Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
639

София, 04.08.2022 г.



Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4765 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. М. Б., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Д. Т., против въззивно решение № 39 от 8 юли 2021 г., постановено по в.гр.д. 406/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 33 от 14 април 2021 г., постановено по гр.д. № 273/2021 г. по описа на Районен съд Пирдоп, за отхвърляне като неоснователни предявените от Б. против „Ер ликид България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Пирдоп, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване за незаконно и отмяна на уволнение по заповед № 19/21.05.2020 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ поради съкращаване на щата на длъжността „мениджър покупки/продажби“, възстановяването на Б. на същата длъжност и присъждане обезщетение за оставане без работа в следствие на уволнението в размер на 32480,40 лева за периода 28.05.-28.11.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и не е съобразено с доказателствената съвкупност по делото. Излагат се съображения, че работодателят е съкратил щата за заеманата от касатора длъжност „мениджър покупки/продажби“, като е счел, че това е единствената длъжност в щата на дружеството, няма други служители, изпълняващи сходни функции и не следва да се прави подбор. Сочи се, че ищцата е заявила, че е имало и други служители със сходни трудови функции. Поддържа се, че е налице злоупотреба с право по чл. 8, ал. 1 КТ от страна на работодателя, който, прилагайки правно основание от обективен характер - съкращаване на щат, е целял единствено да уволни конкретен служител, а именно Б.; в тази връзка се сочи, че реалната цел на работодателя е била да уволни конкретно нея, а съкращаването на щат е законен способ, с който обаче законът се заобикаля. Твърди се още, че е налице уволнение на работник, който е започнал ползването на разрешения му отпуск по болнични, като не е спазена нормата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Подчертано е, че липсва предварително разрешение на Инспекцията по труда, което води до незаконосъобразност на заповедта за уволнение, като съдът следва да отмени същата само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество, по силата на чл. 344, ал. 3 КТ. Поддържа се, че трудовите функции на Б. са били сходни по своето естество с трудовите функции на служителя Б., назначен на длъжност „мениджър в отдел обслужване на клиенти“; релевантни при сравнение на длъжностите са реално изпълняваните трудови функции от служителите, а не тези, записани в техните длъжностни характеристики. В тази връзка се твърди, че въззивният съд е сравнил трудовите функции на друг служител – Г., а не на Б., и е анализирал единствено длъжностните характеристики; при анализ и сравнение би следвало да се даде приоритет на конкретно описани трудови задължения. Според касаторката, след като задачите по повод енергийния мениджмънт не са изисквали ежедневно внимание от нейна страна, то същите няма как да бъдат основна трудова функция за служител на постоянен трудов договор на пълен работен ден. Твърди се, че Б. е отговаряла за договорните отношения с „Големи клиенти“, като основно задължение във връзка с обслужване на договорите е било текущо ценообразуване по тях, предхождащо месечното фактуриране; служителят Б. е отговарял за договорите със „Средни и малки клиенти“, като негови основи текущи функции също са били свързани с текущо ценообразуване по договорите, предхождащо месечното фактуриране; както Б., така и Б. са отговаряли за клиентската удовлетвореност и са обслужвали клиентите на работодателя на текуща база, като са следели за точното изпълнение на договорите, включително за целите на ценообразуване и фактуриране, отговаряли са за клиентски запитвания по тях, правили са анализи за рентабилност и др.; от разпита на свидетеля Б. е установено, че преди уволнението на Б. той лично е изготвял анализи за рентабилност на договорите на „Големи клиенти“, каквито анализи е изготвяла и жалбоподателката. Твърди се също така, че именно служителят Б. осъществява дейността, свързана с ценообразуване при „Средни клиенти“, която дейност, съгласно приетата експертиза по делото, е идентична на тази при „Големи клиенти“. Заключението на вещото лице било, че едно и също лице може да извършва и двете дейности. В тази връзка се сочи, че несъмнено има сходство между дейността на Б., свързана с ценообразуване в сегмент „Големи клиенти“, и същата дейност на Б. в сегмент „Средни клиенти“. Поддържа се, че след като е съкратил длъжността в сегмент „Големи клиенти“, работодателят е бил длъжен да направи подбор за длъжността в сегмент „Средни клиенти“ между Б. и Б.. Такъв подбор не е бил извършван, което водело до незаконосъобразност на заповедта за уволнение. Изтъква се, че при преценка на наведеното от касатора твърдение за наличие на злоупотреба с право от страна на работодателя, трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства по делото в тяхната съвкупност – няма житейска логика работодателят още през април да е решил да съкрати щата и да прекрати трудовия договор на жалбоподателката на това основание, а управителят на работодателя в разговор през електронната фирмена платформа месец по-късно през май да заявява, че ще намери начин да го прекрати. Сочи се, че въззивният съд лаконично е интерпретирал съдържанието на въпросната имейл кореспонденция, но нейното съдържание е релевантно единствено досежно установяване на конфликт между пряк ръководител и служител. Касаторката приема за възможно наличие на субективно желание у прекия ръководител – управител на ответното дружество, да уволни именно Б.. В допълнение се твърди, че тези индикации се потвърждават от изключително краткия период между проведения разговор на 05.05.2020 г., изпратения имейл на 07.05.2020 г. и твърдяното последвало съкращаване на щата именно на Б. на 12.05.2020 г. (протокол от 11.05.2020 г. за оценка на щатното разписание и Заповед № 18 от 12.05.2020 г. за изменение на щатното разписание и съкращаване на позицията), и се сочи, че по делото е безспорно, видно от представените щатни разписания, че единствената съкратена щатна позиция е била тази на Б.. Твърди се, че жалбоподателката е получила имейл от работодателя на 27.05.2020 г., към който е имало прикачено сканирано копие на заповедта за уволнение, и който имейл е бил изпратен след края на работния ден, т.е. не може да бъде прието, че същият е бил получен в работно време на 27.05.2020 г.; дори да се приеме, че Б. е осъществявала труд на 27.05.2020 г., то тя не е полагала труд на 28.05.2020 г., т.е. на следващия работен ден, който е първият работен ден, в който имейлът може да се счита връчен на работника, поради което заповедта за прекратяване може да се счете връчена лично единствено към момента, към който е била получена чрез нотариална покана. Излагат се съображения, че без значение към кой момент ще се счете, че Б. е получила надлежно заповедта за уволнение, съответно на 01.06.2020 г. чрез куриер, получена чрез неин пълномощник, или на 06.06.2020 г., когато документите са ѝ били връчени лично чрез нотариус, то несъмнено към датата на връчване Б. не е полагала труд; дори да се счете, че имейлът е достигнал до нея и това е породило правен ефект на 27.05.2020 г., то същата вече е пътувала към болницата в гр. Мездра, в която е била настанена за болнично лечение по спешност на същия ден преди получаването му. Излагат се разяснения, че едва на третия работен ден след изписването ѝ от болница в гр. Мездра, жалбоподателката се е явила лично и е връчила болничния лист на работодателя в офиса в гр. София; тя го е предупредила, че както към 01.06.2020 г. (връчване чрез куриер на пълномощник), така и към 06.06.2020 г. (връчване чрез нотариус), е била в болничен и не може трудовият ѝ договор да бъде прекратен, без да бъде спазена процедурата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, съответно без предварително разрешение на Инспекцията по труда, поради което когато работодателят е научил за болничния лист, същият е бил длъжен да отмени заповедта за прекратяването му. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът „Ер ликид България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Пирдоп, представлявано от управителя Я. Н. Т., чрез адв. В. Н., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
В обжалваното решение въззивният съд приема за установено, че по силата на трудов договор № 199/27.02.2019 г. ищцата е заемала длъжността „мениджър покупки/продажби“. Констатирано е, че според длъжностната характеристика мисията на длъжността е да „управлява енергийната политика“, да „управлява търговските взаимоотношения с възложените клиенти Голяма индустрия“. При съпоставяне на длъжностната характеристика на касатора с тази на служителя Б. е прието, че няма никакво тъждество във функциите и е невъзможно да се извърши подбор по смисъла на закона. Отбелязано е, че от писмо, озаглавено „Спешно – предложение за уреждане на отношение – валидно до 12.30 ч. ЕЕТ на 7 май 2020 г.“ се установява, че ищцата „оттегля намерението си да подаде официално предизвестие“, на основание чл. 326, ал. 4 КТ. Видно от съдържанието на текста, писмото е продължение на разговор от 05.05.2020 г. във връзка „с разрешаването на отношенията“ и Б. предлага на работодателя три варианта – изплащане на „сериозно“ обезщетение; „истински мир“, „забравяме, прощаваме, започваме отначало и гледаме напред“ и „истинска война“ – иницииранe на наказателно производство. Констатирано е, че „сериозното обезщетение“ възлиза на 12 брутни заплати при прекратяване на договора от 01.09.2020 г. „Истинският мир“ е обрисуван с фразата: „Случилото се през последните два месеца ще бъде забравено, изтрито и простено, без последващо ровичкане относно причините и мотивацията, и без осъждане кой какво е казал и направил“. Уточнението „Това важи и за двете страни“, е прието от въззивния съд като предистория на някакво некоректно поведение и от страна на авторката на посланието. В подкрепа на горния извод е съобразен и фактът, че този вариант не е подкрепен с искане за парична компенсация. Също така е установено, че се иска потвърждение, че „няма да има натиск за оповестяване на доказателства и самоличност на свидетели“. Прието е още, че вариант „Истинска война“ е описан като намерение за иницииране „поредица от жалби срещу С. Б. и служителите на Ер Ликид пред всички компетентни институции, включително наказателно и гражданско производства“. Въззивният състав е установил, че от наведените в писмото „основни моменти“ в хипотетичната жалба до прокуратурата изглежда, че става дума за „принуда“ по чл. 143, ал. 1 НК и „злоупотреба с власт“, но ако ищцата е била жертва или свидетел на такива деяния, тя би следвало да сезира прокуратурата независимо от изхода на спора във връзка с трудовото правоотношение. По тези съображения въззивният съд е счел, че в конкретния казус не става дума за злоупотреба на работодателя по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ. Приложената към исковата молба разпечатка от телефонен разговор не допринася за изясняване на отношенията във връзка с релевантните въпроси. Реакциите на работодателя по-скоро свидетелствали за това, че не е бил особено уплашен от перспективата на „вариант 3“. Съдът е приел, че първоинстанционният състав законосъобразно не е допуснал доказателственото средство и записът не представлява „електронен документ“ – липсата на съгласие за изготвянето му еднопосочно сочи, че липсва валидно изявление – свидетелстващо или диспозитивно. По отношение на закрилата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че тя важи само ако работникът е започнал ползването на разрешения му отпуск. Също така е прието като безспорно, че ищцата е била на работа на 27.05. 2020 г. – датата на издаване на болничния лист.
Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място се пита длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК, както и да обсъди в мотивите на решението решаващите доводи на страните, изложени във въззивната жалба. Сочи се противоречие с практиката на ВКС според решение № 292 по гр.д. № 952/2015 г., III г.о., решение № 78 по т.д. № 2271/2014 г., I т.о., решение № 388 по гр.д. № 1975/2010 г., IV г.о., и др. В задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2001 г., т. 19, ОСГК, ВКС, се определя, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, имащи значение за решаването на спора, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и които следва да се обсъдят в мотивите на решението. Според разясненията, дадени от ВКС в ТР №1/2013 г., ОСГТК, обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на съдебния акт на първоинстанционния съд е само косвен резултат от тази дейност; основната дейност на е въззивната инстанция е да реши спора по същество. Въззивният съд, като съд по съществото на спора, е длъжен да определи правилно неговия предмет и обстоятелствата, предмет на изясняване, и с оглед изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК е длъжен да направи самостоятелни фактически и правни изводи по делото.
За да обоснове твърдението си за противоречие със сочената практика на ВКС, касаторката поддържа, че въззивният съд не е направил сравнение между функциите на служителите Б. и Б., а между функциите на служителите Б. и Г.; че по този начин основен довод, заявен във въззивната жалба, е останал изцяло непреценен от съда и липсва в мотивите на постановеното от него решение. Действително, в мотивите на обжалваното въззивно решение е прието, че се сравняват задълженията по длъжностните характеристики на касаторката и на служителя Б., но е видно от направената препратка към намиращите се в първоинстанционното дело документи, че сравнението е сторено с длъжностната характеристика на служителя Г.. Поставеният правен въпрос обаче в случая няма претендираното от касаторката значение. Според представената длъжностна характеристика на касаторката, основните й отговорности са разделени в две големи групи: търговско управление и енергиен мениджмънт. Първата група включа управление на търговските взаимоотношения с възложените клиенти Голяма индустрия в рамките на територията/периметъра, включително предоговаряне и удължаване на договорите Голяма индустрия, а втората – в рамките на периметъра ЮИЕ (Гърция, Румъния, България) съставя енергийната стратегия на съответното дружество, поддържа близък контакт с оперативните дейности и енергийните пазари, разработва стратегическа визия, поддържа активно наблюдение на енергийните пазари и докладва редовно за развитието им, представя анализ на разходната структура, управлява енергийни проекти, поддържа близко ниво на взаимодействие и комуникация с екипите за енергиен мениджмънт от други държави и дружеството за енергиен мениджмънт, базирано в Брюксел, развива необходимата експертиза за съответните енергийни пазари и др. Освен това разработва ефективни взаимоотношения с голям брой други партньори с цел идентифициране на бизнес възможности. Служителят Б. („мениджър обслужване на клиенти“) има за основни дейности: подобрява нивото на удовлетвореност на клиентите, осигурява фактуриране на клиенти и съответствие с процедурите, управлява отдела за обслужване на клиенти на обекта, изгражда административните възможности и ноу-хау на персонала, участва в реинжинеринг на процеси и инструменти, подкрепя инициативи за развитие на бизнеса, осигурява динамично отчитане на изпълнението и качеството, управление на продукти и маркетинг. При тези данни не може да се достигне до различен извод от възприетия като краен резултат от въззивния съд – не е налице хипотеза, при която работодателят да е бил задължен да извърши подбор, като включи в него касаторката и посочения служител, за да извърши необходимата преценка на професионалната подготовка и нивото на изпълнение на работата от тези две лица. Това заключение не може да се промени и от преценката на изводите на допуснатата по делото експертиза, доколкото тя касае процедурата по съставяне на фактурите за големи и средни клиенти, а касаторката е извършвала последващ контрол на тази дейност, и като цяло разликите в дейността на касаторката и посочения служител са съществени. Ето защо, дори и да е допуснато нарушение на съдопроизводството, поддържано от касаторката, отстраняването му не би довело до друг изход на спора, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос.
На второ място, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят въпросите: представлява ли звукозапис електронен документ по смисъла на чл. 184, ал. 1 ГПК; липсата на съгласие на една от страните да бъде записана равнозначна ли е на липса на валидно изявление от тази страна; в контекста на разговор, проведен по служебна електронна платформа, по инициатива на работодателя, липсата на изразено съгласие от работодателя работникът да запише разговора, води ли до недопустимост на аудио записа като електронен документ в гражданския процес. Въпросите не са самостоятелно обуславящи изхода на спора, защото, заедно със съжденията за това представлява ли записът на разговор „електронен документ“, съдът е посочил, че записът не допринася за изясняване на отношенията на страните по спорните въпроси. Ако всъщност касаторката твърди, че части от записа сочат друго намерение на работодателя – а именно да не прекратява трудовото правоотношение с нея, а да прецени дали не може да уреди споровете помежду им по друг начин, то, паралелно с горните въпроси, следваше да постави въпрос за преценката на депозираните пред съда доказателства, като по този начин обхване случая в цялост. Ето защо въпросите са поставени към разрешение на въззивния съд, което самостоятелно не е обусловило изхода на спора и не водят до допускане на касационното обжалване.
Накрая се пита: в случаите, в които ангажираният процесуален представител на страна по делото (неин единствен процесуален представител) е в обективна невъзможност да се яви по насроченото дело, тъй като е единствен процесуален представител на страна по друго, по-рано насрочено дело, следва ли по-късно заведеното дело да бъде отложено на основание чл. 142, ал. 2 ГПК; страната по по-късното дело длъжна ли е сама да осъществи процесуалното си представителство по време на насроченото съдебно заседание и изразът „ако страната и пълномощникът ѝ не могат да се явят“ следва ли да се тълкува, че при наличие на упълномощен адвокат по делото, страната също е длъжна да докаже невъзможност да се защити лично. Касационният съд приема, че исканото тълкуване е за ясна норма, която последователно се възприема в практиката по следния начин – процесуалният закон изисква наличието на кумулативни предпоставки за отлагане на делото – и страната, и процесуалният й представител да не могат да се явят, и то поради препятствие, което страната не може да отстрани. В случаите, когато препятствието съществува за процесуалния представител на страната, както е в случая, тя следва да докаже наличието на такова обстоятелство, както и да докаже, че пред нея самата е била налице обективна причина за неявяването й пред съда. Оплакването на касаторката е за нарушаване на правото й на лично изслушване от съда, но данните по делото дават основание да се приеме, че правата й не са препятствани. В изключително подробната въззивна жалба не са въведени доводи по приложението на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, съответно – събирането на нови доказателства не е поискано, а само е предоставено на съда да реши дали да изиска повторно представяне на относимите щатни разписания на дружеството. Съображения за несъбиране на доказателства не са изложени и в касационната жалба. Молбата за отлагане на делото поради невъзможността на процесуалния представител на касаторката да участва в откритото съдебно заседание (адвокатът представлява друго лице по вече насрочено дело за същата дата и почти същия час в друг съд) не е уважена от въззивния съд, тъй като не са посочени едновременно пречки за страната и за нейния пълномощник да участват в съдебното заседание от 28.06.2021 г. След приключването на делото, на 02.07.2021 г. страната е представила списък с разноските, като е имала възможността да представи и писмени бележки, но не го е сторила. Ето защо касационният съд приема, че допускането на касационното обжалване и по тази последна група въпроси не се налага.
Ответникът в касационното производство претендира да му бъдат заплатени сторените разноски за адвокатска защита, но доказателства за действително заплатени такива по делото не се съдържат, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 39 от 8 юли 2021 г., постановено по в.гр.д. 406/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: