, че при определяне на обезщетението са взети предвид единствено претърпените от него болки и страдания в резултат от смъртта на внучката му. Решаващият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ответника, че при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се приложи разпоредбата на §96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 година, в сила от 07.12.2018г./, с която е регламентирано максимално обезщетение в размер на 5 000 лева за лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ. Излага подробни доводи, че тази норма е неприложима в случая. Съгласно §22 от ПЗР на новия КЗ /обн.ДВ, бр. 102/29.12.2015г., в сила от 01.01.2016г./ за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго. Безспорно е, че процесният договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен между ответното дружество и виновния за ПТП водач, е сключена преди влизане в сила на новия КЗ, като няма данни страните по застрахователния договор да са уговорили друго след 01.01.2016г., поради което са приложими нормите на отменения КЗ, независимо от обстоятелството, че искът е предявен на 13.01.2020г. Съдът излага и допълнителни съображения за неприложимост на максимално определения размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, предвид противоречието с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г., Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. и Решение от 24.10.2013 година на Съда на Европейския съюз по дело С-277/12г. Въззивният съд отхвърля като неоснователно и възражението за недължимост на лихва за забава за периода 13.03.2020г.- 09.04.2020г. Приема, че разпоредбата на чл.6 Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 година, и за преодоляване на последиците /заглавие допълнено – ДВ, бр. 44 от 2020 година, в сила от 14.05.2020 година/, съгласно която до два месеца след отмяната на извънредното положение при забава за заплащане на задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране, предоставени от финансови институции по чл.3 от Закона за кредитните институции, с изключение на дъщерните дружества на банките, включително когато вземанията са придобити от банки, финансови институции или трети лица, не се начисляват лихви за забава и неустойки, задължението не може да бъде обявено за предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде развален поради неизпълнение, е неприложима в случая. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият процесуалноправен въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства, като отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е извършил самостоятелна преценка на релевантните доказателства, обсъдил е относимите възражения на страните и е изложил подробно аргументирани собствени мотиви относно правнорелевантните факти. Въззивният съд при преценката на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е съобразил и обстоятелството, че три години след смъртта на внучката му е починала и неговата съпруга, респ. е стигнал до извод, че следва да бъде отменено първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена сума над 60 000 лева. Изложените от касатора твърдения за необсъдени факти касаят най-вече причините за съвместното живеене в едно домакинство на ищеца и неговата внучка /развода на родителите й, малкото жилище и новото семейство на майка й и т.н./. Тези факти обясняват защо последните години починалата Ванина Т. е живяла в дома на дядо си, т.е. те обясняват причините за настъпилите промени в живота на ищеца и неговата внучка, които промени са довели според съда до засилване и задълбочаване на тяхната емоционална връзка на близост и обич, но сами по себи си не са релевантни за отношенията между ищеца и неговата внучка. Несъгласието на касатора с изводите на съда за създадена връзка между ищеца и загиналата му внучка като между баща и дъщеря не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Поставените от касатора втори, трети и четвърти материалноправни въпроси не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са формулирани по начин, изискващ преценка на доказателствата по делото, обсъждане на доводите на страните и изводи за наличието на елементите от фактическия състав на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, респ. отговор дали искът е основателен. Тези въпроси са относими към правилността на въззивното решение и подлежат на разглеждане само след допускането му до касационен контрол, но не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. Последният въпрос също не отговаря на общия критерий за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е поставен коректно от касатора, респ. не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е отрекъл, че разпоредбата на чл.6 Закона за мерките и действията по време на извънредното положение е императивна, а с оглед конкретното й съдържание е счел, че не намира приложение в конкретния случай. Не на последно място касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не са изложени доводи относно значимостта на въпроса за точното приложение на закона и за развитието на правото. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №103 от 10.05.2021г. по в.т.д. №414/2020г. на Апелативен съд- Велико Т. в обжалваната част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.