5 РЕШЕНИЕ № 75 София,10.02.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седми февруари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №619/2010 година. Производството е по чл.290 ГПК. С определение №148/22.10.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №1702/21.12.2009 г. по гр.д.№2391/2009 г. по описа на В. окръжен съд, г.о., ІV състав,, по подадена от адв. Г. Т. – процесуален представител на ищеца А. А., касационна жалба, вх.№92/04.01.2010 г., по следните материалноправни въпроси: 1. “Нарушен ли е законът при уволнение, когато е премахнато звеното, в което е работил уволненият работник и дейността вече я няма в предприятието или е налице съкращаване в щата ?” и 2. “Нарушен ли е член 333, ал.1, т.2 КТ когато работодателят не вземе разрешение от Инспекцията по труда, обосновавайки се това, че намалената трудоспособност в решението на Т. е определена под 50% ?”. По точното приложение на закона с оглед поставените въпроси: 1. “Нарушен ли е законът при уволнение, когато е премахнато звеното, в което е работил уволненият работник и дейността вече я няма или е налице съкращение в щата ?”. Премахването на звеното, в което е работил уволненият работник и дейността, извършвана от това звено само по себе си не представлява нарушение на закона. Суверенно право на работодателя е да преценява с оглед дейността на предприятието и оптимизацията на производствения процес дали да премахне едно или друго звено и дейността извършвана в него. Това право на работодателя и неговото упражняване не подлежи на съдебен контрол. Що се отнася до втората част на въпроса при премахване на определено звено в едно предприятие и дейността, извършвана в него работодателят разполага с две възможности за прекратяване на трудовите правоотношения с работниците и служителите от това звено. Едната от тях е прекратяване на трудовия договор на основание чл.328, ал.1, т.2, предложение първо КТ – “закриване на част от предприятието”, а другата е на основание чл.328, ал.1, т.2, предложение второ КТ – “съкращаване в щата”. Коя от двете възможности ще използва работодателят е негово право, което също не подлежи на съдебен контрол. Изложените изводи по горепосочената хипотеза трябва да се отграничат от близка до нея, а именно, когато не се закрива част от предприятието, а се премахват щатни бройки от определена длъжност или от няколко длъжности. В този случай трудовият договор може да се прекрати само и единствено на основание чл.328, ал.1, т.2, предложение второ КТ – “съкращаване в щата”. 2. “Нарушен ли е член 333, ал.1, т.2 КТ когато работодателят не вземе разрешение от Инспекцията по труда, обосновавайки се това, че намалената трудоспособност в решението на Т. е определена под 50% ?”. Разпоредбата на чл.333, ал.1, т.2 КТ изисква от работодателят при извършване на уволнение в случаите на чл.328, ал.1, т.т.2,3,5 и 11 и чл.330, ал.2, т.6 КТ да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда за всеки отделен случай, когато работникът или служителят е трудоустроен. Правната норма не обвързва трудоустрояването с процента на намалената трудоспособност. Основанието за трудоустрояване се съдържа в чл.314 КТ, който също не обвързва трудоустрояването с процента на намалената трудоспособност. Такова изискване не се съдържа и в чл.73 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността/отм. ДВ, бр.36 от 14.5.2010 г./, действала към момента на уволнението. Единственото разграничение, което посочената разпоредба прави с оглед процента на трайно намалената работоспособност е в органът, който се произнася по работоспособността, за работното място и трудоустрояването. В чл.73, ал.2 НМЕР/отм./ при лица с 50 и над 50 на сто намалена работоспособност, компетентен са се произнесе по посочените въпроси са Т. и НЕЛК, а при лица с под 50 на сто трайна намалена работоспособност или без определен процент лицето се насочва към ЛКК за преценка и необходимост от трудоустрояване/чл.73, ал.3 НМЕР-отм./. Поради това когато е налице установена намалена трудоспособност, но липсва произнасяне на съответния орган по въпроса за трудоустрояването, работодателят не е длъжен да иска съгласие по смисъла на чл.333, ал.1, т.2 КТ. По основателността на касационната жалба. С решението на В. съд е оставено в сила решение №3078/22.10.2009 г. по гр.д.№2489/2009 г. по описа на В. районен съд, ІХ-ти състав, с което са отхвърлени предявените от С. А. А. от[населено място] срещу [фирма] – Варна, обективно съединени искове с правно основание 344, ал.1, т.т.1-3 КТ. Въззивната инстанция е приела, че процесното трудово правоотношение е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2, предложение второ КТ – “съкращаване в щата”, поради съкращаване в щата в отдел “Б. отношения”, сектор “Спомагателен флот и каботажно плаване”, на длъжността “моряк швартови”. До този извод съдът е стигнал, съпоставяйки длъжностните щатни разписания на предприятието от 01.01.2008 г. и 12.9.2008 г. Прието е също така, че всички щатни бройки от посочената длъжност са съкратени, а изпълняваната от тях работа се извършва от трети лица – външни фирми. Прието е също така, че част от изпълняваната работа в сектора, но след извършено преустройство се изпълнява от друга длъжност в същия отдел, а именно към сектор Навиагент”. Поради това е прието, че в процесния случай не е налице “закриване на част от предприятието” а “съкращаване в щата”. Относно довода на ищеца за неговото трудоустрояване е прието, че към датата на уволнението му той е с 30% намалена трудоспособност и по предписание на здравните органи му е противопоказен тежък физически труд. Предвид представените ЕР на Т. №0774/077/25.5.2006 г. е прието, че произнасяне на медицинския орган по въпроса за трудоустрояването не е налице. В касационната жалба против въззивното решение на В. окръжен съд се твърди, че работодателят не е доказал наличието на основанието за прекратяване на процесния трудовия договор, а налице закриване на част от предприятието. Твърди се също така, че въззивната инстанция е нарушила и разпоредбите на чл.314 и чл.317 КТ при разглеждане на въпроса дали ищецът е трудоустроен, с оглед довода за закрила по чл.333 КТ. Сочи се, че не е обсъдено наличието на предписание, че работникът не може да изпълнява тежък физически труд. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Ответникът по касация – [фирма] – Варна,, е депозирал писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК. В съдебно заседание касационната жалба се оспорва от процесуалния представител на ответника по касация – адв. М.. Претендират се разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид писменият отговор на ответника по касация, становището на процесуалния представител на ответника по касация, изразено в съдебно заседание и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на В. окръжен съд е правилно. С оглед отговора на първия от поставените въпроси неоснователен е доводът, че работодателят не е доказал наличието на основание за прекратяване на процесното трудово правоотношение. Поради това този довод на касационния жалбоподател е неоснователен. Неоснователен е доводът в касационната жалба за нарушение на чл.333, ал.1, т.2, във връзка с чл.чл.314 и 317 КТ. Предвид отговора на втория от поставените въпроси законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е стигнала до извод, че работникът не е ли трудоустроен. Представеното по делото предписание е неотносимо в процесния случай, тъй като срокът му на действие е бил изтекъл към момента на прекратяване на трудовия договор. Трудоустрояване не се установява и от представеното по делото ЕР на Т., а само процент на неработоспособност. Поради това касационната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а обжалваното решение – в сила. С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация в размер на 700 лева. Водим от изложените съображения и на основание 293, ал.1, хипотеза първа ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №1702/21.12.2009 г. по гр.д.№2391/2009 г. по описа на В. окръжен съд, г.о., ІV-ти състав. ОСЪЖДА С. А. А., ЕГН – [ЕГН], от[населено място], [улица], ет.3, ап.6, да заплати на [фирма] –[населено място], бул.”П.” №1, деловодни разноски в размер на 700/седемстотин/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: