Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60637

гр. София, 22.07.2021 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1112/2021 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.София, [улица], чрез юрк. П. против решение № 260021 от 23.09.2020 г. по гр. д. № 520/2020 г. на Окръжен съд - Хасково.
Ответникът З. С. С., чрез адв. Т. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Въззивното решение, срещу което е подадена касационната жалба, е постановено по гражданско дело с предмет няколко обективно кумулативно съединени отрицателни установителни иска с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК и цена на обуславящия иск над 5 000 лв. (за сумата 15 836.75 лв. – главница по договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2004 г.), поради което се явява подлежащ на касационен контрол съдебен акт (противно на даденото от втората инстанция изрично указание, че решението й не подлежи на касационно обжалване).
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалба е горното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 98/06.02.2020 г. по гр. д. № 497/2019 г. на Районен съд - Хасково за отхвърляне на предявените от З. С. С. против „ОТП Факторинг България“ ЕАД искове по чл. 439, ал. 2 ГПК са уважени същите и е признато за установено по отношение на дружеството, че ищецът С. не дължи следните суми по изп. д. № 2042/2016 г. на ЧСИ З. З., а именно: 15 836. 75 лв. - главница; 4 630. 09 лв. – договорна лихва от 18.11.2004 г. до 21.10.2011 г.; 1880. 87 лв. – наказателна лихва от 20.01.2010 г. до 21.10.2011 г. и 11 842. 51 лв. - законна лихва върху главницата, считано от 21.10.2011 г. до датата на подаване на исковата молба, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2004 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и З. С. С., и са присъдени разноски.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в случая вземанията, предмет на принудителното изпълнение, които ищецът оспорва, произтичат от банков кредит (с посочената банка, която ги е прехвърлила с договор за цесия на касатора), обявен от кредитора за предсрочно изискуем, считано от 20.01.2010 г., от която дата е начислявана наказателна лихва за просрочие. Посочил е, че датата на предсрочната изискуемост е моментът, от който произтичащите от договора за кредит вземания за главница, договорни и наказателни лихви са станали изискуеми, по отношение на които е започнала да тече погасителна давност (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Изложени са съждения, че давността не е прекъсната с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 21.10.2011 г., нито с образуване на изпълнителното производство на 24.10.2016 г., тъй като според сдържащите се в т. 14 и т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК разяснения посочените действия не прекъсват давността. Въззивната инстанция е развила доводи, че давността за вземането не се счита прекъсната със стабилизиране на заповедта за изпълнение, тъй като последната не се приравнява на съдебно решение, постановено в исков процес и затова по отношение на нея е неприложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Направен е извод, че придобилата стабилитет заповед за изпълнение прекъсва давността, но на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД - поради признание на вземането от длъжника. Прието е също, че заповедта за изпълнение се стабилизира след изтичане на срока по чл. 414 ГПК, поради което неподаването на възражение се приравнява на признание на вземането, за което обаче е необходимо длъжникът да е бил надлежно уведомен за издадената заповед за изпълнение, а в случая това е станало едва с получената на 24.01.2019 г. покана за доброволно изпълнение. С оглед събраните по делото доказателства въззивният съд е обосновал аргументи, че за вземанията по процесния договор за банков кредит е приложима общата пет годишна погасителна давност, поради което още към датата на образуване на изпълнителното производство на 24.10.2016 г. те са били погасени по давност, тъй като давността е започнала да тече от настъпване на предсрочната им изискуемост на 20.01.2010 г. и до горната дата не е била прекъсвана. Прието е също, че погасено по давност е и вземането за присъдените в заповедното производство разноски. Според решаващия състав вземането за разноски е станало изискуемо със самото издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като това е моментът, от който настъпва изпълнителната му сила (чл. 404, ал. 1, т. 1 ГПК) и към 25.10.2016 г. е изтекъл петгодишния давностен срок, който не е прекъснат с образуване на изпълнителното производство. Предвид на тези обстоятелства втората съдебна инстанция е заключила, че вземанията, предмет на процесното принудително изпълнение не се дължат от ответника, поради погасяването им по давност.
В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК искането за достъп до касация се обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК при твърдения за вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск – основан на преклудирани възражения за изтекла погасителна давност на вземанията, предмет на изпълнение.
Касаторът поставя и въпросът „Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, който се основава на възражения за погасителна давност, изтекла преди влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК?“, по който сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в определение № 480/27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV г. о,; определение № 956/22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г. на I т. о., определение № 443/30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г. на II т. о., определение № 480/19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на IV г. о., определение № 576/19.06.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015г. на IV г.о., решение №6/21.01.2016г. на ВКС по т.д.№ 1562/2015 г. на I т.о.
Предмет на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е вземането по изпълнителното основание – заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, за което е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3207/2011 г. на Районен съд – Хасково и за удовлетворяване на което е предприето срещу длъжника – ищеца С. принудително изпълнение по изп. д. № 2042/2016 г. на ЧСИ З. З., рег. № 875 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Хасково. Отричане съществуването на процесните суми – за главница и лихва (и установяване материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение) е основано на твърдения за погасяването им по давност за времето от 21.10.2011 г. (на която дата се сочи да е настъпила изискуемостта на вземането по процесния договор за банков кредит) до 21.10.2016г., а предприетите действия по образуване на изпълнителното дело на 24.10.2016 г. са извършени след като общата пет годишна давност за вземането е била изтекла. В исковата молба е изтъкнато и обстоятелството, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ищецът, срещу когото е издадена заповедта за изпълнение, не е възразил срещу нея и тя е влязла в сила.
Предвид на тези фактически обстоятелства и с оглед спецификата на иска по чл. 439 ГПК, какъвто е предявен, следва да се допусне касационен контрол на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260021 от 23.09.2020 г. по гр. д. № 520/2020 г. на Окръжен съд – Хасково.
УКАЗВА на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.София, [улица] да внесе държавна такса в размер на сумата от 472 (четиристотин седемдесет и два) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК, а производството пред касационния съд прекратено.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.