9 Р Е Ш Е Н И Е № 298 гр. София, 18 юни 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка К. касационно дело № 881/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на частните обвинители Р. С. А., чрез повереника й адвокат П. Н. от Адвокатска колегия – [населено място], Д. Д. Г. и Т. К. Г., чрез повереника им адвокат В. Е. от АК – [населено място] и по жалба на подсъдимия А. П. А., чрез защитника му адвокат Р. К. от АК – [населено място], срещу решение № 20 от 11 март 2013 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 10/2013 година, с което е изменена в санкционната част и потвърдена в останалата й част присъда № 45 от 25 октомври 2012 година Сливенския окръжен съд, постановена по нохд № 432/2012 година по описа на този съд. В жалбите на частните обвинители А. и Д. и Т. Г. (идентични по своето съдържание) е заявена явна несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание, на което съответстват исканията за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, с указания за увеличаване размера на наложените наказания. В жалбата на Г. е оспорена и извършената от въззивния съд правна преквалификация на деянието. В подкрепа на възражението не са изложени конкретни доводи и съображения, но е направено искане за отмяна на решението и връщане на делото с указания по приложение на закона. Касационната жалба на подсъдимия А. А. съдържа недоволството му от тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като претендира смекчаването й чрез изменяване на атакуваното решение и намаляване размера на наложеното наказание „лишаване от свобода”. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателите – частни обвинители Р. А. и Д. и Т. Г. участват лично и с поверениците си – адвокати Н. и Е., които поддържат касационните жалби и исканията за налагане на по-тежко наказание на подсъдимия, което предпоставя връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Неподалият жалба частен обвинител С. И. не участва лично в производството, редовно призован. Представлява се от повереника си адвокат А. Б. от САК, който намира жалбите на частните обвинители за основателни. Жалбоподателят-подсъдим А. А. участва в заседанието пред ВКС лично и със защитника си адв. К., който поддържа касационната жалба и намира жалбите на частните обвинители за неоснователни. Пледира за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание при наличие на установен по делото превес на смекчаващи отговорността му обстоятелства, както са изложени в жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за основателност на жалбите на частните обвинители и неоснователност на жалбата на подсъдимия А.. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: След проведено съкратено съдебно следствие по реда на Глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от с.з., първоинстанционният съд е признал подсъдимия А. П. А. за виновен това, че на 07. 04. 2012 година, на път І-6, в района на [населено място], Сливенска област, в посока [населено място], при управление на л. а. „Пежо”, [рег.номер на МПС] , в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 1.24 промила и в нарушение на правилата за движение – чл. 21, ал. 1 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на И. Р. С. от [населено място] и на Д. Д. Д. от [населено място], Сливенска област, поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3, предл. 1, б. „б”, предл. 1, във вр. ал. 1, във вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а и чл. 54 от НК, го е осъдил на девет години лишаване от свобода (редуцирани на шест години при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК), при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор и на девет години лишаване от право да управлява МПС. Оправдал го е по повдигнатото му обвинение за допуснато нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДП. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски в полза на държавата и в полза на частните обвинители, като ги е възложил в тежест на подсъдимия А.. В производство, инициирано по жалби на подсъдимия А. и на частния обвинител Д. Г., в които е релевирана явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена в наказателно-осъдителната й част, като деянието е преквалифицирано в престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. 1, б. „б”, предл. 1 във вр. ал. 4 от НК и размерът на наложеното наказание е намален на четири години и четири месеца лишаване от свобода, при изменен първоначален режим на изтърпяване в „общ” и мястото на изтърпяване – в затворническо общежитие от открит тип. Присъдата е потвърдена в останалата й част. По жалбите на частните обвинители А. и Г.: Идентичното оспорване в двете жалби единствено на конкретната тежест на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия А., позволява общото им обсъждане. Касационната жалба от повереника на частния обвинител А. е допустима, макар тя да не е упражнила правото си на въззивно обжалване, поради съдържанието на решението на въззивния съд, с което се засягат нейни законни права и интереси. Жалбата не съдържа конкретни доводи и съображения в подкрепа на направеното оплакване. В заседанието пред настоящата инстанция повереникът на страната всъщност се позовава на изложените в решението на въззивния съд съображения, които намира за правилни и законосъобразни. Не заявява наличие на обстоятелства, които да не са оценени по надлежния начин от съдилищата или да са игнорирани от тях и това да налага намесата на ВКС. Жалбата на повереника на частните обвинители Г. съдържа недоволството на последните от намаляването от въззивния съд на наложените на подсъдимия А. наказания и смекчаването на определения му първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Твърди се, че тези наказания са силно занижени и затова са явно несправедливи. Конкретни доводи в тази връзка не са наведени, освен общото съображение за неправилна преквалификация от въззивния съд на инкриминираното деяние, заявено единствено във връзка с намаляване размера на наказанията и неподкрепено с правни доводи по приложението на закона. ВКС намира жалбите на частните обвинители, с които се претендира увеличаване на наложеното наказание (А.) и отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане (Г.), за неоснователни. Въззивният съд е изменил присъдата в санкционната й част, като е определил на подсъдимия наказание при баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, при средния размер на предвиденото в закона. За това съдът е изложил подробни фактически и законосъобразни правни съображения на с. 18-19 от решението, резултат на извършена от него адекватна оценка на относимите и установени по делото обстоятелства, отговорил е на доводите за необходимост от налагане на максималното предвидено в закона наказание и с основание ги е отхвърлил. Формално заявеното в жалбата на Г. неправилно приложение на закона при извършената от въззивния съд преквалификация на деянието от такова по чл. 343, ал. 4 в такова по чл. 343, ал. 3 от НК, не е правно подкрепено, а аргументира единствено направеното оспорване на справедливостта на наложеното наказание. Макар и да не споделя съображенията на въззивния съд, изложени на с. 12 от решението, че нормата на чл. 343, ал. 4 от НК е само „пояснителна” и „... не е отделен фактически състав на престъпленията по чл. 343 от НК.”, ВКС намира, че предвидената еднаква наказуемост (от три до десет години лишаване от свобода) и заявяването на този довод единствено на плоскостта на преценката за справедливостта на наказанието, не предполага излагането на подробни правни съображения. Би следвало да се уточни все пак, че в приложената от първата инстанция норма на ал. 4 на чл. 343 от НК, законодателят е приравнил наказуемостта с тази по ал. 3, б. „б”, но и в рамките на самата разпоредба на ал. 4 е приравнил наказуемостта за повече от един смъртен случай (какъвто е настоящият казус) с наказуемостта за един смъртен случай, но придружен с причиняване и на телесни повреди. Тогава по-леките престъпни резултати се отчитат при индивидуализацията на наказанието като смекчаващи отговорността обстоятелства, в какъвто смисъл е и даденото тълкуване в ППВС № 1/1983 година, т. 3, б. „е” (нормата на тогава действащата т. 3 е аналогична със сегашната ал. 4). При тези съображения ВКС не намира основания за увеличаване на размера на наложеното на подсъдимия А. наказание, каквито искания се съдържат в жалбите на частните обвинители. По жалбата на подсъдимия А.: Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия единствено от размера на наложеното му наказание лишаване от свобода, определено от въззивния съд при средния размер от шест години и шест месеца и редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК на четири години и четири месеца. Твърди се в жалбата, че така определено, наказанието не съответства на степента на обществена опасност на деянието и на дееца и това е така, защото: - съдилищата неправилно са отказали да съобразят направените от подсъдимия самопризнания; - неправилно са отчели като отегчаващо отговорността му обстоятелство негов опит да прехвърли вината за станалото ПТП върху загиналия Д. Д.; - не е установено категорично по делото негово предишно самонадеяно и агресивно поведение като водач, както това са приели съдилищата; - не са отчетени в необходимата степен неговите лични качества и характеристики, неговата възраст, трудова ангажираност, разкаяние, липса на предходни осъждания и административни санкции като водач на МПС. ВКС намира жалбата на подсъдимия за основателна, макар и не изцяло по изложените в нея фактически и правни съображения. Не могат да бъдат споделени доводите в жалбата относно направени от подсъдимия самопризнания и тяхната оценка във връзка с отговорността, в рамките на производство по глава ХХVІІ от НПК. Направеното от ВКС тълкуване в ТР № 1/2009 година, т. 7, е ясно и недвусмислено и то е, че формалното волеизявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК, не следва да се третира допълнително като смекчаващо отговорността му обстоятелство при индивидуализацията на санкцията, защото благоприятната за него последица по чл. 373, ал. 2 от НПК е предопределена от закона и не може безусловно да води до прекомерно снизхождение. И само ако процесуалното поведение на подсъдимия е спомогнало своевременно и съществено за разкривате на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, то би могло да се цени като смекчаващо отговорността обстоятелство, но настоящият случай не е такъв. В тази връзка, дали тази благоприятната за дееца последица, регламентирана в закона, е свързана с прилагане на механизмите по чл. 55 от НК (по действащата разпоредба до изменението с ДВ, бр. 27/2009 година) или на тези по чл. 58а от НК, е законодателно решение, с чието прилагане съдът е обвързан. Основателно е възражението на защитата относно приетото от съдилищата като отегчаващо отговорността на подсъдимия А. обстоятелство за направен от негова страна опит да прехвърли вината за станалото ПТП върху починалия Д. Д.. Дори и да беше категорично и несъмнено установено (а то не е), това обстоятелство не би могло да се третира по начина, по който са направили това съдилищата. В рамките на упражняване на правото си на защита в пълен обем, обвиняемият не е длъжен да дава обяснения, да оказва съдействие на органите по разследването, да доказва, че е невинен, като от това не могат да се правят изводи в негова вреда. Основателно е и възражението срещу направения от съдилищата извод за управление на МПС от подсъдимия поначало при незачитане на правилата за движение и след употреба на алкохол. В тази насока съдът се е позовал на показанията на свидетелите И., М., М. и др. (с. 14 от решението на въззивния съд), не и на установени по надлежен ред обективни факти по делото. Съобщеното в тези показания, че „...подсъдимият не шофирал спокойно...”, „... двигателят винаги бил на високи обороти...”, „... подсъдимият карал рисковано...” и „... с висока скорост...” (пак там), не могат да послужат за формиране на несъмнени изводи, както те са направени от съда, защото представляват по същността си оценъчна дейност на свидетелите, а не съобщаване на възприети от тях конкретни и обективни факти. ВКС преценява като основателно и възражението в касационната жалба, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия А. в недостатъчна степен са съобразени установени по делото факти и обстоятелства, като: положителните характеристични данни за същия, младата му възраст, трудовата му ангажираност, нееднократно изразеното от него разкаяние за стореното, липсата на предходни осъждания, както и на административни санкции като водач на МПС (освен наложена глоба от 30 лева за тонирани стъкла на автомобила). Всички изложени по-горе съображения дават основание на ВКС да приеме, че подсъдимият не се характеризира с приетата от съда висока степен на обществена опасност. Несъмнено тежкият престъпен резултат е обективен признак от състава на престъплението, а причиняването му изцяло поради неправомерното поведение на подсъдимия (с. 17, абз. 2 от решението), е част от механизма на ПТП и затова тези факти не биха могли да бъдат ценени като отегчаващи отговорността обстоятелства и да обосноват по-тежка санкция за извършителя. Известно е, че различните деяния от този вид се характеризират с различна степен на обществена опасност и затова няма как да бъдат санкционирани по идентичен начин. Конкретно допуснатото от подсъдимия А. нарушение на режима на скоростта несъмнено е грубо, но то в достатъчна степен би било отчетено и при индивидуализиране на наказанието му в размер, малко под средния, предвиден в закона и съответно редуциран при условията на чл. 58а от НК. Настоящата инстанция споделя изложените от въззивния съд съображения във връзка с отказа да приложи разпоредбите на чл. 55 и на чл. 66 от НК (на с. 18 и на с. 20 от решението), поради което не следва да ги повтаря. Акцентира единствено върху това, че подсъдимият А. е предприел нощно пътуване, след употреба на алкохол, с изключително висока скорост, очевидно без да има качествата да посрещне рисковете от такова поведение и това е довело до ненавременната смърт на двама млади хора и сериозно застрашаване на здравето и живота на пострадалия И.. При изложените съображения ВКС намира, че наказание лишаване от свобода, индивидуализирано в размер малко под средния, предвиден в закона, за срок от пет години, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК. Приложението на разпоредбата на чл. 58а от НК редуцира размера на наказанието до три години и четири месеца лишаване от свобода, което изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Първоначалният режим на изтърпяване на наказанието правилно е определен от въззивния съд, а намаляването на размера му не предпоставя неговата промяна. Наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от шест години е необходимо и същевременно достатъчно за мотивиране на подсъдимия към спазване на правилата за движение и възпирането му в бъдеще от тяхното нарушаване, поради което не следва да бъде променян. ВКС счита, че така определените по размер наказания на подсъдимия А. са съответни на степента на обществена опасност на извършеното деяние и на дееца. Те биха постигнали съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова са справедливи. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 20 от 11 март 2013 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 10/2013 година, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия А. П. А. наказание лишаване от свобода на три години и четири месеца. ОСТАВЯ в сила решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.