1 Р Е Ш Е Н И Е № 21 София, 08 февруари 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП Димитър Генчев, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 1627/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимата Д. А. А., срещу въззивна присъда № 18 от 14.10.2015 г., постановена от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 866/2015 г., с която е била отменена първоинстанционна оправдателна присъда на Софийски градски съд, като вместо нея е постановена нова, с която подсъдимата А. е призната за виновна за това, че в [населено място], на 15.04.2013 г. при управление на МПС – л.а. Шкода с ДК [рег.номер на МПС] е нарушила правилата за движение по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на С. К. С., като след деянието е направила всичко зависещо от нея за оказване на помощ на пострадалия - престъпление по чл. 343а ал. 1 б. „б” вр. чл. 343 ал. 1 б. „в” вр. чл. 342 ал. 1 пр. 3 НК, като й е наложено наказание „пробация” със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 1 година с периодичност на явяване пред пробационния служител два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година. В производство по реда на глава двадесет и седма от НПК - „Съкратено съдебно следствие” в хипотезата на чл. 371 т. 1 НПК с присъда № 49/18.02.2015 г., постановена по НОХД № 2264/2014 г. състав на Софийски градски съд, e признал подсъдимата Д. А. А. за невиновна по повдигнатото й обвинение по чл. 343 ал. 1 б. „б” вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3 НК, и на основание чл. 304 НПК я оправдал. Касационната жалба, подадена от подсъдимата, чрез процесуалния й представител, релевира всички касационни основания. С допълнението към жалбата се излагат подробни съображения по посочените основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 - 3 НПК. С наведения довод за нарушение на материалния закон се изразява несъгласие с крайния извод на въззивната инстанция, че подсъдимата е нарушила чл. 20 ал. 2 ЗДвП. Твърди се, че мотивите към присъдата почивали на погрешно тълкуване на доказателствата по делото, на закона и на съдебната практика. Акцентира се върху обстоятелството, че първият момент, в който подсъдимата е забелязала пешеходеца, той е бил в рамките на опасната зона за спиране на автомобила, при движението му с позволена скорост, респективно ударът е бил непредотвратим. Изложено е твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с оценката на доказателствения материал, както и нарушение на разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 103, чл. 107 ал. 3 и ал. 5 НПК. Твърди се, че не били подложени на обстоен анализ стойностите в експертните заключения относно опасната зона за спиране при установената по делото скорост, отстоянието на пешеходеца от автомобила в момента, когато е станал видим за подсъдимата, и непредотвратимостта на удара. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 3 от НПК се сочи явна несправедливост на наложеното наказание поради неотчитане на грубите нарушения на ЗДвП, извършени от пострадалия, както и фактът, че подсъдимата е станала майка и полага грижи за шестмесечното си дете. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимата, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане, респективно изменение на съдебния акт с цел намаляване на наказанието. Пред касационната инстанция подсъдимата Д. А., не се явява, представлява се от адв. Н., който поддържа жалбата и допълнението към нея по изложените в тях съображения и с направените искания. Повереникът на частните обвинители К. С. К. и З. В. Г. счита въззивния съдебен акт за законосъобразен, постановен при спазване процесуалните правила и правилно прилагане на материалния закон. Моли съда да остави в сила присъдата на апелативния съд. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита, че при постановяване на въззивната присъда не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закони, а определеното наказание на подсъдимaта е справедливо, поради което предлага на съда да остави в сила въззивния съдебен акт. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваната присъда, установи следното: Жалбата на защитника на подсъдимата е частично основателна. 1. По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения: Проверката на въззивния съдебен акт не констатира наличието на такива нарушения на процесуалния закон, които да представляват касационно основание и да са причина за връщане на делото за ново разглеждане. Не се установява нарушение на сочените в жалбата разпоредби на чл. 13, 14, 103 и 107 от НПК. Същите касаят процесите на събирането и оценката на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съдебния състав, към които очевидно защитата изразява претенции за несъответствието им със законовите стандарти. Въззивният съд сам не е събирал доказателства, като изцяло се е възползвал от доказателствената съвкупност на първоинстанционния съд. Тя е подложена на задълбочен и безпристрастен анализ, като ясно е мотивирана волята на въззивния съд да извърши различна интерпретация на установените факти по делото, като е приела, че дистанцията между управлявания от подсъдимата автомобил и този пред нея е била над 50 метра, както и че пешеходецът е предприел пресичане на пътното платно със спокоен ход. За да приеме тези фактически положения, съставът на САС е анализирал както гласните доказателствени средства – показанията на очевидците, наблюдавали хода на пресичане на пешеходеца непосредствено преди спирането му на мантинелата – свидетелите М. и Р., така и заключенията по назначените от първата инстанция допълнителни авто-технически експертизи, както и заключението на КМАТЕ от досъдебното производство. Изводите по отношение на фактите, които са послужили за направата на правните заключения на въззивния съд изобщо не са произволни, а са изведени от цялостната доказателствена съвкупност, която подсъдимата и защитата не са оспорили в нито един момент. Фактът, че въззивната инстанция е достигнала да различни правни изводи от първата, не е основание да се твърди, че това е станало в нарушение на чл. 13 и 14 от НПК, след като тя е обсъдила всички доказателства, без да е направила превратно тълкуване на което и да е от тях. Този извод е относим и към обясненията на подсъдимата като източник на доказателства, които въззивният съд е анализирал обстойно /л. 6 от мотивите/, изразявайки несъгласие с достоверността им по отношение на начина на поява на пешеходеца на пътното платно и отстоянието на управлявания от нея автомобил от предходния, но кредитирайки ги в останалата им част. Затова не е основателно твърдението в касационната жалба за допуснато нарушение на чл. 103 от НПК. Несъгласието на въззивния съд с тези две обстоятелства, сочени от подсъдимата, не е резултат от това, че тя не е доказала твърденията си /чл. 103 ал.3 от НПК/, а от това, че те са били опровергани най-вече от заключенията на автотехническите експертизи и обективираните в протокола за оглед на местопроизшествие находки за мястото на удара и положението на тялото на пешеходеца след него. За това, че в конкретния случай не може да се твърди наличие на порок в изграждане на вътрешното убеждение на съда и то във вреда на подсъдимата в нарушение на сочената разпоредба, е и обстоятелството, че въззивният съдебен състав не е имал съмнение в искреността и добросъвестността на А.. Касационната проверка на въззивния съдебен акт не установи нарушение и на чл. 107 от НПК, въпреки че в жалбата не се съдържат конкретни доводи в негова подкрепа. По делото безспорно са събирани доказателства както в подкрепа на обвинението, така и против него, като всички те са били подложени на внимателна оценка от въззивния съд. Вярно е, че въззивната инстанция не е провеждала въззивно съдебно следствие и не е събирала нови доказателства, но тя няма задължение да прави това във всички случаи, особено когато счита, че делото е било изяснено от фактическа страна от първата инстанция. Различната интерпретация и оценка на доказателствата, която правят първата и контролиращата я инстанция, не изисква винаги това да става в резултат на различна или изменена доказателствена наличност. Съдилищата ще са спазили изискването на чл. 107 ал.3 и ал.5 от НПК, когато са събрали всички съществуващи доказателства, имащи отношение към предмета на доказване, и са ги анализирали съответно, без да са игнорирали което и да е от тях. Въпрос на вътрешно убеждение е кое от тях ще бъде кредитирано и ще послужи за обосноваване на фактическите и правни изводи по делото. В настоящия казус въззивната инстанция се е справила безупречно със задължението си за пълен и всеобхватен анализ на доказателствената съвкупност. Нейният прочит на доказателствата не е произволен, а обоснован с точния смисъл на всяко доказателство, интерпретирано във взаимовръзка с останалите и със заключенията на основната КМАТЕ и допълнителните АТЕ. Анализът на доказателствата и начинът на изграждане на вътрешното убеждение на въззивната инстанция са изложени обстойно в мотивите към въззивната присъда по начин, напълно съответстващ на изискванията на чл. 339 ал.3 във вр. чл. 305 ал.3 от НПК. Не се установява да са били игнорирани защитните доводи на подсъдимата. По същество те са съвпадали с мотивите на отменения първоинстанционен акт, който е бил оправдателен за нея, поради което формулирайки основанията си за несъгласието си с него, въззивният съд е отговорил и на аргументите на защитата. Предвид тези съображения ВКС не намери да е налице твърдяното в жалбата нарушение, което да може да се субсумира под разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и да доведе до отмяна на съдебния акт на Софийския АС, поради което доводите на защитата бяха оставени без уважение. 2. По отношение на твърдението за допуснато нарушение на материалния закон. По същество то се свежда до твърдение за липса на престъпление поради наличие на предпоставки за приложение на чл. 15 от НК, основаващо се на позицията, че пострадалият С. С. е бил „опасност” за движението на подсъдимата в момента, в който е предприел пресичането на платното за движение на подсъдимата, а не в по-ранен момент. Въззивният съд компетентно е анализирал поведението на пешеходеца и на водача на ППС на пътното платно и стриктно и мотивирано е определил точния момент на възникване на опасността, от който за подсъдимата е възникнало задължението да предприеме мерки за безопасност – от разстояние 82,5 метра, когато пострадалият все още е бил извън опасната зона за спиране за движещия се със скорост от 80 км/час лек автомобил, управляван от подсъдимата. Именно това е разстоянието, от което подс. А. е могла безпрепятствено да забележи присъствието на пешеходеца на пътното полуплатно, макар и все още на разделителния остров между платната, опрян на мантинелата. Това, че местоположението на пострадалия С. е било необичайно с оглед ширината на [улица]и интензитета на движението по него, не е основание той да бъде игнориран като опасност за движението още в този момент. Безспорна е съдебната практика, че когато един пешеходец, намиращ се на тротоар или банкет, макар и все още да не е предприел пресичане, с поведението си индицира, че ще предприеме пресичане, той вече представлява опасност за движението. / ТР № 28/1984 г. на ОСНК на ВС, Р № 79/2012 - ІІІ/. С още по-голямо основание, когато вече пешеходецът е на пътното платно, особено на място, на което той няма право да пребивава, той е възникнала опасност за движението, с която правомерно движещите се водачи на ППС са длъжни да се съобразяват. /В т. см. Р № 819/1980-ІІІ, Р № 482/1986 –ІІІ, Р № 162/1987 –ІІІ, Р № 76/1989-ІІІ, Р № 69/2015 – ІІ/. В конкретния случай С. се е намирал на пътното платно на разделителната ивица до мантинелата от страната на полуплатното, по което се е движела подсъдимата. Независимо от престоя му от около 2 секунди на това място, цялостното му поведение е сочело на желание той да пресече полуплатното отляво надясно за посоката на движение на автомобилите. Логическият развой на пътната ситуация е следвало да създаде в представите на водача А. преценката на наличие на голяма вероятност пешеходецът да предприеме пресичане. Вследствие на това тя е трябвало да предприеме своя ответна реакция, съобразена с правилата за движение. Макар че описаното поведение на пешеходеца в изключително висока степен е застрашило безопасността на движението, подс. А. е подценила наличната заплаха от транспортно произшествие. Безспорно е, че тя не е намалила скоростта на управлявания автомобил, която е била максималнодопустимата за този пътен участък /80 км/ч/, което е могла да стори, без да възникне опасност за останалите участници в движението. Тази нейна реакция на пътната ситуация, изразила се в бездействие, не съответства на предписанията на чл. 20 ал.2 пр.2 от ЗДвП, които безусловно изискват водачът при възникнала опасност да намали скоростта или да спре. Обстоятелствата дори не са налагали безусловното спиране на автомобила, а само намаляване на неговата скорост до 73,43 км/ч, за да не настъпи удар с пешеходеца. Не е налице основание да се приеме, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на С., е резултат от „случайно деяние”, поради което да липсва виновно поведение на подсъдимата и тя да следва да бъде оправдана на осн. чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Водачът А. не може да се позовава на „непредвидимост” на възникналата опасност за движението, след като своевременно е възприела опасността от разстояние, надвишаващо опасната зона за спиране. Независимо че е била млад водач на ППС с все още неизграден опит, тя е приела да се движи със скорост, която е максималнодопустимата в случая, в най-лявата лента за движение на [улица]при условие, че пътното платно е било мокро. Очевидно скоростта й се е оказала несъобразена с пътните и атмосферни условия. От вниманието на защитата всъщност убягва обстоятелството, че на подс. А. са вменени две нарушения на правилата за движение, независимо че са формулирани в разпоредбата на чл. 20 ал.2 от ЗДвП – едното, касаещо управление на ППС с несъобразена скорост /изр.1/, а второто – непредприемане на действия по намаляване на скоростта или спиране на ППС при възникване на опасност за движението /изр.2/. Естествената последица на допускането и на двете нарушения е настъпилото ПТП. При това положение сама подсъдимата се е поставила в положение да не може да избегне удара и макар и да не е първопричината за настъпилия вредоносен резултат, е съпричинила същия. Движението й по правомерен начин в собствената лента не я освобождава от задължението да следи ставащото на пътното платно, дори и в лентата за насрещно движение, доколкото Законът за движение по пътищата, макар и да не съдържа изрична норма за това, е подчинен на целта да се охрани живота и здравето на всички участници в движението, дори и когато някои от тях имат неправомерно поведение на пътното платно. Възможността подсъдимата да се възползва от нормата на чл. 15 от НК и да бъде оправдана би съществувала само в случай, че тя е управлявала правомерно своя автомобил. След като подсъдимата сама се е поставила в състояние на управление на МПС в нарушение на две от правилата за движение, не би могла да претендира, че нито е бил длъжна, нито е могла да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Поради това липсват основания за оправдаването на подс. А., тъй като деянието в никакъв случай не представлява „случайно” такова и няма основания за приложението на чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. На тези изводи не повлиява възражението на защита, че съдът не е отчел в полза на подсъдимата 10 %-ната статистическа грешка, която експертите за заявили в съдебно заседание /л. 73 от НОХД № 2264/2014 г. на СГС/ като възможна при извършените от тях изчисления. Безспорно е, че тя теоретично би могла да се отчита в полза на подс. А., но така също и в нейна вреда. Това, което е значимо с оглед направените изводи по делото, е че такава неточност не би се отразила на крайното заключение /изявление на в.л. Т./. Като законосъобразно е приел липса на предпоставки за приложението на чл. 15 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимата по обвинението по чл. 343а ал.1 б. Б във вр. чл. 343 ал.1 б. В от НК вследствие на нарушение на правилата по чл. 20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, което да е касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. 3. По отношение на явната несправедливост на наложеното наказание: При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира въззивният съд да е допуснал нарушение на правилата на чл. Глава Пета от НК при индивидуализация на наказанието на подс. А.. Липсвала към момента на определяне на наказанието очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца. Оценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства е била съответна и изчерпателна. Отмереното от САС наказание пробация, изпълнимо чрез двете пробационни мерки задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с периодичност на явяване пред пробационния служител два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година са били справедливи и съобразени с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимата правилно е индивидуализирана при условията на чл. 55 ал. 2 т. 2 от НК, като предвиденото наказание „лишаване от свобода” е заменено с „пробация”. Адекватно е отчетен броят на смекчаващите обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимата, изрядното й процесуално поведение, младата й възраст, проявената критичност и значителния принос на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици, формиращи обективна съвкупност от множество смекчаващи обстоятелства. Тяхното съществено значение подкрепя извода на въззивния съдебен състав за по-ниска степен на личната обществена опасност на дееца, спрямо когото и най-лекото предвидено от закона наказание би се явило несъразмерно тежко. Претенцията на жалбоподателката за намаляване на наложеното й наказание е мотивирана единствено със съображения, че съпричиняването на пострадалия не е дооценено в достатъчна степен, че не е отчетен неразумния срок на разглеждане на делото, както и въобще не е взет предвид факта, че тя е станала майка. По мнението на настоящия съдебен състав въззивната инстанция е взела предвид в изискуемата с оглед конкретиката по делото степен съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, като видно от мотивите е отчела допуснатите от него две нарушения на правилата за движение на ЗДвП, което е отчела като „съществено”. Затова е определила наказание „пробация”, изпълнимо само чрез двете задължителни пробационни мерки, като не е намерила основание да наложи наказание „лишаване от право да управлява МПС”. Не е основателно твърдението на защитата за наличие на неразумна продължителност на настоящия наказателен процес, което да е в нарушение на чл. 22 от НПК и да налага по-нататъшно смекчаване на наказанието на подс. А.. Наказателното производство е започнало на 15.04.2013 г. и към м. февруари 2016 г. е приключило в трите съдебни инстанции за около две години и десет месеца. Проверката на касационния съд не констатира в която и да е фаза или стадий на процеса да е било допуснато необосновано забавяне, което да се дължи на неоснователно бездействие от страна на съдебните власти. Независимо че първоинстанционното производство е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие на осн. чл. 371 т.1 от НПК, то в хода на същото са били назначавани две допълнителни автотехнически експертизи, едната от които по искане на защитата, които са допринесли за неговото изясняване, независимо че са станали причина за отлагане на производството по делото. Съдебните инстанции са постигнали необходимия баланс между бързината на производството и задължението им за разкриване на обективната истина, поради което ВКС не намира, че е допуснато нарушение на чл. 22 от НПК. Като основателно с оглед индивидуализацията на наказанието касационният състав намира единствено твърдението, че не е било отчетено обстоятелството, че подс. А. междувременно е станала майка. Това обстоятелство обаче не е било известно на въззивния съд, тъй като нито е било представено доказателство за него, нито е изтъкнато в пледоарията на защитата или в последната дума на подсъдимата. То става достояние едва пред настоящата инстанция, която с оглед критериите за справедливост намира, че то следва да намери отражение върху размера на наложеното наказание „пробация” и в частност върху продължителността на всяка от наложените пробационни мерки. Предвид характера на същите и начина на тяхното изпълнение ВКС намира, че те не трябва да създават на подс. А. като майка на малолетно дете, родено на 18.04.2015 г., неудобства, които да са пречка или да представляват затруднение при изпълнение на майчинските й задължения. Разумният баланс между целите на наказанието по чл. 36 от НК и индивидуалните характеристики на подсъдимата и нейния семеен статус налагат срокът на изпълнение на двете пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес” с периодичност на явяване пред пробационния служител два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” да бъдат намалени до предвидения в закона минимум за тях от шест месеца. В този размер те ще бъдат достатъчни да постигнат най-вече целите на индивидуалната превенция, която е водеща в настоящето производство. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354 ал.1 т.3 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 18/14.10.2015 г., постановена по ВНОХД № 866/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА срока на наложените пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес” с периодичност на явяване пред пробационния служител два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” от една година на шест месеца. Оставя в сила въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.