О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 260 гр. София, 29.06.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА НИКОЛАЙ ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдията Стоянова ч. гр. д. № 1845 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4785/07.03.2022 г. на „Хоумлан“ ЕАД /в несъстоятелност/, подадена чрез адв. Р. И., против определение № 351 от 09.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 185/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение от 20.06.2021 г., постановено по гр.д. № 747/2019 г. по описа на Софийски градски съд. С последното е върната исковата молба по предявените от „Хоумлан“ ЕАД /в несъстоятелност/ против С. Н. Ц. искове за признаване нищожността на сключения между страните договор за наем от 16.01.2014 г. на недвижими имоти и за осъждане на ответницата да заплати сумата от 51 612 лв. – обезщетение за вреди за периода 16.01.2014 г. – 28.08.2018 г. от неправомерно държане на недвижими имоти по нищожния договор за наем, като на основание чл. 299, ал. 1 ГПК, вр. чл. 130 ГПК, производството е прекратено като недопустимо. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяната му и за продължаване на съдопроизводствените действия по заявените искови претенции. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения от съда въпрос: „за обективните предели на силата на пресъдено нещо и ползват ли се с такава фактите, очертаващи спорното право“. Изложени са доводи, че със сила на пресъдено нещо се ползва единствено диспозитивът на съдебното решение, но не и мотивите. Поддържа противоречие на правните разрешения на въззивния съд с приетото в т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 141 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Ответникът по жалбата – С. Н. С., чрез адв. Г. Д., е подала отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. За да постанови определението си въззивният съд е приел, че производството пред първата инстанция е образувано по предявени от „Хоумлан“ ЕАД (в несъстоятелност) срещу С. Ц. искове за прогласяване нищожността на договор за наем от 16.01.2014 г., сключен между „Хоумлан“ ЕАД и С. Н. Ц., както и осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 51 612 лв., представляваща обезщетение за вреди, поради неправомерно държане на имота за периода от 16.01.2014 г. до 28.08.2017 г. Констатирал е, че по делото са представени доказателства относно проведено предходно производство между същите страни, което е приключило с влязло в законна сила решение, по силата на което София Ц. е била осъдена да заплати на „Хоумлан“ ЕАД (в несъстоятелност) обезщетение за ползване на два от обектите, които са предмет на договора за наем: мазе № 6 и паркомясто № 16917 в сутерена на сграда, находяща се в [населено място], [улица], поради това, че ответницата е продължила да ползва имотите след прекратяване на договор за наем от 16.01.2014 г., осъществено с нотариална покана от 21.07.2017 г., въпреки противопоставянето на наемодателя. Предишният състав е установил, че със сила на пресъдено нещо се ползват само констатациите на съда относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, съотв. на решението. Отбелязал е, че в исковата молба на „Хоумлан“ ЕАД (в несъстоятелност), въз основа на която е било образувано гр. д. № 74750/2017 г. по описа на СРС са наведени следните фактически твърдения: сключен между страните валиден договор за наем от 16.01.2014 г. за три обекта, находящи се в сграда в [населено място], [улица]; прекратяване на договора с едностранно изявление на наемодателя „Хоумлан“ ЕАД (в несъстоятелност); продължило ползване на имотите от наемателката след прекратяване на договора за наем за посочения в исковата молба период, въпреки противопоставянето на наемодателя. При така очертаната обстановка, съдът е счел, че това са фактите, които очертават спорното материално право, което означава, че по тях се формира сила на пресъдено нещо. Въз основа на горното въззивният съд е извел извод, че формирането на сила на пресъдено нещо по въпроса за валидността на наемното правоотношение е процесуална пречка за упражняване правото на иск в последващ процес, в който да се пререши отново въпросът за действителността на договора. Приел е, че при тези обстоятелства предявеният иск за нищожност на договора е недопустим, което е основание за прекратяване на производството в тази му част. Въззивният състав е констатирал, че производството по делото е било прекратено изцяло от първоинстанционния съд без да са изложени мотиви относно допустимостта на обезщетителната претенция. По силата на служебното начало съдът е установил, че съотношението между двата предявени иска е като обуславящ и обусловен, като недопустимостта на първия от тях е основание за недопустимост и на втория. В тази връзка е приел, че производството следва да се прекрати изцяло. При така изложените мотиви, въззивната инстанция е достигнала до съвпадение с крайния извод на първоинстанционния съд, поради което е потвърдил определението за прекратяване на производството поради недопустимост на иска, на основание чл. 299, ал. 1 ГПК, вр. чл. 130 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Решаващият извод на съда в процесния случай е обусловен от преценката му за недопустимост на предявения иск срещу същата ответница за прогласяване нищожността на същото наемно правоотношение поради действието на силата на пресъдено нещо, формирана с постановеното влязло в сила решение по гр. д. № 74750/2017 г. И. от жалбоподателя въпрос, макар и неясно формулиран, се отнася до обективните предели на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, очертаващи спорното право. Настоящият състав намира, че не е налице соченото от жалбоподателя противоречие. Обжалваният акт съответства на трайната съдебна практика на ВКС. Възприети са дадените указания в т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. По смисъла на цитираната задължителна съдебна практика, източник на силата на пресъдено нещо в действителност е правораздавателната воля на съда, формирана поначало в диспозитива на съдебното решение, но по важно е да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано посредством основанието и петитума на исковата молба. В конкретния случай с влязъл в сила съдебен акт /решение № 73948/25.03.2019 г. по гр.д.№ 74750/2017 г. на СРС/ е уважен предявеният от „Хоумлан“ ЕАД против София Н. Ц. иск с правна квалификация чл.236, ал. 2 ЗЗД - за осъждане на ответницата да заплати на ищцовото дружество обезщетение за ползване на част от недвижимите имоти след прекратяване на договор за наем от 16.01.2014 г. За да постанови този правен резултат СРС е приел, че между страните е съществувало валидно наемно правоотношение, което е било прекратено, считано от 11.08.2017 г. Това е така тъй като за да бъде уважена искова претенция на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, е необходимо да бъде доказано, че е съществувало наемно правоотношение, което е прекратено и след прекратяване на наемния договор е продължило упражняването на фактическа власт от лицето, което е било наемател. След като само валиден договор за наем би могъл да бъде прекратен, се извежда изводът, че в предходно производство с влязло в сила съдебно решение със сила на пресъдено нещо между страните е бил установен въпросът относно действителността на договора за наем от 16.01.2014 г. Както правилно е отчел въззивният състав, самият ищец в исковата молба по гр.д.№ 74750/2017 г. на СРС е посочил фактите, които очертават спорното материално право, като е навел твърдения относно сключен между страните договор за наем, неговото прекратяване с едностранно изявление на наемодателя и продължилото ползване от страна на наемателката след прекратяване на договора. В подкрепа на горните изводи, следва да се отбележи, че съгласно приетото в т. 5 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ВКС, ОСГТК (макар и посветено на извънинстанционното производство за отмяна) идентичност в предмета на влезли в сила съдебни решения е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В процесния случай въпросът за валидността на наемното правоотношение между страните, се явява именно такъв правен въпрос, който е включен в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Последната следва да бъде зачетена при всеки последващ спор, за който наемното правоотношение има обуславящо значение, при което съдът, сезиран с обусловения спор, не може да пререшава въпроса, приемайки, че сделката не е могла да произведе желаните от страните правни последици. Според чл.297 ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязло в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпроса, разрешен със сила на пресъдено нещо, когато същият следва да бъде съобразен при решаване на въпрос, предоставен на компетентността на съответния орган. Силата на пресъдено нещо погасява правото на иск на страните. Тя се явява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка. По приложението на чл. 299 ГПК е налице константна практика на ВКС, според която забраната за пререшаемост /чл. 299 ГПК/ е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици /в този смисъл и т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая, в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо е установено, че договорът за наем е бил действителен, поради което искът за прогласяване нищожността на същото правоотношение в последващ процес се явява недопустим. За пълнота следва да се отбележи, че въззивният състав е съобразил и факта, че вторият предявен иск – за осъждане на ответницата да заплати обезщетение за вреди от неправомерно държане на недвижими имоти по нищожния договор за наем, е обусловен от главния иск за прогласяване на нищожността. Съдът не би могъл да разгледа обезщетителната претенция, без преди това да се произнесе по нищожността на съществуващия договор за продажба. Въз основа на горното настоящият състав намира, че изводът на въззивния съд относно наличието на основания за прекратяване на цялото производство са правилни и следва да бъдат споделени. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о., О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 351 от 09.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 185/2022 г. по описа на Апелативен съд – София. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: