Р Е Ш Е Н И Е     № 256     София, 04 юни 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                      ИВЕТА АНАДОЛСКА   при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Марияна Маринова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 243/2009 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия С против нова въззивна присъда № 442/05.12.2008 г., постановена по ВНОХД № 537/08 г. от Окръжен съд – гр. Б.. В жалбата се излагат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до незаконосъобразното заключение за виновността на подсъдимия С, нарушение на материалния закон, предопределило и явната несправедливост на наложеното наказание. Направено е основно искане за оправдаване на подсъдимия, алтернативно отмяна и връщане на делото за ново разглеждане или приложение на чл. 197, т. 3 от НК. В съдебното заседание подсъдимият и неговият процесуален представител не се явяват, редовно призовани. Постъпило е писмено становище, с което се заявява искане за даване ход на делото и поддържане на жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С обжалваната нова въззивна присъда по протест на прокурора на основание чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК е отменена първоинстанционната присъда № 2010/04.09.2008 г., постановена по НОХД № 404/07 г. от Районен съд – гр. Р., с която подсъдимият С е бил признат за невинен и оправдан на основание чл. 304 от НПК по обвинението по чл. 195, ал.1, т.4 във вр. с чл. 194, ал. 1от НК и вместо нея е постановено : - подсъдимият С е бил признат за виновен в това, че на неустановена дата през м. юни 2006 г., в гр. Б., чрез използване на МПС е отнел чужди движими вещи от владението на законните представители на “Прогресстрой” ООД – гр. С. без тяхно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като до приключване на съдебното следствие откраднатите вещи са заместени чрез заплащането им – престъпление по чл. 197, т. 3 във вр. с чл. 195, ал.1 т. 4 от НК. Наложеното наказание е една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66 от НК. ІІ. Жалбата е неоснователна. Основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК не е налице, защото липсват нарушения по допускане, събиране и оценка на доказателствените източници, довели до постановяване на осъдителната присъда. При установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, съдът не е допуснал претендираното нарушение - да се позовава на негодни и опорочени доказателствени средства. Включването в доказателствената съвкупност на показанията на свидетеля В не е извършено в нарушение на процесуалния закон. Същият е полицейски служител, но по начало с разпоредбата на чл. 118 от НПК не е изключена възможността тези лица да бъдат свидетели по делото. Свидетелят Б. , макар и да е служител в поделението на МВР, не е участвал в друго процесуално качество по това дело, не е извършвал и не са му възлагани да извършва действия по разследването на досъдебното производство. Затова, след като е възприел конкретни извънпроцесуални изявления на подсъдимия, то напълно допустимо е тези възприятия да бъдат въведени в процеса чрез разпита му. Друг е въпросът за достатъчността на тези свидетелски показания при доказването, с оглед изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Няма съмнение, че ако осъдителната присъда се основава само на този доказателствен източник, съдържащ данни за извънсъдебно признание на извършителя, ще бъде налице процесуално нарушение, но по конкретното дело това не е допуснато. В тази връзка, обяснимо в жалбата не се коментират показанията на свидетеля К. К. , на когото подсъдимия е продал предмета на кражбата, които макар и косвено потвърждават изводите за авторството, признато в лицето на подсъдимия. Процесуална негодност на посочения доказателствен източник не може да се обоснове и със следващото възражение, вече свързано с близката родствена връзка между свидетеля В. Б. и свидетеля Г. П. по-горе норми от процесуалния закон не въвеждат ограничение за свидетелствуване, основаващо се на родствена връзка. Що се отнася до претендираната заинтересованост на свидетелите от изхода на делото, то същата е предполагаема, а и без да се държи сметка за останалите доказателствени източници, за които вече стана дума. Неоснователно се претендира и ограничаване правото на защита на подсъдимия, обосновано с доводи за неяснота на обвинението : първо, относно датата на извършване на престъплението и второ, за стойността на отнетото имущество. Въззивният съд ясно е посочил, че престъплението е извършено през м. юни на 2006 г., каквито данни се съдържат в гласните и писмени доказателствени средства. Вярно е, че в оценителните заключения съществува разлика при остойностяване на отнетото имущество, но по – важното е, че съдът е възприел като стойност тази, посочена в обвинителния акт, която очевидно е по-ниска от възприетата с допълнителната оценителна експертиза в хода на съдебното следствие. Не се оправдава от данните по делото и твърдението за неправилно приложение на материалния закон. Като е установил, че подсъдимият С е възстановил вредите, обстоятелство, прието и с обвинителния акт (такова е и становището на прокурора, изразено в пренията пред първата инстанция), съдът с новата присъда е приложил разпоредбата на чл. 197, т. 3 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 4 от НК, видно от диспозитива на същата. Изчерпателността на проверката изисква да се отбележи, че диспозитива на присъдата би бил по прецизен, ако съществуваше изрично оправдаване по първоначалното обвинение, но този недостатък не е от категорията на тези, водещи до отмяна на съдебния акт, още повече, че отговорността, както се посочи, е ангажирана именно по чл. 197 от НК. Липсва и явна несправедливост на наложеното наказание. Всъщност, претенцията за намаляване на наказанието се свързва единствено с искането за приложението на чл. 197, т. 3 от НК, но както вече се посочи това е сторено от въззивния съд. За престъплението по чл. 197, т.3 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 4 от НК е предвидено наказание до осем години лишаване от свобода. При установеното от съда съотношение между смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства наказанието една година лишаване от свобода, съчетано и с приложението на чл. 66 от НК, не е явно несправедливо. Липсват обстоятелства, които могат да бъдат квалифицирани като изключителни и/или многобройни, което препятства приложението на чл. 55 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 442/05.12.2008 г., постановена по ВНОХД № 537/08 г. от Окръжен съд – гр. Б..       ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.